Решение № 3168 от 23.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3168 гр. Пловдив, 23.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20245330113640 по описа за 2024 година

Предявени са установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.22 ЗПК, евентуален иск по чл.26 ЗЗД и главен и евентуален иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД.

В исковата молба от В. П. И. против „Стик-Кредит“ АД се твърди, че на 18.07.2023г. ищцата е сключила договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, по силата на който бил отпуснат кредит в размер на 1350 лв. В договора били посочени лихвен процент 36 % и ГПР 42.58 %. В чл.17, ал.1 от договора било предвидено, че същият ще бъде обезпечен с едно от посочените там обезпечения, а според чл.27 в случай, че потребителят не изпълнил това задължение, се начислявала неустойка от 0,9 % от стойността на усвоената част от кредита за всеки ден, през който не било предоставено договореното обезпечение.

На ищцата била начислена неустойка в размер на 2637.15 лв. По договора ищцата заплатила сумата от 1750 лв. Договорът бил недействителен на основанията по чл.22 ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не били посочени приложим лихвен процент и условията за прилагането му. Нарушена била и т.10, като не ставало ясно какво се включва в посочения в договора ГПР, доколкото била предвидена и дължимост на неустойка. Така потребителят бил лишен от възможността да разбере реално колко е процентът на оскъпяване по кредита.

Посоченият в договора ГПР не бил реално приложения в кредитното правоотношение, което представлявало заблуждаваща търговска практика. При условията на евентуалност се твърди нищожност на клаузата за неустойка. Накърнен бил принципът на добрите нрави.

Клаузата била неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 и т.5 ЗЗП. Сочи се, че неустоечната 1 клауза била загубила присъщата на неустойката обезщетителна, обезпечителна и сакнционна функция. Неустойката била необосновано висока. Предвидено било да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин водила до скрито оскъпяване на кредита. Съдържа се позоваване на чл.23 ЗПК, като е посочено, че по недействителния договор е платена сумата от 400 лв., а при условията на евентуалност – по клаузата за неустойка – сумата от 300 лв. Поради това е направено искане за прогласяване нищожността на сключения договор за кредит от 18.07.2023г., а при условията на евентуалност нищожността на клаузата за неустойка по чл.27, ал.1 от договора, като противоречаща на принципа на добрите нрави, нарушаваща нормите на чл.33 ЗПК, както и по чл.143, ал.1 ЗЗП.

Направено е искане за осъждане на ответника за заплащане на сумата от 400 лв., а при условията на евентуалност – на сумата от 300 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащане на сумата. Претендирани са разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Стик – Кредит“ АД със становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние от 18.07.2023г., по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума от 1350 лв. Ищецът се задължил да върне посочената сума заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване съгласно погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Ответникът твърди, че в чл. 20 и сл. от договора за кредит е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, може да бъде начислена неустойка, като кредиторът не е договорно задължен да претендира подобна неустойка.

Сочи, че комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит, чрез попълване на електронна заявка на сайта на ответното дружество. Електронната поща, която потребителят посочвал във формата/заявлението за кандидатстване, представлявала средство за индивидуализация на същия от страна на кредитора. Поддържа, че в Общите условия към договора е посочено, че използването на идентификационния номер, профил на клиента/електронен профил и електронна поща от потребителя, представлява електронен подпис, като му е придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. На 18.07.2023 г., чрез създадения от ищеца личен профил, същият попълнил заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в заявлението въвел личните си данни, бил посочен и т.нар. идентификационен номер. След попълване на заявлението за кандидатстване и в съответствие с чл. 6, ал. 2 от Общите условия, на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация, вкл. Стандартен европейски формуляр. Твърди се, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита, ищецът е натиснал бутон „подпис“, с което е изразил своето недвусмислено съгласие за сключване на договора. Посочва се, че сключването на договора във формата на електронен документ е съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и всички други приложими нормативни документи. Относно неустойката при непредоставяне на обезпечение е изложено становище, че независимо от това, че такава неустойка не е начислявана и събирана от ответното 2 дружество, тази клауза е валидна и отговаряща на всички законови изисквания. Твърди, че неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит. Счита, че по отношение на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива № 2008/48, а общите условия на ЗЗД. Заявява, че в случай на неизпълнение на задължението, което тя обезпечава, размерът на задължението на длъжника се увеличава, като това обстоятелство не я прави нищожна с оглед факта, че това е присъщата за нея функция. Твърди, че в настоящия случай са налице всички предпоставки за възникване на задължението за неустойка. Същата била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, като нейният вид се определял в зависимост от това дали заемателят ще изпълни в някакъв момент своето задължение. В тази връзка сочи, че размерът на неустойката се определя като процент от заетата сума, като същата се начислява докато не бъде изпълнено задължението и зависи от волята на заемателя. Заявява, че видно от договора, неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят не е предоставил обезпечение и ако такова бъде предоставено впоследствие, същата спира да се начислява, т.е. причината за евентуално начисляване на такава неустойка би било единствено виновно поведение на ищеца. Твърди, че така уговореният размер на неустойката от 0,9 %, изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага, независимо, че в текста на договора за кредит е посочен вече изчисленият размер, който обхваща целия период на договора. Счита, че уговорената неустойка не е излязла извън присъщите й функции, като същата има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си. Твърди се, че в случай на непредоставяне на обезпечение кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено. Поддържа, че основната цел на уговорената неустойка е да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. С оглед изложеното счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение, са валидни и не противоречат на добрите нрави. Твърди, че няма въведено ограничение на максималния размер на неустойката и в случай, че се приеме, че същата е прекомерно голяма, следва нейният размер да бъде намален, а не цялата клаузата да бъде обявена за недействителна.

Счита, че нищожността поради противоречие с добрите нрави следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера, който се получавал в резултат на неизпълнението. Намира за правилно размерът на неустойката да е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, като изрично било записано, че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от договора, а именно – в случай, че заемателят не предостави обезпечение. Излага съображения, че не е била налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания, като твърди, че ищецът е бил предварително запознат с договора и е имал възможност да прецени дали ще успее да изпълни това си задължение. Заявява се, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, след като изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение. Поддържа, че 3 неустойката се начислява само докато не бъде предоставено обезпечение, като същото може да бъде предоставено, както преди подписването на договора, така и в процеса на неговото изпълнение. Позовава се на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, която предвижда възможност задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при непредоставяне на обещано обезпечение от страна на длъжника.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 18.07.2023г., сключен между страните, по силата на който дружеството в качеството си на кредитор се е задължило да предостави на потребителя потребителски кредит под формата на паричен заем съгласно условията на договора. Представен е и погасителен план.

Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и Общи условия на договора за потребителски кредит от разстояние, уреждащи отношенията между дружеството и потребителите.

С разписка от 18.07.2023г. дружеството, в качеството си на наредител, е превело на В. И. сумата от 1 350 лв.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което размерът на заплатената от В. И. по договор за кредит № *** от 18.07.2023г. е 1 477.11 лв., с които са погасени 1350 лв. главница, 27.43 лв. договорна лихва, 99.68 лв. неустойка.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 18.07.2023 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, по силата на който „Стик-Кредит“ АД е предоставило на В. И. сумата в размер на 1 350 лв., със срок за погасяване 24 месеца, с падеж на първа погасителна вноска 18.08.2023г. и падеж на последна погасителна вноска 18.07.2025г.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т.

20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото 4 последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. В исковата молба са наведени твърдения за недействителност на договора за потребителски кредит, свързани с изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК. ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 42, 58 %, а възнаградителната лихва (фиксиран годишен лихвен процент) - 36 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая. В договора е уговорена и клауза за неустойка – чл. 17, ал. 1, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение. В ал.1 на чл.17 от договора е предвидено, че потребителят следва в срок до 3 дни от сключване на договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и сл. ЗЗД в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и др.; да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по договора в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Третото лице, както и банковата гаранция трябва да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора. Според чл.20, ал.1 от Общите условия поръчител може да е дееспособно физическо лице, навършило 21 години, български гражданин, с постоянно местоживеене в България, с непрекъснати осигурителни права, което полага труд по безсрочен договор и не е в период на предизвестие за прекратяване на трудово/служебно правоотношение към датата на подаване на заявката за кредит, както и други изисквания във връзка с кредитната история на поръчителя.