Определение № 1053 от 25.02.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1053 гр. Варна, 25.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Даниела Д. Томова

Членове:

Светлана Тодорова

Цветелина Г. Хекимова като разгледа докладваното от Даниела Д. Томова Въззивно частно гражданско дело № 20253100500068 по описа за 2025 година Производството е по чл.278 от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. №104374/23.12.2024г. по описа на ВРС на „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, със седалище град София, подадена чрез пълномощник юрисконсулт

Н.В., срещу определение №13944/10.12.2024г., постановено по гр.д. №3847/2024г. на Районен съд - Варна, 48-ми състав, с което първоинстанционният съд прекратява производството по делото поради липса на международна компетентност на българския съд.

Оспорва се като неправилен извода на първоинстанционния съд за приложимост на Брюкселската конвенция от 27.09.1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, което оплакване е обосновано подробно с конкретни доводи и аргументи. Според жалбоподателя, в конкретния случай приложение следва намери КМЧП и конкретно разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 2 КМЧП, според която международно компетентен да се произнесе по повдигнатия спор е именно българският съд. Иска се от въззивния съд да отмени обжалваното определение и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

За да се произнесе, съставът на въззивния съд съобрази следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК от надлежна страна, имаща интерес от обжалването, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт – чл.274, ал.1, т.1 от ГПК. С оглед предмета на обжалване и етапа, на който е постановено обжалваното определение (преди връчване на исковата молба на ответника и конституирането му като насрещна страна в процеса) връчване на препис от нея не се дължи.

При тези фактически констатации частната жалба се явава процесуално допустима. Разгледана по същество, същата се преценява и като основателна.

С предявените пред първоинстанционния съд осъдителни искове ищецът „Банка 1

ДСК“ АД е упражнил правото на защита на материалното право на парично вземане от ответника Х.М., основано и произтичащо от предоставен банков заем за финансиране на студенти. Ответникът - заемополучател е физическо лице, гражданин Обединеното Кралство Великобритания и Северна Ирландия, който е бил студент в Република България, обучаващ се в Медицинския университет в град Варна, специалност Дентална медицина. Ответникът не е могъл да бъде открит на посочения в процесния договор за заем адрес в България - ******************, като по отношение на същия МВР удостоверява, че е имал статут на продължително пребиваващо лице в България със срок до 17.09.2024 година. Също от справка на МВР се удостоверява, че ответникът последно е напуснал България на 28.10.2020г. през ГКПП Аерогара Варна.

При тези обстоятелства първоинстанционният съд е прекратил исковото производство с обжалваното определение по съображение, че с напускането на Обединеното Кралство на ЕС, юрисдикционността на тези искове следва да се възложи на съдилищата по местожителството на ответника. Това разбиране е мотивирано с аргумента, че по отношение на Обединеното Кралство Регламент /ЕС/ № 1215/2012 г. действа до 01.02.2021г. и в случая следва да намери приложение Брюкселската конвенция от 27.09.1968 година.

Спорът за юрисдикционността на предявените пред първоинстанционния съд искове е от категорията процесуални спорове, при разглеждането и произнасянето на които въззивните съдилища действат при условията на неограничен въззив. Освен това, служебно задължение на съда е да установи приложимото право (чл.5 ГПК). В този контекст настоящият въззивен съдебен състав следва да определи приложимото право, която проверка следва да съобрази естеството и референтната рамка, зададена от основанията на предявените искове.

Осъдителните искове с предмет паричното притезание за връщане на заемната сума са насочени към издаване на европейска заповед за изпълнение, чиято уредба се съдържа в Регламент (ЕО) № 1896/2006, където понятието за “трансграничен случай” въвежда изискването “поне една от страните да има местоживеене или обичайно пребиваване на територията на държава-членка на Съюза”. В този контекст предявените от ищеца искове отговарят на условието за “международен елемент” и само по себе си нито напускането на Европейския съюз от Обединеното Кралство Великобритания и Северна Ирландия, нито гражданството на ответника формират валидно дерогационно основание по отношение на юрисдикционността на предявените пред първоинстанционния съд искове. Компетентността на съдилищата на държава-членка на Съюза да разгледат предявените пред тях искове не може да бъде отречена в случаите, когато упражняването на такава компетентност е съобразена с член 18, параграф 1, член 21, параграф 2, член 24 и член 25 от Регламент № 1215/2012 г., както е посочено в чл.6 от този регламент. Разпоредбата на чл.18, ал.1 от Регламент № 1215/2012 г. се отнася до хипотезата на предявен иск от потребителя срещу доставчика, но не и до предявяването на иск от доставчика срещу потребителя.

Предоставената в чл.17 и 18 специална компетентност показва, че същата не обхваща настоящия случай, при които ищецът предявява исковете пред съда, в чийто район е възникнало и се е осъществило заемното правоотношение, стоящо в основата на тези искове. Следователно, в случая намира приложение разпоредбата на 6, ал.1 от този регламент, според която „ако ответникът няма местоживеене в държава членка, компетентността на съдилищата на всяка държава членка се определя от правото на тази държава членка“.

Препращането към правилата на държавата –членка за определяне на 2 юрисдикционността на исковете на ищеца в случая изисква да се провери дали и доколко разглеждането и произнасянето по осъдителните искове от първоинстанционния съд не нарушава разпоредбите от българския КМЧП.

Разпоредбата на чл.15 от КМЧП ясно дефинира, че българските съдилища имат международна компетентност да разглеждат искове от договорни отношения, когато ищецът е българско юридическо лице, какъвто е настоящият случай. Редът за призоваване и връчване на книжата на ответник в чужбина е уреден в чл.32-чл.33 от КМЧП, като се изисква ищецът да посочи адреса на този ответник в чужбина, което изискване в случая, предвид данните от събраните в първоинстанционното дело доказателства, е налице. На следващо място, клаузата за “мълчаливо учредяване на компетентност”, уредена в чл.24 от КМЧП, указва, че преодоляването на международната компетентност на сезирания с исковете съд не допуска предварителното нейно отхвърляне от страна на съда, не и докато не бъде подадено възражение от ответника, след като бъде надлежно призован и му бъдат връчени кнжата от делото, и при условие, че такова възражение бъде направено.

Относно тясната връзка на исковете със съдебния район на първоинстанционния съд.

На първо място следва да се отбележи, че завеждането на делото пред първоинстанционния съд от ищеца е в полза на доброто правораздаване, тъй като процесното заемно правоотношение е възникнало и осъществило в неговия съдебен район, където са концентрирани изключително и доказателствата, които следва да бъдат събрани. Освен това, тяхната проверка и преценка по същество, както и на основанията от исковете, следва да се извърши въз основа на и според българските закони и съдебна практика, което също е в полза на правата и интересите на страните по спора, а това несъмнено най-добре може да се извърши от първоинстанционният съд, който със сигурност е по-добре запознат с тях в сравнение със съдилищата на Обединеното Кралство. На следващо място, съгласно чл.16 от Брюкселската конвенция от 27.09.1968г., на която се позвовава първоинстанционния съд в прекратителното определение, предявените искове от процесното заемно правоотношение не са от категорията искове, ползващи се с изключителна компетентност. Следователно, международната компетентност на първоинстанционният съд следва да бъде зачетена съгласно правилото на чл.18 от тази Конвенция. Този извод следва и от разпоредбата на чл.27, т.2, която брани правото на ответника на участие в съдебния процес и възможността да направи възражение за юрисдикционност на делото, препращайки към Хагската конвенция от 15 ноември 1965 г. относно връчването в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански и търговски дела.

Анализът на разпоредите от Брюкселската конвенция не оставя място за съмнение, че предявените пред първоинстанционния съд искове не попадат в категорията искове от чл.16 и първоинстанционният съд не може служебно да отхвърля международната компетентност по тези искове дори и по причина на качеството на ответника на потребител. Освен това, в случаите, когато не е повдигнато надлежно възражение за международната компетентност по исковете на ищеца основани на процесния заемен договор, съдът следва да разпореди връчване на книжата на ответника по установения за това от Хагската конвенция ред.

На следващо място, съгласно чл. 19 от Брюкселската конвенция, предимството на междуродната компетентност на сезирания от ищеца съд, произтичаща от тясната връзка на този съд с исковете от процесното заемно правоотношение и от принципа за по-доброто правораздаване, може да бъде ограничена служебно от съда единствено и 3 само в хипотезата на изключителната компетентност, уредена в чл.16, каквито основания в случая отсъстват.

Въз основа на гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че спрямо предявените искове следва да се приложат правилото за изключителна компетентност, уредено в чл.16 от Брюкселската конвенция. Прекратителното определение е преждевременно и извън обхвата на установените условия и предпоставки, при които е допустимо ограничаването на установената в чл.4 от КМЧП международна комптенетност на българския съд по отношение на предявените от въззивника искове за защита по процесното заемно правоотношение. Всичко това налага неговата отмяна и връщане на делото с указания за продължаване на съдопроизводсвените действия чрез връчване на книжата на ответника по адрес на неговото местоживеене в Обединеното Кралство.

По изложените съображения и на основание чл.278 от ГПК съдът ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение №13944/10.12.2024г. на Районен съд - Варна, 48-ми състав, постановено по гр.д. №3847/2024г. по описа на ВРС, с което е прекратено производството по делото.

ВРЪЩА делото на първоинстанционния Варненски районен съд за продължаване на съдопроизводствените действия чрез предприемане на действия за връчване на съдебните книжа на ответника по адрес на неговото местоживеене в Обединеното Кралство Великобритания и Северна Ирландия.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4