Решение № 6456 от 25.11.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6456 гр. София, 25.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20241100502106 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца П. Г. Д. срещу решение от 18.12.2023 г. по гр.д. №31193/2023 г. на Софийския районен съд, 120 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „С.к.к.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ал.1 вр. чл.439 ГПК за сумата от 1438,00 лв. - главница по договор за овърдрафт от 30.06.2016 г., и сумата от 2900,02 лв. - непогасена главница по договор за банков кредит от 22.08.2012 г., за които суми е образувано изп.д. №5/2023 г. при ЧСИ М.И., рег. №748 с район на действие ОС - Монтана, поради погасяване на вземането по давност, като неоснователен, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че неправилно първоинстанционният съд е изчислил давностните срокове, като последното валидно изпълнително действие е наложената на 09.08.2017 г. възбрана върху недвижими имоти и след тази дата не са предприемани валидни изпълнителни действия. Поддържа, че е погасителната давност за процесните вземания е изтекла на 19.10.2022 г. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да уважи изцяло предявения иск за недължимост на процесните вземания. Претендира разноски.

Въззиваемата страна „С.к.к.“ ЕАД в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която предявеният отрицателен установителен иск е уважен по отношение на лихви и неустойки, поради което решението е влязло в законна сила в тези му части.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

1

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно поради следното:

Разпоредбата на чл.439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание.

Правно легитимирани страни по иска по чл.439 ГПК се явяват страните в изпълнителното производство, като ищецът - длъжник в изпълнителното производство твърди погасяване изцяло или частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът взискател в производството. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.

При отрицателния установителен иск в тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска. Съдът следи служебно за същия през цялото развитие на производството, като в хипотеза, в която твърденията на ищеца за правен интерес от иска не се установят по делото, то производството по тези искове е недопустимо и същото следва да се прекрати. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то съдът следва да прекрати производството без да се произнася по основателността на иска /в този смисъл ТР №8/2013 г. по тълк.д. №8/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.

С ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.10, е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл.18 ал.1 ЗЧСИ/ - насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл.116 б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че 2 законодателят е уредил отделно хипотезата на чл.116 б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл.116 б. „в“ ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

По делото не е спорно, че по повод процесните вземания в полза на „КТБ“ АД /в несъстоятелност/ са издадени два изпълнителни листа от 05.08.2016 г. по ч.гр.д №39765/2016 г. по описа на СРС, 64 състав, и от 03.07.2017 г., издаден по ч.гр.д.

№39365/2017 г. на СРС, 118 състав.

По молба от 30.08.2016 г. е образувано изп.д. №20168500402297 по описа на ЧСИ А.Б. по изпълнителния лист по гр.д. №39765/2016 г. по описа на СРС, 64 състав, като с молбата за образуване на изп. дело взискателят е поискал от ЧСИ да наложи запор върху банкови сметки и движими вещи на длъжника, както и на ЧСИ на основание чл.18 ЗЧСИ му е възложено извършване на всички действия за събиране на присъденото вземане.

Със запорно съобщение от 15.09.2016 г. ЧСИ А.Б. е наложил запор върху банкови сметки на длъжника в „И.“ АД.

С молба от 25.07.2017 г. по изп.д. №20168500402297 по описа на ЧСИ А.Б. е представен изпълнителния лист по гр.д. №39365/2017 г. по описа на СРС, 118 състав, като с молбата е поискано събиране на присъдените суми.

Със запорни съобщения от 28.07.2017 г. ЧСИ А.Б. е наложил запор върху банкови сметки на длъжника в „И.“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД.

С постановление от 03.08.2017 г. ЧСИ А.Б. е наложил възбрана върху недвижими имоти на длъжника, находящи се в гр. Вършец, вписана в Служба по вписванията – гр.

Берковица на 09.08.2017 г. под акт №66, т.І, вх. рег. №911/09.08.2017 г.

С молба от 02.08.2021 г. взискателят е поискал от ЧСИ да извърши справка за наличие на трудови възнаграждения, за МПС и за банкови сметки, както и да наложи запор върху тях.

Със запорно съобщение от 05.08.2021 г. ЧСИ А.Б. е наложил запор върху банкови сметки на длъжника в „Ти Би Ай Банк“ ЕАД.

С молба от 14.12.2021 г. длъжникът е поискала от ЧСИ А.Б. да бъде вдигнат наложения и запор по банкова сметка, както и е посочила, че при първа възможност ще започне да погасява задълженията.

С декларация от 03.05.2022 г. до ЧСИ А.Б. длъжникът е декларирала, че ежемесечно ще внася сумата от 200,00 лв. от 15-то число до 30-то число до окончателното погасяване на задължението.

С молба до ЧСИ А.Б. от 05.10.2022 г. ответникът „С.к.к.“ ЕАД е поискал да бъде конституиран като взискател по силата на договор за продажба на имуществени права от масата на несъстоятелността на „КТБ“ АД от 19.08.2022 г., както и изп. дело да бъде прехвърлено при ЧСИ М.И.. Със съобщение от 14.10.2022 г. ЧСИ А.Б. е прехвърлил процесното изп. дело на ЧСИ М.И..

С молба от 28.10.2022 г. взискателят е поискал от ЧСИ М.И. да пристъпи към опис и публична продан на собствената на длъжника ид.ч. от недвижимите имоти, находящи се в гр. Вършец.

С постановление от 28.10.2022 г. ЧСИ А.Б. е прекратил изпълнителното производство 3 по изп.дело №20168500402297 на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК, като е приел, че в продължение на 2 г. не са поискани изпълнителни действия от взискателя.

След прехвърлянето от ЧСИ А.Б. по повод процесните вземания при ЧСИ М.И. е образувано на 05.01.2023 г. изп.д. №20237480400005.

Съгласно разпоредбата на чл.117 ал.2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването и от длъжника чрез възражение по реда на чл.414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл.416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл.414 ал.2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл.424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства. В този смисъл е трайната и непротиворечива съдебна практика /определение №480 от 19.07.2013 г. по ч.гр.д. №2566/2013 г. на ІV ГО на ВКС/. С изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.

По изложените съображения съдът намира, че нормата на чл.117 ал.2 ЗЗД следва да намери приложение и по отношение на процесните вземания, за които са налице заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и са издадени и изпълнителни листове. Настоящият съдебен състав намира, че процесните заповеди за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК са влезли в сила поради неподаване на възражение от страна на длъжника в срока по чл.414 ал.2 ГПК, доколкото по делото това обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и представени доказателства за подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК.