Решение № 6299 от 20.10.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6299 гр. София, 20.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Вергиния Мичева

Членове:

Румяна М. Найденова

Ивона В. Енчева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско дело № 20251100512111 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от И. С. З., чрез адв. Я. – особен представител, срещу решение № 11770/18.06.2025г., постановено по гр. д. № 26152/2022г. на СРС, 30 с-в.

С обжалваното решение СРС е признал за установено по исковете, предявени от „Райфайзенбанк България“ ЕАД, с ЕИК 831558413 - гр. София, понастоящем „Обединена българска банка“ АД, с ЕИК 000694959, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. Витоша 89Б, ОББ Милениум център, срещу И. С. З. с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. ********, като кредитополучател, по реда на чл.

422, ал.1, във вр. с чл. 415, ал.1, т. 2 от ГПК, с правно основание чл. 430, във вр. с чл.

432 от ТЗ, чл.9.2 от договора и чл. 86, ал.1 от ЗЗД, че И. З., с ЕГН **********, има следните задължения към „Обединена българска банка“ АД, произтичащи от договор за потребителски кредит № ******** от 25.04.2016г., а именно: редовно падежирали главници в размер на 452.28 лева за периода от 10.12.2017г. до 10.06.2018г. вкл.; предсрочно изискуема главница в размер на 4651.40 лева с настъпила изискуемост 29.06.2018г.; просрочени редовни лихви в размер на 170.79 лева, начислени за периода от 10.12.2017г. до 10.06.2018г. вкл.; редовна лихва в размер на 17.18 лева, начислена върху усвоена и непогасена главница към 29.06.2018г., за периода от 10.06.2018г. до 28.06.2018г. вкл.; начислено обезщетение за забава в размер на 22.61 лева върху 1 редовно падежирали главници, за периода от 10.12.2017г. до 28.06.2018г. вкл.; начислено обезщетение за забава в размер на 16.21 лева върху предсрочно изискуема главница, за периода от 29.06.2018г. до 11.07.2018г. вкл.; ведно със законна лихва за забава върху главниците, считано от подаване на заявлението в съда – 12.07.2018г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена на 27.07.2018г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, по ч.гр.д. № 46489/2018г. по описа на СРС.

В жалбата са развити доводи за неправилност на решението. Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че подаденото заявления по чл. 410 ГПК е било нередовно, а изборът на съдия - незаконен. Излага доводи, че заповедният съд не е извършил преценка за противоречие със закона и добрите нрави на договорни клаузи, както и не е преценил неравноправните такива. Не е издадено разпореждане като отделен акт. Твърди, че са допуснати нарушения и в производството по установителния иск: ръчен избор на съдия, недопустимост на иска поради опороченост на заповедното производство, просрочена искова молба, невнесена държавна такса, липса на доказателства за качествата „юрисконсулт“ на лицето, подало исковата молба.

Излага съображения за допуснати процесуални нарушения. По същество оспорва ответникът да е подписал договора за потребителски кредит, оспорва да е получил сумата по кредита, оспорва приетата пред СРС експертиза. Моли решението да бъде отменено и исковете да бъдат отхвърлени, като неоснователни и недоказани.

В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

За да постанови обжалваното решение СРС е приел, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, че на датата на сключване на договора на 25.04.2016г. И. З. е получил сумата по кредита в размер на 6189 лв., като същият е поел задължение, считано от 10.06.2016г. ежемесечно да я връща на 84 анюитетни вноски, всяка с размер от 93, 41 лв., включваща главница и договорна /възнаградителна/ лихва. Посочил е, че кредитополучателят е спрял да плаща задълженията си към кредитора на 02.04.2018г., когато частично е погасил вноска с падеж 10.12.2017г., затова е приел, че съгласно чл. 8 и чл. 8.1 от договора е налице случай на неизпълнение. Счел е, че на основание чл. 9.1 от договора банката е започнала да начислява наказателна надбавка върху забавената сума, а съгласно чл. 9.2 2 от договора на 28.06.2018г. е осъществила правомощията си, с едностранно писмено уведомление до кредитополучателя да обяви всички усвоени и непогасени по договора суми, наказателна лихва и комисионните за предсрочно и незабавно изискуеми. Тъй като според СРС, съгласно чл. 11.8 от договора, страните по него се съгласили всички уведомления и изявления във връзка с договора да бъдат правени в писмена форма и да се считат получени от кредитополучателя, ако по факс, чрез лично удостоверяване или чрез изпращане по пощата или куриерска фирма с обратна разписка, достигнат до адреса за кореспонденция на кредитополучателя, посочен в договора или в уведомлението за промяна на адреса, като страните не са представили доказателства за подадено ,съответно получено уведомление за промяна на адреса на И. З., посочен в договора, писмо изх. № 001-43200/05.06.2018г., изпратено на адреса съгласно договора, е приел, че следва да се счита получено на датата, на която се е върнало при кредитора неполучено – 28.06.2018г., като е счел, че това е и датата, на която е обявена предсрочната изискуемост на кредита. Стигнал е до извод, че сумите, предмет на исковата молба, се установяват от приетата по делото ССЕ, поради което е уважил исковете.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правни норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.

Основният довод, изложен във въззивната жалба е, че обжалваното решение е постановено от незаконен състав, с оглед на обстоятелството, че в нарушение на задължителния принцип на случайно разпределение на делата, делото е разпределено за разглеждане на същия състав, който е разгледал и се е произнесъл по ч. гр. дело № 46489/2018 г. и е издал заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.

При извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно. Същото е постановено от състав на родово и местнокомпетентен съд, по правен спор, попадащ в правораздавателната компетентност на гражданския съд. Изготвено е в писмена форма, на български език, съдържа задължителните реквизити по чл. 236, ал. 1 ГПК, подписано е от постановилия го съдия.

3

Неоснователни са доводите за постановяване на решението от незаконен състав поради нарушаване на нормата на чл. 9 ЗСВ. Видно от протокола за избор на съдия докладчик от 16.07.2018 г., ч. гр. д. № 46489/2018 г. на СРС, е било разпределено на съдия Карагьозова, 30 състав. С протокол от 19.05.2022 г. за избор на съдия-докладчик гр. д. № 26152/2022 г. на СРС е ръчно разпределено на същия съдия, 30 състав, съгласно т. 13, б. "а" от Правилата за разпределение на делата в СРС, приети на общо събрание на 01.11.2016 г., според която разпоредба разпределение на дела чрез опция "ръчен" избор се прилага при постъпване на искова молба за установяване на вземането по чл. 422 ГПК, като делото се разпределя на съдията, издал заповедта за изпълнение срещу ответника.

Настоящият състав не споделя доводите на въззивника за нищожност на обжалваното решение като постановено от незаконен състав, поради разпределянето му чрез ръчен избор и в нарушение в установения в чл. 9 ЗСВ принцип на случайно разпределение на делата. Данните по делото налагат извод, че в случая определянето на съдията за докладчик е извършено при спазване на изискванията на чл. 9, ал. 1 ЗСВ, Единната методика по приложението на принципа за случайно разпределение на делата в районните, окръжните, административните, военните, апелативните и съдилища и Правилата за разпределение на делата в СРС, видно от протоколите за избор на съдия-докладчик, приложени към ч. гр. д. № 46489/2018 г. и гр. д. № 26152/2022 г. на СРС, 30 състав.

Чл. 86, ал. 6 от Правилника за администрацията в съдилищата допуска при предявяване на иска по чл. 422 от ГПК административният ръководител да разпореди делото да бъде разпределено на съдията, издал заповедта за изпълнение срещу ответника, в случай че заповедното производство е било разгледано в същия съд. В СРС е било образувано и разгледано ч. гр. д. № 26152/2022 г., а разпределянето на съдията, постановил заповедта по чл. 410 от ГПК, произтича от т. 13, б. "а" на Правила за разпределение на делата в СРС, приети на ОС на 01.11.2016 г. Това основание за ръчно разпределяне на делото на докладчика на 30 състав е изрично посочено в протокол за избор на съдия докладчик от 19.05.2022 г. (л. 1 от гр. д. № 26152/2022г.).

За пълнота следва да се посочи, че дори твърдението на въззивника за разпределяне на делото в нарушение на принципа на случайно разпределение на делата да беше вярно, то това нарушение няма за последица нищожност на постановения съдебен акт. Съгласно константната практика на ВКС, евентуално допуснатото нарушение на чл. 9, ал. 1 ЗСВ при определянето на съдия-докладчик или член на съдебния състав не се отразява на валидността на решението и не обуславя неговата нищожност, а ако са допуснати нарушения на материалния закон, други съществени процесуални нарушения или необоснованост, може да обуслови неговата неправилност (в този смисъл решение № 202/07.04.2020 г. по гр. д. № 2832/2018 г. на ВКС, IV г. о., решение № 346/30.11.2011 г. по гр. д. № 1556/2010 г. на ВКС, II г. о.).

4

На следващо място, неоснователни са доводите, изложени във въззивната жалба за порочност на издадената заповед по чл. 410 ГПК.

В производството по издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК не се прави проверка относно съществуването, основателността и размера на претендираното вземане. Целта на производството е само да се провери дали вземането е спорно, тъй като, ако длъжникът възрази срещу заповедта за изпълнение, проверката за съществуване на вземането се извършва в исковия процес, който е последващ и е обусловен от оспореното в хода на заповедното производство вземане, с посоченото основание и размери. Достатъчно е заявителят да твърди, че вземането му срещу сочения в заявлението длъжник съществува, както и че същото произтича от посоченото в заявлението основание и е в посочените размери.

Заповедта по чл. 410 ГПК е издадена от компетентен орган – съд и в рамките на законовите му правомощия. Според Тълкувателно решение № 1/10.02.2012г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС, нищожно е съдебно решение, което е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемо или неподписаното решение. В решение № 355 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 35/2012 г. на ВКС, І г. о., е прието, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В същия смисъл са и решение № 123 от 04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, І г. о., и решение № 437/11 от 10.04.2012 г. по гр. д. № 1209/2010 г. на ВКС, І г. о.