Определение № 374 от 20.05.2024, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 374 гр. Сливен, 17.05.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Гергана Огн. Симеонова като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно частно гражданско дело № 20242200500235 по описа за 2024 година Производството е образувано по частна жалба против определение по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молба за изменение на постановено решение в частта за разноските и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК, вр. чл. 248 от ГПК.

Частният жалбоподател – адвокат П., процесуален представител на ищцата в производството, заявява, че атакуваното определение е неправилно тъй като по делото са предявени два иска, като по всеки от тях защитата била различна. Установителен – за нищожност на договор за ПК в размер на 1339, 24 лв. и осъдителен – за връщане на дадено без основание с цена 339, 24 лв. и защите е била необходима и по двата иска с цел максимално удовлетворяване на интереса на ищцата. Съгласно правилата на НМРАВ възнаграждението за адвоката по първия иск е 433, 92 лв., по втория – 400 лв. По делото били извършени максимални фактически и правни действия, заслужаващи определяне на възнаграждение в размер на минималния по всеки иск. Посочва, че практиката на ВКС е константна по въпроса как се определя минимума на възнаграждението при обективно съединени искове – върху цената на всеки от исковете поотделно, а не в сбор. Цитира актове на ВКС и на окръжни съдилища в страната в тази насока. РазвИ. подробни съображения относно приложението на решението на СЕС по дело С-438/22г. от 25.01.2024г., както и че за изготвената експертиза е определено възнаграждение от 250 лв., а неговият труд е оценен на 300 лв. с ДДС. Моли съда да отмени обжалваното определение и да постанови ново, с което да се присъди на адв. П. възнаграждение в размер на 833, 92 лв.

В срока за отговор насрещната по частната жалба страна е подала писмен отговор, с който намира частната жалба за неоснователна и моли 1 съда да я остави без уважение. Заявява, че претендираният хонорар е прекомерен, необосновано завишен спрямо фактическата сложност на спора и реално извършените дейности по процесуална защита. Съдът разумно, обосновано и справедливо е определил възнаграждението на адв. П..

Намира за неприложима разпоредбата на чл.2, ал.5 от НМРАВ, тъй като съдебният спор и по установителния и по осъдителния иск засягал един правопораждащ факт – договор за кредит, което предполагало и еднаква защита, а претенциите са обусловени една от друга. Посочва, че жалбоподателката с адв. П. има многобройни граждански дела в СлРС с идентичен предмет, като документите били бланкетни с еднотипно съдържание и следва да се държи сметка за евентуално наличие на злоупотреба с процесуални права и създаване на условия за неоснователно обогатяване. Позовава се на Решение от 25.01.2024г. по дело С438/22 на втори състав на СЕС. Заявява, че определеното и присъдено от съда възнаграждение по чл. 38 от ЗА е справедливо, пропорционално и обосновано занижено.

Моли да се отхвърли като неоснователна частната жалба и да се потвърди обжалваното определение.

Настоящият въззивен състав намира частната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 275 ал. 2 от ГПК, подадена в преклузивния едноседмичен срок от процесуално легитимиран субект имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първостепенен съд.

Разгледана по същество същата е частично основателна.

С решението, чието изменение в частта за разноските е поискал ответника по реда на чл. 248 от ГПК, съдът, с оглед уважаването на предявените установителен и осъдителен искове, е присъдил на ищцата направените по делото разноски за държавна такса и ССчЕ, а по реда на чл.

38 ал. 2 от ЗА – на адвоката, осъществил безплатно процесуалното й представителство – възнаграждение в размер на 300 лв. с ДДС.

С атакуваното определение е отказал да измени решението си, като е посочил, че е приложил разпоредбите на Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение и решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22г. като е определил общо възнаграждение 2 поради това че двата иска почИ.т на общо основание и резултатът, преследван от ищцата е могъл да се постигне само с предявяване на осъдителната претенция и позоваване на нищожност на процесния договор и с оглед ниската правна и фактическа сложност на спора, а и в съда има образувани множество дела от същия адвокат с идентичен предмет.

Въззивният съд намира атакуваното определение за частично неправилно.

Уважени са изцяло двата предявени иска – установителен за обявяване нищожност на договор за кредит в размер на 1000 лв. и начислени допълнителни такси и услуги, и осъдителен – за връщане на платена без основание сума от 339, 24 лв.

По правилата на процеса при такъв изход на спора отговорността за разноски се възлага на ответника и той следва да заплати направените от ищцата съдебни и деловодни разноски. Доколкото тя е представлявана в процеса от адвокат, но в условията на чл. 38 от ЗА – безплатна адвокатска помощ, то съгласно разпоредбата на чл. 38 ал. 2 от ЗА носещата тежестта на разноските страна следва да заплати възнаграждение пряко на адвоката, а неговият размер се определя от съда в съответствие с изр. последно – в размерите по НМРАВ.

Предявени са в условията на кумулативно обективно съединяване два главни иска - установителен по чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК и осъдителен по чл. 55 ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, които са уважени изцяло . По всеки от двата се извършва отделно доказване във връзка с установяване на различни правнорелевантни обстоятелства, двете претенции имат различен предмет и макар да са в логическа връзка помежду си, уважаването на първата не води автоматично до уважаването на втората. Право на ищеца е да прецени колко и какви искове да предяви, по какъв процесуален ред и начин ще защити интереса си. В случая п роцесуалният представител на ищцата е осъществил активни процесуални действия по защита и представителство във връзка с подготовка на делото и със събиране на доказателствени средства, като е защитил интереса на клиента по найдобрия начин и следва да му се присъди и възнаграждение за това. Съгласно разпоредбата на чл. 2 ал. 5 от НМРАВ №1/2004г. за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела 3 възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки от тях поотделно, независимо от начина на тяхното съединяване. Интересът по смисъла на чл.7 ал. 2 се отнася до цената на всеки отделен иск, независимо от неговия вид. Поради това и следва за всеки отделен иск да се определи възнаграждение в размер, базиран на класификацията по Наредбата.

Тази наредба обаче не може да има императивен характер за съда, тъй като приоритетно приложение имат актовете на СЕС. В т.2 на решение от 25.01.2024г. на втори състав по дело № C‑438/22 на СЕС, което има пряко действие в РБ, е прието, че „член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.“

Съдът не споделя виждането на частния жалбоподател, че цитираното решение е неприложимо. По принцип няма разлика когато съдът определя сам възнаграждението на адвоката, оказал безплатна адвокатска помощ и когато намалява по реда на чл. 78 ал. 5 от ГПК договореното възнаграждение между него и клиента. Тоест – адвокатът в първата хипотеза не е в по-неизгодно положение от този във втората. След като тези разноски се възлагат на насрещната страна, която в общия случай не участва в сключването на договор за правни услуги, нито е давала съгласие за сключването му, нито е имала възможност да влияе върху уговярането на размера на възнаграждението, тя, като трето лице, е в уязвимо положение в края на процеса, след който се оказва косвено обвързана с тази уговорка. По аналогия, при определянето на разноските за 4 възнаграждение на адвоката, когато такъв договор не е сключен с клиента с акт на съда - последният също следва да държи сметка за положението на насрещната страна, като се ръководи от описаните по-горе критерии за всеки конкретен случай. Правната норма и преди постановяването на решение от 25.01.2024г. по дело № C‑438/22 на СЕС е позволявала разноските за адвокатско възнаграждение да бъдат намалявани от съда при определени условия, единствената разлика е премахването на ограничението за долната граница на присъдимите разноски за адвокатско възнаграждение, а тя е установен именно в разрез с разписаното в член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС. Актът на СЕС, освен че има пряко приложение, има и приоритет пред националната правна норма и не може да се изисква от съда неприлагането му по каквито и да било съображения. Причините да се допусне това слизане под минималния размер по Наредба №1/2004г. са изложени в мотивите на решението на СЕС от 25.01.2024г. и не е необходимо да бъдат нито преповтаряни, нито анализирани и съдът ги припознава като свои.

Така, след като в случая е налице нарушение на забраната на чл. 101 пар. 1 на ДФЕС, както е посочено в т. 3 на цитираното по-горе Решение на СЕС, „националният съд е длъжен да откаже да приложи тази / чл. 78 ал. 5 от ГПК и съответно - Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/ национална правна уредба“, поради което въззивният съд определя размера на адвокатското възнаграждение, дължимо от страната, в чиято тежест са възложени разноските, съобразно вида, характера и сложността на спора, броя и цената на исковете, обема на вложените процесуални усилия от адвоката, отнесени към защитавания интерес, на 300 лв. за установителния и 200 лв. за осъдителния иск, или – адвокатско възнаграждение в общ размер на 500 лв.

Що се отнася до това дали сумата следва да бъде присъдена с ДДС, настоящият въззивен състав счита, че такъв не се дължи в случая, тъй като с данък върху добавената стойност се облага възмездна облагаема услуга, а правната помощ, оказана от адвоката на ищцата по реда на чл. 38 от ЗА, е безплатна и по смисъла на чл. 9 ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС тя представлява безвъзмездна доставка на услуга, която според законовата уредба не се облага с данък добавена стойност. „Възмездяването“ се извършва в по-късен момент с акта на съда за осъждане на страната да 5 заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат, а съгласно чл. 25 ал. 2 от ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно съдържание. Последното се изчерпва със задължението на страната, носеща тежестта за разноските, да заплати на адвоката, предоставил безплатна адвокатска помощ, определената от съда парична сума, за която съдът не издава фактура и не начислява ДДС, тъй като не е данъчнозадължено лице а и не е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него осъдителен акт.

Така на адвокат П. следва да бъде присъдено възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна адвокатска помощ в общ размер общо за двата иска на 500 лв. без ДДС, платимо от ответника.

Като е отказал да измени решението си в частта за разноските, първоинстанционният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено и вместо него въззивният съд се произнесе по същество, като измени постановеното решение в частта за разноските, присъдени на адвокат П. П. и ги увеличи до размер на 500 лв. без ДДС.