Решение № 4619 от 09.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4619 гр. Пловдив, 09.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20265330104530 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Б. Н. С., ЕГН ********** против „СИТИ КЕШ “ ООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 124 ГПК вр. чл. 21, ал.1 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата, обективирана в член 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № *****/***** г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 616,22 евро, е нищожна като противоречаща на ЗПК и добрите нрави, заобикаляща чл. 19, ал.4 ЗПК и нарушаваща чл.11, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

В исковата молба се излага, че на ***** г. между страните е сключен договор за потр. кредит № *****/*****г. , по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1700 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 49,85 %. В чл. 11, ал. 1 от Договора за потребителски кредит била уговорена неустойка в размер на 1207,80 лева в случай, че клиентът не предостави обезпечение съгласно чл. 5 от договора, която неустойка била разсрочена към месечната вноска по кредита. От правна страна се излагат съображения, че неустойката се явява нищожна, доколкото излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. По съществото си същата представлявала скрито възнаграждение, което следвало да бъде включено в ГПР. Доколкото това не било изпълнено, се достигало до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който 1 се изразява становище за неоснователност на предявената искова претенция. Посочва се, че неустойката отговаря на принципите за добросъвестност, поради което не се явява в противоречие с добрите нрави. Същата не следвало да бъде включвана в ГПР, доколкото представлявала задължение, което е възникнало вследствие на неизпълнение на задълженията на ищеца. Нямало как и ответникът да я включи в ГПР, доколкото към датата на сключване на договора, същият не знаел дали тя ще възникне като вземане.

Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена, като в полза на ответника се присъдят разноски в производството.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

По делото се установява от представения договор, че на ***** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № *****, по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1700 лева, при фиксиран лихвен процент от 40,05 % и ГПР в размер на 49,85 %, както и че в чл. 11, ал. 1 от договора за кредит била уговорена неустойка в размер на 1207,80 лева в случай, че клиентът не предостави обезпечение. В тази насока съдът намира, че клаузата за неустойка в процесния договор, както се изтъква и в исковата молба, действително е нищожна на основание чл. 19, ал. 5 вр. с ал. 4 ЗПК, доколкото води до завишаване на ГПР по кредита до повече от пет пъти размера на законната лихва. Това е така, защото сумата за неустойка представлява разход по кредита, който неправилно не е включен при изчисляването на процента на оскъпяване на кредита.

По смисъла на § 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати.

С оглед на тази дефиниция съд намира, че уговорената в раздел III от договора за кредит неустойка реално представлява разход по кредита и е следвало да бъде взета предвид при определяне на ГПР, тъй като произтича от и е пряко свързана с договора за кредит.

Видно от съдържанието на процесния договор, неустойката по същия не е включена в ГПР, но реално води до оскъпяване на кредита и значително надхвърля пет пъти размера на законната лихва, предвид размера на главницата – 1 700 лв., срока на договора и стойността на неустойката от 1207,80 лв., който е над 70 % от главницата. Доколкото посочения в договора ГПР е 49,85 %, то с включването на неустойката при неговото изчисляване, същият на годишна база положително ще надвиши законоустановения лимит, т.е. налице е нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Неспазването на императивните разпоредби, предвиждащи лимит на размера на годишния процент на оскъпяване на кредита пък е частна хипотеза на нарушаване на добрите нрави с договорни клаузи в потребителските кредити, тъй като води до 2 неравноправие между двете страните, явна нееквивалентност между престациите по правоотношението и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, последният от които е задължен да заплати неоправдано висок разход за предоставения му финансов ресурс.

Следователно установителният иск за нищожността на процесната клауза за неустойка се намира за основателен и като такъв ще се уважи.

Относно разноските:

При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК и с оглед на представения списък по чл. 80 ГПК и Договор за правна защита и съдействие. В негова полза ще се присъди сумата от 25, 57 евро - разноски за държавна такса.

В рамките на настоящото производство, на ищеца са предоставени правни услуги от Адв. С. Н., като съобразно Договор за правна защита и съдействие /л. 12/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата.

По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на Адвоката, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела C‑427/16 и C‑428/16 (постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд), установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Същите постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд.

Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

3

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид, липсата на фактическа и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото производство е проведено едно открито съдебно заседание, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. С. Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 150 евро, което да бъде заплатено от ответника.

Ищецът в лично качество е сторил разноски за държавна такса в размер от 25,57 евро, които следва да му бъдат възстановена от ответника.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между Б. Н. С., ЕГН ********** и „СИТИ КЕШ “ ООД с ЕИК 202531869, че клаузата, обективирана в член 11, ал. 1 от Договор за потребителски кредит № *****/***** г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредставяне на обезпечение в размер на 616,22 евро, е нищожна като противоречаща на ЗПК и добрите нрави, заобикаляща чл. 19, ал.4 ЗПК и нарушаваща чл.11, т. 9 и т. 10 от ЗПК.

ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ “ ООД с ЕИК 202531869 ДА ЗАПЛАТИ на Б. Н. С., ЕГН ********** сумата от 25, 57 евро - разноски за заплатена държавна такса.

ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ “ ООД с ЕИК 202531869 ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв., на адв. С. Н. от АК – П. сумата от 150 евро, представляваща адвокатско възнаграждение, дължимо за оказана правна помощ на ищеца по настоящото дело.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив.

Препис от решението да се връчи на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

4