Решение № 486 от 15.10.2026, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 486 гр. Разлог, 15.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, І ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Велина Ив. Полежанова при участието на секретаря С. Д. В., разгледа докладваното от Велина Полежанова, Гр. дело № 20261240100499 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по ИМ, предявена от А.И.Ш., ЕГН*, от *, ч/з адв.

М.В.М. от АК-П., против „Л.“ООД, ЕИК*, с адрес: *, представлявано от С.И.Т. и С.Н.С..

Иска се съдът да обяви Договор за кредит №* от 07.01.2026 г., сключен с „Л.ООД“, за нищожен на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК.

При условията на евентуалност се иска съдът да обяви за нищожна клаузата на чл.27 от Договор за кредит №* от 07.01.2026 г., предвиждаща заплащане на неустойка на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143 от ЗЗП и на чл.146, ал.1 от ЗЗП.

Моли също на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, съдът да осъди „Л.“ООД, да заплати на ищцата сумата от 100.00 €, недължимо платена Договор за кредит №*/07.01.2026 г., сключен с Л.ООД, поради неговата нищожност на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр.с чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК, в условията на евентуалност моли съда на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, да осъди „Л.“ООД, да заплати на ищцата сумата от 88.00 €, недължимо платена като неустойка по Договор за кредит №*/07.01.2026 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на ИМ в съда, до окончателното изплащане на сумата.

Ищцата поддържа, че по процесния договор е получила кредит от 400.00 €, а договорът предвижда възнаградителна лихва и неустойка при непредоставяне на обезпечение.

Поддържа, че същата по икономическата си същност представлява разход по кредита, който не е включен при изчисляването на посочения в договора ГПР, вследствие на което действителният размер на ГПР е различен от обявения на потребителя. Твърди още, че клаузата за неустойка противоречи на добрите нрави, излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции на неустойката и води до значително неравновесие м/у правата и задълженията на страните във вреда на потребителя. Претендира и връщането на 100.00 €, представляващи платена над, чистата ст-ст на кредита сума.

В представеното преди СЗ писмено становище процесуалният представител на ищцата поддържа исковете и изрично сочи, че ищцата е заплатила 100.00 € над предоставената главница. Допълнително поддържа нарушение на чл.11, ал.1, т.10 вр. с чл.22 от ЗПК, поради неправилно посочен размер на ГПР.

Претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл.131 от ГПК, ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.

1

Поддържа, че договорът е действителен и отговаря на изискванията на ЗПК и ЗПФУР, че потребителят е получил необходимата преддоговорна информация и че договорът е валидно сключен ч/з средства за комуникация от разстояние. Според ответника неустойката не представлява разход, който следва да бъде включен в ГПР, тъй като дължимостта зависи от бъдещо неизпълнение на самостоятелно задължение на потребителя за предоставяне на обезпечение. Ответникът изрично признава, че неустойката не е включена в ГПР, но счита, че не е следвало да бъде включвана. Поддържа и че евентуалната нищожност на отделната неустоечна клауза не може да доведе до недействителност на целия договор съгласно чл.26, ал.4 от ЗЗД. В допълнително становище прави възражение, че ЗПК изобщо не е приложим поради хипотезата на чл.4, ал.1, т.6 от ЗПК – срокът на договора е 30 дни и според ответника разходите по него са незначителни.

Направени са и възражения относно разноските, включително за злоупотреба с процесуални права поради образуваните м/у същите страни гр. д. №499/2026 г., гр. д. №509/2026 г. и гр. д.

№516/2026 г.

Съдът като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото док-ства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа следното:

Не е спорно м/у страните, а и от представения Договор за потреб. кредит №* от 07.01.2026 г. се установява, че м/у А.И.Ш., ЕГН*, в качеството й на потребител, и „Л.“ООД, ЕИК*, в качеството му на кредитодател, е възникнало облигационно правоотношение по договор за потреб. кредит по смисъла на ЗПК.

Съгласно чл.1, кредитът е от 400.00 €. В чл.8 е определен тридесетдневен срок погасяване, при еднократно плащане с падеж 06.02.2026 г.

От представения Стандартен европейски формуляр (СЕФ) се установява, че при главница 400.00 €, общата сума посочена като дължима при редовно изпълнение, е 412 €. Посочен е фиксиран годишен лихвен процент от 36%, а ГПР – 42,58%. В СЕФ изрично е посочено, че при изчисляването на ГПР се изхожда от допускането, че страните изпълняват точно задълженията си и няма да бъдат начислявани неустойки за неизпълнение.

В чл.17 е предвидено обезпечаване на кредита ч/з поръчителство или банкова гаранция, отговарящи на поставените от кредитора изисквания. Кредитополучателят трябва да осигури обезпечението в срок от 3 работни дни от сключване на договора.

Съгласно чл.27 при непредоставяне на обезпечението се дължи неустойка от 0,9% от усвоения размер на кредита за всеки ден, през който не е предоставено обезпечението.

Съгласно погасителния план неустойката е общо 140.00 €. Следователно при реализиране на предвидената в договора неустойка общата икономическа тежест за потребителя достига 552.00 € при фактически предоставен кредит от 400.00 €.

В СЕФ неустойката не е представена като напълно външен спрямо кредитното правоотношение институт, а е включена в раздела за „разходи по кредита“ и „друг разход, свързан с договора за кредит“.

От Общите условия също се установява, че самият ответник определя ГПР като показател, изразяващ общите разходи по кредита за потребителя – настоящи или бъдещи, включително лихви, преки и косвени разходи, комисиони и възнаграждения.

По делото не са събирани гласни док-ства и не е изслушвана експертиза.

При така приетата фактическа обстановка съдът от правна страна приема следното:

Предявените искове са процесуално допустими.

Налице е правен интерес от установяване недействителността на договор, от който за ищцата произтичат или могат да произтекат парични задължения. Самото съществуване на договора като източник на облигационни права и задължения е достатъчно да създаде правна несигурност относно имуществената сфера на потребителя, поради което последният има интерес от установяване със сила на пресъдено нещо дали договорът го обвързва.

Разгледани по същество, исковете са основателни.

2

Процесният договор е договор за потреб. кредит по смисъла на ЗПК, тъй като е сключен м/у търговец – кредитор, и ФЛ – потребител, като предоставената сума е за лични нужди.

Поради това към него намират приложение императивните изисквания ЗПК.

Съдът не споделя възражението на ответника, че договорът попада в изключението на чл.4, ал.1, т.6 от ЗПК. За приложението на посоченото изключение законът изисква кумулативно срокът за погасяване да не надхвърля 3 месеца и по договора да се дължат незначителни разходи.

Безспорно първата предпоставка е изпълнена, доколкото срокът на процесния кредит е 30 дни.

Втората предпоставка обаче не е изпълнена. При предоставена главница от 400.00 € договорът предвижда възможност потребителят да бъде натоварен с неустойка до 140.00 € само поради непредоставяне на уговореното обезпечение. Размерът представлява 35% от размера на предоставения кредит.

Разход в подобен размер обективно не може да бъде квалифициран като „незначителен“. Не може да бъде споделена тезата, че при преценката по чл.4, ал.1, т.6 от ЗПК, следва да се отчете единствено възнаградителната лихва от 12.00 €, а не договорената неустойка. Това би означавало приложното поле на императивната потребителска защита да зависи от начина, по който кредиторът формално е наименувал отделните компоненти на икономическата тежест по кредита. Показателно е и че самият кредитор в предоставения СЕФ е квалифицирал неустойката като разход, свързан с договора за кредит. Следователно процесното правоотношение не е изключено от приложното поле на ЗПК.

Съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът следва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му. Това изискване не се изчерпва с формалното вписване на цифрова ст-ст с/у означението „ГПР“. Предоставената информация трябва да позволява на средния потребител да установи реалната икономическа цена на кредита, да сравни различните предложения на пазара и да направи информиран избор.

В процесния договор е посочен ГПР 42,58%, но при формирането му не е включена сумата, дължима при непредоставяне на обезпечение.

Ответникът поддържа, че това е правилно, защото неустойката възниква единствено при неизпълнение.

Този довод не може да бъде възприет механично.

Съдът следва да прецени не наименованието на плащането, а неговата икономическа функция и действителното му място в договорната конструкция.

Задължението за обезпечение не предхожда отпускането на кредита. Кредиторът предоставя сумата, след което потребителят разполага с изключително кратък срок – 3 дни – да осигури поръчител, който трябва да отговаря на определени от кредитора изисквания, или банкова гаранция. Това означава, че оценката на кредитоспособността и решението за предоставяне на кредита са извършени преди обезпечението да е налице. Ето защо последващото му непредоставяне не причинява имуществена вреда от 140.00 € на кредитора. Главното парично задължение продължава да съществува и при неговото неизпълнение кредиторът разполага със съответните законови средства за защита. При това положение неустойката не функционира преимуществено като обезщетение за конкретно настъпили вреди, а като допълнително възнаграждение, увеличаващо цената на предоставеното финансиране.

В настоящия случай размерът потвърждава този извод. с/у предоставени 400.00 € потребителят може да бъде натоварен с допълнителни 140.00 € – повече от 11 пъти договорената лихва от 12.00 € за целия период на кредита. Поради това съдът приема, че конкретната договорна конструкция превръща неустойката в икономически значим компонент от цената на кредита. Невключването му в ГПР създава съществено несъответствие м/у формално посочената и действителната икономическа тежест на кредита.

3

Този извод не се променя от обстоятелството, че потребителят теоретично е можел да избегне начисляването на неустойката ч/з предоставяне на обезпечение. Предвидените алтернативи – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени критерии и одобрен от кредитора, предполагат допълнителни фактически и икономически действия от страна на потребителя, при това в тридневен срок. Не може търговецът ч/з поставяне на допълнително задължение след предоставянето на кредита и ч/з санкциониране на неговото неизпълнение да изведе съответния разход извън действителната цена на кредита, когато договорната конструкция показва, че този разход е пряко свързан с кредитното правоотношение.

Нарушението на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, е санкционирано изрично от законодателя.

Съгласно чл.22 от ЗПК, при неспазване на посочените в нормата изисквания договорът за потреб. кредит е недействителен. Ето защо в случая не намира приложение доводът на ответника, основан на чл.26, ал.4 от ЗЗД, че евентуалната недействителност на неустоечната клауза не води до недействителност на договора като цяло. Основанието за недействителност на договора не е само порокът на клаузата за неустойка. Порокът се състои и в това, че самият договор не съдържа коректно определен ГПР, въпреки императивното изискване на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Последицата в този случай произтича пряко от специалната разпоредба на чл.22 от ЗПК, и не може да бъде преодоляна ч/з правилото на чл.26, ал.4 от ЗЗД.

Независимо от гореизложеното, съдът намира че самостоятелно разгледана клаузата за неустойка също не може да породи действие. Съгласно трайно възприетото разрешение в Тълк. решение №1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №1/2009 г., ОСТК на ВКС, неустойката е нищожна поради противоречие с добрите нрави, когато още към момента на сключване на договора единствената цел излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. А в конкретния случай размерът на неустойката – 140.00 € при кредит 400.00 € – не е поставен вр. с размера на действително претърпени от кредитора вреди.