Определение № 2540 от 14.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2540 гр. София, 14.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодора Гроздева

Членове:

Геновева Николаева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20258002103224 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на А. Л. В. и Н. А. И. срещу решение № 1686 от 19.03.2025 г. по в.гр.д.№ 2381 от 2023 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, III-В въззивен състав.

Съделителката А. Л. В. обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № II-55-20058065 от 19.09.2022 г. по гр.д. № 64645 от 2016г. на Софийския районен съд, ГО, 55 състав в частта му за отхвърляне на претенцията на А. Л. В. по чл.349, ал.1 ГПК за възлагане на допуснатия до делба недвижим имот /апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес], ап., със застроена площ от 86,55 кв.м, заедно с избено помещение № 61 с площ от 2,19 кв.м, заедно с 1,176 % идеални части от общите части на сградата и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, представляващ самостоятелен обект на собственост с идентификатор *.*.*.*.* по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед РД-18-48 от 12.10.2011 г. на ИД на АГКК/ и за изнасяне на този имот на публична продан.

Съделителят Н. А. И. обжалва въззивното решение в следните негови части:

- частта, с която частично е изменено първоинстанционно решение № II-55-20058065 от 19.09.2022 г. по гр.д. № 64645 от 2016г. на Софийския районен съд, ГО, 55 състав, като по същество е постановено решение за отхвърляне на предявения от Н. А. И. срещу А. Л. В. иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за обезщетение за лишаването му от ползването на делбения апартамент през периода от 21.10.2016 г. до 28.10.2021 г. за разликата над присъдения размер от 7 110,66 лв. до пълния предявен размер от 15 460 лв., ведно със 1 законната лихва върху сумата, считано от 01.04.2016 г. до окончателното плащане;

- частта, с която е отменено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от Н. А. И. срещу А. Л. В. иск с правно основание чл.30, ал.3 ЗС за заплащане на сумата 6 252 лв.- разходи за направени подобрения в делбения апартамент, ведно със законната лихва, считано от 28.10.2021 г. до окончателното плащане и вместо него е постановено решение за отхвърляне на този иск и

- частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Н. А. И. срещу А. Л. В. иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 2 191,50 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползването на съсобствения и също допуснат до делба лек автомобил, марка „Пежо 206“, с рег. [рег.номер на МПС] през периода от 06.10.2016 г. до 28.10.2021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.11.2016 г. до окончателното плащане.

В касационната си жалба А. В. твърди, че въззивното решение в обжалваните от нея части е неправилно поради съществени нарушения на материалния и процесуални закон- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на горепосочената разпоредба на ГПК би било произнасянето на ВКС по следния въпрос: Може ли неподеляем имот- предмет на делбата, който е бил съпружеска имуществена общност, прекратена с развод, да се възложи при хипотезата на чл.349, ал.1 ГПК на бившия съпруг, на когото са предоставени родителските права по отношение на децата от брака, ако последният има друг имот в друго населено място, който имот не е в състояние да задоволи жилищните нужди на децата и ползването на който не е в интерес на децата, които ще бъдат изведени от обичайната си среда ?

В касационната си жалба Н. А. И. твърди, че въззивното решение в обжалваните от него части е неправилно поради съществени нарушения на материалния и процесуални законоснования за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставя следните въпроси:

1. Следва ли да се намали размерът на обезщетението, което единият съделител дължи за ползването на съсобствения жилищен имот, с оглед ползването му от децата на двамата съделители ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр.д.

№ 2750 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 738 от 29.12.2010 г. по гр.д.№ 94 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о.

2. След прекратяване на брака чрез развод, счита ли се, че за средствата, взети в заем по време на брака на двамата съпрузи и ползвани за ремонт и обзавеждане на семейното жилище- съпружеска имуществена общност, превърнало се в обект на делба, е отговорен единствено съпругът, който е взел в заем тези средства, след като в документа липсва изрично изписан текст, че предоставени в заем парични средства са предназначени за покриване на семейни нужди и по делото са събрани доказателства за ползването на тези средства именно за такива нужди ?

2

3. Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи доказателствата на преценка както самостоятелно, така и в тяхната съвкупност, и изложи свои мотиви, съдържащи техния анализ в светлината на исковата претенция, както и събраните по делото доказателства ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 134 от 30.12.2013 г. по гр.д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т.д.№ 1608 от 2015 г. на ВКС, ТК, II г.о., решение № 94 от 13.09.2016 г. по т.д.№ 3768 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 161 от 04.10.2016 г. по т.д.№ 2220 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 202 от 25.01.2018 г. по т.д.№ 1826 от 2016 г. на ВКС, ТК, I г.о.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното:

I. По касационната жалба на А. Л. В.: Жалбата е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280 ГПК, независимо от цената на иска.

Не е налице обаче соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от А. В. част по поставения от В. въпрос, поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по конкретния казус липсва правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата за разрешаването на спора правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради настъпили промени в законодателството или обществените условия едно вече дадено от ВКС тълкуване на правната норма се налага да бъде променено. В конкретния случай поставеният от касаторката въпрос /Може ли неподеляем имот-предмет на делбата, който e бил съпружеска имуществена общност, прекратена с развод, да се възложи при хипотезата на чл.349, ал.1 ГПК на бившия съпруг, на когото са предоставени родителските права по отношение на децата от брака, ако последният има друг имот в друго населено място, който имот не е в състояние да задоволи жилищните нужди на децата и ползването на който не е в интерес на децата, които ще бъдат изведени от обичайната си среда ?/ касае приложението на нормата на чл.349, ал.1 ГПК, която е ясна и пълна. Освен това, по нейното приложение има постановена практика на ВКС, включително задължителна такава /Тълкувателно решение № 1 от 19.05.2004 г. по тълк.д.№ 1 от 2004г. на ОСГК на ВКС/, от постановяването на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната й.

Същевременно, приетото в обжалваното решение съответства на тази практика на ВКС: С него въззивният съд е отхвърлил претенцията на съделителката А. В. за възлагане на делбеното жилище, поради липса на една от посочените в чл.349, ал.1 ГПК предпоставки за възлагането, а именно: поради това, че В. притежава друго жилище в [населено място].

3

Напълно в съответствие с нормата на закона и със съдебната практика е приетото от въззивния съд, че условията за прилагане на чл.349, ал.1 ГПК са изчерпателно изброени и е недопустимо разширително или корективно тълкуване и прилагане на тази норма, включително и в сочената от касаторката хипотеза- когато претендиращият възлагане на делбеното жилище бивш съпруг притежава друго жилище, което обаче не задоволява неговите и на децата му жилищни нужди и се намира в различно населено място от мястото, в което се намира делбеният имот.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението в обжалваните от В. части: Няма вероятност решението в тези части да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането им. Решението в обжалваните от В. части не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

II. По касационната жалба на Н. А. И.:

1. В частта й, касаеща решението на въззивния съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения от Н. А. И. срещу А. Л. В. иск с правно основание чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 2 191,50 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползването на съсобствения и също допуснат до делба лек автомобил, марка „Пежо 206“, с рег. [рег.номер на МПС] през периода от 06.10.2016 г. до 28.12021 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.11.2016 г. до окончателното плащане, касационната жалба на Н. И. е недопустима и като такава следва да се остави без разглеждане на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК: тъй като е срещу въззивно решение с цена на иска под 5 000 лв.

2. В останалата част касационната жалба на Н. И. е допустима: подадена е от легитимирано лице /съделител по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.30, ал.3 ЗС с цена на исковете над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.

280, ал.1 и ал.2 ГПК.

Не са налице обаче сочените от касатора И. основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по исковете с правно основание чл.31, ал.2 ЗС и чл.30, ал.3 ЗС, по поставените въпроси, поради следното:

По първия поставен въпрос /Следва ли да се намали размерът на обезщетението, което 4 единият съделител дължи за ползването на съсобствения жилищен имот, с оглед ползването му от децата на двамата съделители ?/ не се констатира противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената от касатора практика на ВКС: И в двете посочени от касатора решения на ВКС /решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр.д.№ 2750 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 738 от 29.12.2010 г. по гр.д.№ 94 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о./ е прието, че родителите са длъжни да обезпечат жилище за децата си. До пълнолетието си малолетните и непълнолетните деца на родители, чийто брак е прекратен с развод, живеят в жилището на родителя, на когото е предоставено упражняването на родителските права. За заеманата от тях площ в жилището- бивша съпружеска имуществена общност на родителите им, тези деца не дължат наем /обезщетение/. Поради това в първото посочено решение за периода, в който в жилището заедно с бившата съпруга е живеело и непълнолетното дете на страните, ВКС е присъдил на неползващия бившето семейно жилище съпруг обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за лишаването му от ползване само на 1/4 част от жилището, съответноотхвърлил е иска за обезщетение за лишаване от ползване на онази част от жилището, която се е ползвала от непълнолетното дете на страните. На същото основание, във второто посочено решение на ВКС е отхвърлен искът по чл.31, ал.2 ЗС на неползвания жилището съсобственик за присъждане на обезщетение за лишаването му от ползване на онази част от жилището, която се е ползвала от детето му. Същото е прието и в обжалваното въззивно решение: че неползващият делбеното жилище бивш съпруг Н. И. има право на обезщетение за лишаването му от ползването само на онази част от жилището, която се е ползвала от другия съпруг /А. В./, но не и за лишаването му от ползване на онази част от жилището, която се е ползвала от родените от брака им и ненавършили пълнолетие деца, докато тези деца са живеели при майка си. Поради това по този въпрос не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския градски съд. Не е налице и соченото от касатора основание на чл.280, ал.1 т.3 ГПК, доколкото по въпроса има практика на ВКС /посочена от въззивния съд в решението му, а и посочените по-горе решение № 71 от 29.06.2018 г. по гр.д.№ 2750 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 738 от 29.12.2010 г. по гр.д.№ 94 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о./, от постановяване на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.