Акт от 21.06.2022, Административен съд - Русе

Р Е Ш Е

Н И Е

№ 194 гр. Русе, 21.06.2022 г.

В И

М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Административен съд - Русе, в публичното заседание на

15 юни 2022 година в състав:

Председател: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА

Членове: ЙЪЛДЪЗ АГУШ

ИВАЙЛО ЙОСИФОВ при секретаря Цветелина

Димитрова и в присъствието на прокурора Георги Манолов като разгледа докладваното от съдията Басарболиева КАНД № 120 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе взе предвид:

Производството е касационно по чл. 63в от ЗАНН, във вр. с чл. 208 и сл. от глава XII от АПК.

Образувано е по касационна жалба от Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе против Решение № 162 от 14.02.2022 г., постановено по АНД № 1957/2021г. по описа на Районен съд – Русе, с което е отменено Наказателно постановление № 18-001821 от 23.08.2021 г., издадено от Директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление, за нарушение по чл. 415, ал. 1 от КТ и на основание същата разпоредба, на Производствено производителна кооперация (ППК) „Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в с. Ряхово, общ. Сливо поле, обл. Русе, е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1 500 лева. Като касационни основания се сочат допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Касаторът поддържа, че районният съд е извършил недопустим косвен съдебен контрол за законосъобразност на един влязъл в сила индивидуален административен акт, какъвто са дадените на работодателя задължителни предписания. Поддържа, че въззивната инстанция неправилно е тълкувала и приложила разпоредбите на чл. 404, ал. 1, т. 12 от КТ и чл. 245, ал. 1 от КТ, както и правилата относно доказването на факта на неизпълнение на дадените предписания. Иска се отмяната на въззивното решение и постановяване вместо него на друго, с което наказателното постановление да бъде потвърдено. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение и за двете съдебни инстанции.

Ответникът по касационната жалба – ППК „Надежда-Ряхово“, не взема становище по жалбата.

Прокурорът от Окръжна прокуратура –

Русе дава заключение за основателност на жалбата и счита, че решението на Районен съд – Русе следва да бъде отменено като вместо него бъде постановено друго, с което наказателното постановление да бъде потвърдено.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните, съб­ра­ните по делото доказателства и извърши служебна проверка на основание чл. 218, ал. 2 от АПК, съдът прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

От събраните във въззивното производство доказателства се установява, че работникът А. С. Г. изпълнявал длъжността „специалист земеделие“ в кооперацията – касационен жалбоподател. Във връзка с подаден в Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе сигнал от работници за неизплатени им трудови възнаграждения контролните органи извършили проверка, резултатите от която били обективирани в Протокол изх. № ПР 2034429 от 19.01.2021 г. В т.150 от този протокол се съдържат констатации, според които работодателят начислил във ведомостта за заплати за месец октомври 2020 г. трудовото възнаграждение на посочения работник в размер на 1331,21 лева, като след приспадане на дължимите данъци и осигуровки на същия следва да бъдат изплатени 1032,98 лева. Установено било, че за месец октомври 2020 г. на А. С.Г. били изплатени само 100 лева, т.е. трудовото възнаграждение за този месец било изплатено частично. Във връзка с така направените в протокола констатации, с т.

105 от разпоредителната част на същия, спрямо работодателя била приложена принудителна административна мярка по чл. 404, ал. 1, т. 12 от КТ като му били дадени задължителни предписания да изплати на посочения работник начисленото трудово възнаграждение в пълен размер и бил определен срок за изпълнение на предписанията – до 04.02.2021 г.

Задължителните предписания представляват принудителна административна мярка и следователно – индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, който подлежи на обжалване по реда на АПК и чието предварително изпълнение е допуснато по силата на самия закон – чл. 405 от КТ. Именно поради обстоятелството, че принудителната административна мярка подлежи на предварително изпълнение, срокът за изпълнение на даденото задължително предписание тече от датата на неговото издаване. Протоколът, в който този административен акт се съдържа, бил връчен на законния представител на кооперацията – касационен жалбоподател, в лицето на нейния председател, на 19.01.2021 г. Между страните не се спори, че ПАМ не е обжалвана по административен или съдебен ред, поради което е влязла в сила с изтичане на 14-дневния срок по чл. 84, ал. 1 от АПК, съответно чл. 149, ал. 1 от АПК, т.е. считано от 03.02.2021 г. съгласно правилото за броене на сроковете по чл. 60, ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК. На 21.01.2021 г. касаторът депозирал Молба вх. № 21005051 от същата дата по описа на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, с която направил искане за продължаване до 28.02.2022 г. на срока за изпълнение на дадените му предписания. Това искане било уважено, като с Писмо изх. № 21003270 от 22.01.2021 г. определеният срок за изпълнение на предписанията от № 1 до № 191 включително бил продължен до 25.02.2022 г. На 24.02.2021 г., с вх. № 21015750, касаторът депозирал последваща молба, с която поискал срокът за изпълнение да бъде продължен с още един месец. Искането е обосновано със следните съображения: „Въпреки удължаването на срока за изпълнение, към настоящия момент не съм в състояние да изпълня издадените предписания, поради техния характер, влошената метеорологична обстановка и усложнената епидемиологична обстановка в страната, свързана с COVID-19“. С Писмо изх. № 21009990 от 26.02.201 г. на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, това искане не било уважено.

Във връзка с контрола по спазване изпълнението на задължителните предписания, дадени с Протокол изх. № ПР 2034429 от 19.01.2021 г., на 18.03.2021 г. била извършена последваща проверка по работни места, а в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. – и по документи, резултатите от която били обективирани в Протокол изх. № 2109233 от 16.06.2021 г. Видно от констатациите в т. 105 от този протокол, дадените предписания не били изпълнени.

Въз основа на тези доказателства, за да отмени обжалваното пред него наказателно постановление, районният съд приел, че неизпълнението на дадените предписания се установявало само въз основа на писмените обяснения, подписани от председателя на кооперацията, в които дори липсвало конкретно твърдение, че предписание № 105 не било изпълнено, а относно изпълнителното деяние не били събирани други доказателства. Приел, че тези писмени обяснения съставляват самопризнание, което не представлява годно доказателствено средство, въз основа на което да се правят изводи за извършено административно нарушение, съгласно чл. 116, ал. 1 от НПК. Въззивната инстанция счела, че наказателното постановление е необосновано, до който порок се е стигнало в резултат на неизпълнение от наказващия орган на задълженията му по чл. 116, ал. 2 от НПК и чл. 52, ал. 4 от ЗАНН да извърши разследване на спорните обстоятелства, независимо от депозираното самопризнание. Районният съд приел също, че правомощието по чл. 404, ал. 1, т. 12 от КТ на контролните органи да дават задължителни предписания за изплащане на неплатени трудови възнаграждения възниква само при вече прекратени трудови правоотношения, за което по делото нямало ангажирани доказателства. Приел е, че разпоредбата на чл. 404, ал. 3 от КТ съставлява задължително условие за допустимост на предписанието, а спазването на визираните в тази разпоредба предпоставки не било проверено от наказващия орган. Посочил, че контролните органи на инспекцията по труда не разполагат с правомощие да изследват дали работникът или служителят е изпълнявал възложената му работа, тъй като така те биха се намесили в трудов спор, чието решаване е предоставено единствено в компетентност на съда, поради което тези органи не разполагали и с правомощието да дават на работодателя задължителни предписания за изплащане на трудовото възнаграждение, а дадените такива се явявали незаконосъобразни. В решението е прието, че даването на задължителни предписания и в случаите, в които работодателят е изплатил гарантирания размер на трудовото възнаграждение по чл.

245, ал. 1 от КТ в размер на 60 на сто от брутното трудово възнаграждение, но не по-малко от минималната работна заплата за страната, също се явява незаконосъобразно.

Решението на въззивната инстанция е неправилно.

Както основателно поддържа и касаторът, в съдебната фаза на административнонаказателното производство е недопустим инцидентен контрол за законосъобразност на влезлия в сила и поради това добил стабилитет индивидуален административен акт – дадените на работодателя задължителни предписания. Съгласно чл. 84 от ЗАНН, в това производство се прилагат процесуалните правила на НПК, който кодекс не предвижда подобна възможност.

Следва да се отбележи, че доколкото касаторът е бил страна в административното производство по издаване на административния акт и е разполагал с възможността да го обжалва, косвеният контрол за законосъобразност не може да бъде обоснован и с разпоредбата на чл. 17, ал. 2 от ГПК. Защитата срещу влезлите в сила административни актове, които не са оспорени пред съд, се реализира в производство по възобновяване на производствата по тяхното издаване, ако са налице основанията за това – чл.99 и сл. от АПК, каквото производство в случая не е проведено. В настоящото производство инцидентният контрол би бил недопустим и по съображения, свързани с валидността на акта, за чието неизпълнение е наложена санкцията по чл. 415, ал. 1 от КТ. Това е така, защото дори и да не е бил оспорен по административен или съдебен ред в регламентираните за това срокове, то, съгласно чл. 149, ал. 5, респ. чл. 168, ал. 3 от АПК, административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето, а тяхната нищожност може да се обяви от съда дори и срокът за тяхното обжалване да е изтекъл.

Следователно касаторът е разполагал с възможността безсрочно да оспори дадените му предписания с твърдения за тяхната нищожност, което в случая не е сторено и което изключва оспорването им с подобни доводи в настоящото производство.

От горното се налага извод, че в обжалваното решение контролираната инстанция е извършила един недопустим инцидентен контрол за законосъобразност на влезлия в сила административен акт и то по съображения, които биха довели единствено до неговата унищожаемост, като в резултат на това е достигнала до неправилния извод за неговата незаконосъобразност.

Не съответства на закона и приетото от въззивната инстанция, че успоредното съществуване на членствено и трудово правоотношение между кооперацията и конкретния работник и предвидената в устава на кооперацията възможност за изплащане на трудовите възнаграждения в натура, водело до необходимост от извършване на разследване от страна на наказващия орган дали процесното обезщетение не е било изплатено на работника по този начин.

Според § 2 от ДР на КТ, разпоредбите на този кодекс се прилагат съответно и към трудовите правоотношения на членовете-кооператори в производствени кооперации, доколкото в закон или в устав не е предвидено друго. В ЗК обаче такова „друго“ по отношение на характера на дължимата от работодателя престация не е предвидено. Напротив, чл. 9, ал. 2 от ЗК регламентира, че кооперация с предмет на дейност производство на стоки и извършване на услуги, а такава – производствено потребителна е и кооперацията – касатор, може да осигури на член на кооперацията работа по трудово правоотношение с кооперацията. В задължителната съдебна практика (вж. Тълкувателно решение № 4 от 5.04.2006 г. на ВКС по т. д. № 4/2005 г., ОСГК и ОСТК) е изяснено, че в дейността на производствената кооперация член-кооператора може да участва с труд като престира своята работна сила срещу трудово възнаграждение като участието на член-кооператора в дейността на кооперацията с труд се регламентира с трудов договор. Следователно, действително се касае до две успоредно съществуващи правоотношения – членствено и трудово, които обаче взаимно се допълват, а не се изключват. На следващо място, в чл. 2, ал. 4 от ЗК изрично е предвидено, че в устава могат да се уреждат трудови и осигурителни отношения между член-кооператорите и кооперацията в съответствие с действащото трудово и социално законодателство. Според чл. 269, ал. 1 от КТ, трудовото възнаграждение се изплаща в пари като ал. 2 предвижда, че в натура могат да се изплащат само допълнителните трудови възнаграждения или част от тях, ако това е предвидено в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в трудовия договор.