Решение № 4987 от 07.12.2023, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4987 гр. Пловдив, 07.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330109370 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба от А. Д. против „Ай Ти Еф Груп“ АД на основание чл.422 ГПК, вр. с чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, с която се твърди, че уговорената клауза за неустойка при непредоставяне на обезпечение в договор за кредит № ***/***г. била нищожна, както и самия договор, поради което се дължало връщане на платената за нея сума в размер на 129,60 лв.

Иска се признаване за установена тази дължимост, като за вземането била издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Претендират се разноски.

Ответникът е подал отговор на исковата молба в срок, в който взима становище за неоснователност на предявения иск и развива подробни доводи в тази връзка. Счита, че неустойката не следва да се включва в ГПР и оспорва плащането на процесната сума. Претендира разноски.

Като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, съдът прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявен е иск по чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

За основателността на иска следва да са реализирани следните юридически факти – плащане на процесната сума от ищеца на ответника и липсата на основание за това.

Установява се от договор за кредит № ***/***г., че между страните бил сключен договор за потребителски кредит, в който било уговорено да бъда отпусната в заем сумата от 500 лв. В чл.1.7 било уговорено в срок най-късно 1 до края на следващия ден, считано от сключване на договора, кредитополучателят да предостави обезпечения по кредита. Съгласно чл.3.3. от договора, при неизпълнение на това задължение в срок, същият дължи неустойка в размер на 4,32 лв. на ден. Неустойката се изчислявала на ден и се заплащала заедно със следващата погасителна вноска съгласно погасителния план. Съгласно чл. 2.1. от Договора срокът на договора е 30-дневен от изпращане на заемната сума на заемателя. Съгласно чл.3.1. погасяването на кредита се извършва със заплащане на цялата главница, заедно със всички лихви, такси, разноски и други дължими суми. В това число следва да се включи и дължимата неустойка, тъй като за нея е уговорено да се плати със следващата погасителна вноска, която се явява единствена, а именно – с плащането на всички суми по кредита наведнъж. Като крайна дата за плащане в погасителния план е посочена датата ***г. Установява се още, от представеното удостоверение, изходящо от ответника-кредитор, че към ***г. ищецът е погасил кредита си към ответника, вкл. дължимите такси, и няма задължения към заемодателя.

От така установените факти следва, че обезпечение следва да се предостави до края на деня, следващ сключването на договора, т.е. до края на ***г. От следващия ден – ***г. се дължи неустойка, чийто размер се определя по 4,32 лв. на ден. Не се твърди от ответника ищецът да е предоставил обезпечение, поради което неустойката да не е начислявана, нито това задължение да е опростено или по някаква причина да не е търсено за плащане от заемателя. Напротив, в отговора на исковата молба се навеждат доводи за действителност на тази клауза и обстоятелството, че тя отговаря на функциите на неустойката. От изложеното следва, че неустойката е задължение, произтичащо от договора, което е дължимо от ***г., до края на договора, но не по-късно от ***г., когато се установява, че кредитът е изцяло погасен. За този период от 28 дни, неустойката е в размер на 120,96 лв. От представеното удостоверение, изходящо от кредитора, се установява, че кредитът е погасен и заемателят няма задължения към заемодателя.

Доколкото уговорената неустойка е задължение именно по посочения кредит и е била дължима за плащане заедно с останалите суми за главница и лихва, съдът приема, че общото изявление на кредитора, че длъжникът е погасил кредита си и вече няма задължения към кредитора, включва в себе изявление за плащане на всички задължения по кредита, вкл. дължимата неустойка. Този извод се подкрепя от липсата на възражения от кредитора, че неустойка не е начислявана или не е възникнала като задължение, както и липсата на възражения погасяването да станало по друг начин, различен от плащане, напр. опрощаване, давност и др. С оглед изложеното, установява се от изявлението на самия кредитор, имащо характер на разписва, че длъжникът е платил задълженията си, каквито е имал по договора, вкл. и неустойка в размер на 120, 96 лв.

В същото време клаузата за неустойка, въз основа на която е платена тази сума, е нищожна поради противоречието й с добрите нрави. Клаузата предвижда плащане на парична сума, която не съответства на очакваните вреди. Възможно е длъжникът да изпълни паричните си задължения по 2 връщане на заетата сума и възнаградителната лихва, макар и без да е предоставил обезпечение по заема, но въпреки това ще дължи неустойка. В този случай без реални вреди за кредитора, същият би се обогатил със сумата за неустойка. Следователно, при непредставяне на обезпечение и последвало изпълнение по договора, за кредитора по договора не биха настъпили никакви вреди. При неизпълнение на договора вредите за кредитора биха се изразили само в дължимите и неплатени суми, а не в обстоятелството, че е лишен да ги търси от имуществената сфера и на поръчителя или на гарантиращата банка.

Липсата на обезпечение е свързано единственото с по-големия риск, който кредиторът поема при отпускане на заема. Но дължимостта на парична сума от длъжника за носене на кредитния риск от кредитора не може да се квалифицира като обезщетение за вреди, каквато е присъщата функция на неустойката. Такова задължение има характер на възнаграждение за поетия риск. Ето защо предвиждането на неустойката при тези условия и за неизпълнение на посоченото задължение няма обезщетителна функция, а възнаградителна.

Не е налице и обезпечителна функция на неустойката. Начинът на уговарянето й – с множество изисквания към поръчителя и с краткия срок за предоставяне, предварително правят трудно изпълнимо предоставянето на това обезпечение, вместо да обезпечават изпълнение на задължението.

Не може да се приеме и наличие на санкционна функция, тъй като същинското задължение на длъжника е да върне заетата сума, заедно с възнаградителна лихва. Действително, между страните съществува свобода на договарянето и за други задължения на длъжника по договора, като няма пречка това да е задължение за представяне на обезпечение, но санкционирането би следвало да е съответно на неизпълнението. Когато кредитният риск е увеличен, съответна санкция би била намаляване срока за връщане на дължимото, за да се съкрати периода, в който се носи този риск.

Но предвиждането на неустойка за неизпълнение на задължение, което не води до преки вреди, а до по-голям риск за събиране на задължението, накърнява добрите нрави

Поради изложеното съдът счита, че уговорената неустойка излиза извън присъщите й функции да обезпечава изпълнението, да обезщетява и санкционира при неизпълнение и действително съставлява допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на необезпечен кредит, поради което е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като накърнява добрите нрави. Преценката дали да отпусне кредита без обезпечение следва да е на кредитора, а възможността да се предостави такова по време да договора следва да се отразява в размера на възнаградителната лихва, тъй като кредиторът може да поиска по-високо възнаграждение, когато рискува повече и обратно.

С оглед всичко изложено, сумата е платена по клауза, която е нищожна, поради което е платена при начална липса на основание и подлежи на 3 връщане. Искът подлежи на уважаване до размер на 120,96 лв., чиято дължимост се установи, ведно със законната лихва от подаване на заявлението, а за горницата следва да се отхвърли.

При този изход от спора право на разноски има ищецът, които ще се присъдят по съразмерност. За исковото производство доказани са разноски за държавна такса в размер на 25 лв. и за адвокатско възнаграждение в полза на адв. Б. в размер на 400 лв. по чл.38 от ЗА. В исковото производство също са сторени разноски за такса в размер на 25 лв. и 400 лв. за адвокатски хонорар.

От тях по съразмерност се дължат по 23,33 лв.за държавна такса в исковото и в заповедното производства и по 373,33 лв. за адвокатски хонорар.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните , по иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.55, ал.1, пр. 1 от ЗЗД, че „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК:202255877, с адрес: гр. София, ул. „Сребърна” № 16, Парк Лейн Офис Център, ет. 8, дължи на А. Д. Д., ЕГН:**********, с адрес: ***, следната сума, за която е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 10001/05.04.2023г. по ч.гр.д. № 11830/2023г. на СРС, а именно: сумата в размер на 120,96 лв. – платена от А. Д. по клауза за неустойка по Договор за кредит № ***/***г. и получена от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД без основание, ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на заявлението в съда – 06.03.2023г., до окончателното плащане, като

ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над присъдената сума в размер на 120,96 лв. до първоначално претендираната сума в размер на 129,60лв.

ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП” АД, ЕИК:202255877 да плати: на А. Д. Д., ЕГН:**********, сумата от 23, 33 лв. за държавна такса в заповедното производство и сумата от 23,33 лв. за държавна такса в исковото производство; на адв. Д. Б., с личен номер *** от АК ***, сумата от 373,33 лв. – адвокатски хонорар в заповедното производство и сумата от 373,33 лв. – адвокатски хонорар в исковото производство, на основание чл.38 от ЗА.

Решението подлежи на обжалване пред ОС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ___________/п/____________ 4