Решение № 136 от 28.07.2022, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 136 гр. Кюстендил, 28.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Мария Ст. Танева при участието на секретаря Галина Г. Кирилова като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20221500500201 по описа за 2022 година

Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 261556/25.03.2022 г. , депозирана от „Йеттел България“ ЕАД (с предишно наименование „ Теленор България“) с ЕИК **********************, чрез процесуалния му представител по пълномощие адв.

В.Г. от САК, със съдебен адрес: гр. София, бул. „България“ № 81, вх.В, ет. 8, насочена против Решение № 260012 от 18.02.2022 г., постановено от РС – Кюстендил по гр.д. № 808/2021 г. по описа на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен съдебен акт РС – Кюстендил е признал за установено в отношенията между страните, че Б. Р. ИЛ., ЕГН ********** дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК **********************, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, сума в размер на 152,30 лева, представляваща незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги, дължими за периода от 25.12.2018г. до 24.03.2019г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по реда на чл. 410 от ГПК (22.12.2020 г.) до окончателното плащане на сумата, за която била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 2472/2020 г. от описа на КРС, като до пълния размер на исковата претенция от 201,57 лв., съдът е отхвърлил иска поради неоснователност и е осъдил Б.И. да заплати на „Теленор България“ ЕАД сума в размер на 763,12 лв., представляваща сторени деловодни разноски в исковото производство, както и 1 направените разноски в хода на заповедното производство по ч. гр. д № 2472/2020 г. по описа на КРС, съразмерно с уважената част от иска.

Въззивникът обжалва първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и навежда аргументи за неговата неправилност поради противоречие с материалния закон, като определя мотивите му за необосновани и неправилни. Изразява несъгласие с мотивите на районния съд, че не били представени доказателства за прекратяване на процесните договори за лизинг, респ. че не е осъществен фактическият състав, залегнал в клаузата, даваща правото на ищеца да изиска предсрочно плащане на лизинговите вноски до края на срока за договор, с които е стигнал до извод за недължимост на претенцията за незаплатени лизингови вноски и е отхвърлил иска в тази му част. Акцентира върху безспорно установеното по делото, че страните се намирали в договорни отношения по сключените договор за мобилни услуги и договор за лизинг, по които било налице неизпълнение на договорни задължения от страна на ответника. Счита, че първоинстанционният съд не бил съобразил обстоятелството, че с подадената искова молба ищецът е претендирал незаплатени лизингови вноски по договор за лизинг от 22.06.2018г. и предявеният иск намира правното си основание в чл. 342 и сл. от ТЗ. Подчертава, че към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, респ. към датата на приключване на устните състезания по делото, срокът на лизинговия договор бил изтекъл. Намира за приложими към казуса указанията на т.1 от ТР № 8/02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че позоваването на предсрочна изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422 ал. 1 ГПК. Сочи, че поради изтичане на срока за плащане на месечните погасителни лизингови вноски за периода м.05.2019 г. до м.05.2020 г., лизингополучателят бил длъжен да заплати падежиралите вноски, след като е задържал в свое ползване лизинговата вещ, като акцентира, че доказателства за извършени плащания не били ангажирани по делото от ответника, който носел съответната доказателствена тежест.

Предвид изложеното твърди, че всички дължими вноски от лизингополучателя са били изискуеми и дължими не на основание предсрочна изискуемост, а на друго основание – поради това, че не са били платени от длъжника до момента на изтичане на срока на договора, предвид настъпилият им падеж. Позовавайки се на цитираното ТР, се аргументира, че предявеният иск за установяване на дължимост на вземане по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.

Счита, че първоинстанционният съд не бил съобразил обстоятелството, че претендираните лизингови вноски са били падежирали, а не предсрочно изискуеми, и неправилно е отхвърлил предявения иск, произнасяйки се в противоречие със задължителната съдебна практика.

Иска се отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част и уважаване на предявения иск за незаплатени лизингови вноски в размер на 49.27 лв. Претендират се 2 разноските пред двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна Б. Р.

ИЛ. чрез адв. С.И., в който се изразява становище за неоснователност на депозираната въззивна жалба, а изложените в нея съображения определя като неотносими към обжалваното решение. Подчертава се, че твърдения за изтичане на лизинговия договор и падежиране на всички дължими лизингови вноски се правели за първи път с подадената въззивна жалба, като в първоинстанционното производство ищецът не провел доказване в тази насока, нито поискал произнасяне от страна на съда на това основание.

Счита първоинстационното решение за правилно и законосъобразно, с което районният съд ясно и мотивирано се е произнесъл по предявения иск на релевираните в исковата молба основания. Иска се оставяне без уважение на въззивната жалба.

Кюстендилският окръжен съд е приел въззивната жалба за допустима като изхождаща от страна в първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението е и допустимо.

Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите, намира следното:

Производството пред РС Кюстендил е образувано по искова молба, подадена от Теленор България“ ЕАД, ЕИК **********************, със седалище и адрес на управление в гр. София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, против Б. Р. ИЛ., ЕГН **********, с адрес: гр. Кюстендил, ул. „Рила“ №33, обективираща искане, основано на разпоредбите на чл.415 вр. чл.422 от ГПК вр. чл.79 ЗЗД, да бъде признато за установено по отношение на ответника, че към ищцовото дружество съществува изискуемо вземане в 3 общ размер на 201.57 лева, от които 152.30 лева, представляващи дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги, за които са издадени фактури №7283784097/25.01.2019 г.; №7285104266/25.02.2019 г. и №7286434664/25.03.2019 г. за периода от 25.12.2018 г. до 24.03.2019 г. и 49.27 лева, представляваща неплетени лизингови вноски по Договор за лизинг от 22.06.2018 г.

С обжалваното решение районният съд е отхвърлил като неоснователна исковата претенция за сумата от 49.27 лева, представляваща неплетени лизингови вноски по Договор за лизинг от 22.06.2018 г. Мотивирал е решаващия си извод с неосъщественото пълно и главно доказване от страна на лизингодателя, че процесните договори за лизинг са били прекратени, респективно, че е бил осъществен фактическия състав, който да е в основата на каузата от договора, даваща възможност на лизингодателя да иска предсрочно плащане на всички останали до края на срока на договора за лизинг месечни вноски.

Съобразявайки разпоредбата чл. 269 ГПК, очертаваща предметния обхват на въззивната проверка, настоящият съдебен състав следва да се произнесе по правилността на обжалваното решение в отхвърлителната му част, касаеща признаване дължимостта на претендираните лизингови вноски.

Видно от Договор за лизинг от 22.06.2018 г., „Теленор България“ ЕАД, като лизингодател, е предоставил на Б. Р. ИЛ., като лизингополучател, за временно и възмездно ползване следното устройство: марка NOKIA, модел 3 BLACK, с телефонен номер **********************. Общата стойност на договора за лизинг е 162.17 лева, като видно от инкорпориран в договора погасителен план, лизингополучателят е следвало да заплати първоначална лизингова вноска в размер на 75.00 лева с включен ДДС, платима към датата на сключване на договора и 23 месечни вноски, всяка в размер на 3.79 лева. В договора е заложено, че лизингополучателят има право да придобие собствеността върху предоставеното за ползване устройство, като подпише договор за изкупуването му с лизингодателя, най-малко 10 дни преди изтичането на процесния договор за лизинг, след изпълнение на условията за придобиване на собствеността на устройството, заложени в Общите условия на мобилния оператор, и след като заплати допълнителната сума от 3.79 лева. Уговорено е, че ако лизингополучателят не упражни това право, устройството подлежи на връщане в срок от 1 месец след изтичане срока на договора. Срокът на договора е уговорен с продължителност от 23 месеца и е посочено, че влиза в сила от подписването му от двете страни. Отразено е също, че месечните лизингови вноски се фактурират от лизингодателя и заплащат от лизингополучателя съгласно сроковете, условията и начина за плащане на задълженията на лизингополучателя в качеството му на абонат на мобилни услуги, съгласно сключения между страните договор за предоставяне на такива и Общите условия на „Теленор България“ ЕАД. С подписването на договора, лизингополучателят – Б.

Р. ИЛ. е декларирал, че лизингодателят му предава устройството във вид, годен за употреба, функциониращо изцяло и напълно съответстващо на договорените технически характеристики, както и че е запознат, приема и се задължава да спазва ОУ на договора за лизинг на устройство.

4

Договорът за лизинг е консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещта, предмет на договора и заплащането на уговореното лизингово възнаграждение не се включва в неговия фактически състав, а са в изпълнение на породените от него договорни задължения.

За да възникне задължението за заплащане на уговореното лизингово възнаграждение, лизингодателят следва да предаде на лизингополучателя вещта, предмет на лизинговия договор.

С отговора особеният представител на ответника е възразил срещу всички твърдени от ищеца обстоятелства, на които се основава искът, включително подписването от страна на ответника на процесния договор за лизинг и получаването на мобилното устройство, предмет на договора.