Решение № 6007 от 06.10.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 6007 гр. София, 06.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-VI-Е, в закрито заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Нели Алексиева

Членове:

Елена Св. Шипковенска

Валерия Р. Диева като разгледа докладваното от Валерия Р. Диева Въззивно гражданско дело № 20251100509714 по описа за 2025 година

Производство е по реда на чл. 435, ал. 2 ГПК.

Делото е образувано въз основа на жалба, подадена от дружеството „Застрахователна компания „Надежда“ АД, срещу постановление от 30.07.2025 г. на ЧСИ С.П., рег. № 921 на КЧСИ, с район на действие СГС, по изпълнително дело № 20259210400859, с което е отказано да се редуцират претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение, както и начислената по т. 26 ТТРЗЧСИ такса по изпълнителното дело.

В жалбата се излага, на първо място, че длъжникът не бил дал повод за образуване на изпълнителното дело, поради което не дължал заплащане на разноски. Това било така, тъй като вече било образувано друго изпълнително дело въз основа на друг изпълнителен лист, по което били запорирани суми, надхвърлящи вземането по настоящото изпълнително дело.

Предвид, че вземането на взискателя вече е било обезпечено, а паричните средства били събрани в рамките на изпълнително дело № 20199210401542, то длъжникът не бил дал повод и не бил ставал причина за образуване на изпълнително дело № 20259210400859.

Евентуално, твърди, че размерът на приетото за събиране адвокатско възнаграждение в полза на взискателя в размер на 8 000 лв. било прекомерно, като същото следвало да бъде намалено до размера от 200 лв. предвид разпоредбата на чл. 10, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. Що се отнася до таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ, счита, че при нейното изчисляване не следва да се включва като база сумата за адвокатско възнаграждение, претендирано за представителство по изпълнителното дело, а единствено сумата по издадения изпълнителен лист.

Взискателят оспорва подадената от длъжника жалба, като моли същата да бъде 1 оставена без уважение.

В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК съдебният изпълнител поддържа, че жалбата е неоснователна, тъй като разноските са съобразени с нормативната уредба и са законосъобразно определени.

Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:

Подадената жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежно легитимирана страна, в рамките на установения от ГПК срок, срещу подлежащ на обжалване акт на съдебен изпълнител съгласно чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК.

Разгледана по същество, подадената жалбата е частично основателна.

От приложеното по делото копие от изпълнително дело № 20259210400859 по описа на ЧСИ С.П., рег. № 921 на КЧСИ, с район на действие СГС, се установява, че същото е образувано по молба от 10.07.2025 г. на взискателя „ВИ-ВЕСТА ХОЛДИНГ“ ЕАД въз основа на издаден от Софийски апелативен съд на 04.07.2025 г. изпълнителен лист, по който жалбоподателят „Застрахователна компания „Надежда“ АД бил осъден да заплати на „ВИВЕСТА ХОЛДИНГ“ ЕАД сумата от 300 000 лв., представляваща дължима главница на основание Договор за заем от 04.04.2017 г. и Споразумение от 01.06.2017 г., което вземане е било прехвърлено с Договор за цесия от 05.03.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 15.06.2020 г. до окончателното й плащане.

С молбата за образуване на изпълнителното дело „ВИ-ВЕСТА ХОЛДИНГ“ ЕАД е поискал и сторените разноски по изпълнението.

По делото няма твърдения и данни длъжникът „Застрахователна компания „Надежда“ АД да е заплатил доброволно паричното си задължение на кредитора „ВИ-ВЕСТА ХОЛДИНГ“ ЕАД преди образуване на изпълнителното дело пред ЧСИ С.П., поради което доводите в жалбата, че сторените в изпълнителното производство разноски следвало да останат в тежест на направилия ги кредитор са неоснователни. Съгласно чл. 79, ал. 1, т. 1 ГПК разноските по изпълнението са за сметка на длъжника. В чл. 79, ал. 1 ГПК е посочено, че разноските по изпълнението, каквито са и тези за заплащане на таксите по изпълнението, които съгласно чл. 78 от Закона за ЧСИ се събират за извършване на изпълнителни действия и на други действия в производството по принудително изпълнение в размери, определени от ТТРЗЧСИ, са за сметка на длъжника, освен в изрично посочените в тази разпоредба случаи. От цитираната разпоредба следва, че отговорността на длъжника за разноски, направени в хода на изпълнителното производство, отпада само в два случая – при прекратяване на изпълнителното дело, като тук изрично е изключена хипотезата на прекратяване поради плащане, извършено след започване на изпълнителното производство, както и когато разноските са за изпълнителни действия, които са изоставени от взискателя или са отменени от съда, т.е. такива, които не са извършени или са признати за незаконосъобразно извършени, както и за изпълнителни способи, които не са приложени.

По делото не се установява наличие на някоя от посочените предпоставки, поради 2 което съдът намира, че сторените разноски и начислените такси следва да бъдат възложени в тежест на длъжника „Застрахователна компания „Надежда“ АД. Обстоятелството пък, че между страните имало друго образувано изпълнително дело въз основа на друг акт, подлежащ на изпълнение, е напълно ирелевантно за преценка дължимостта на сторените разноски и начислените такси по процесното изпълнително дело № 20259210400859.

Към молбата за образуване на изпълнителното дело е приложен договор за правна защита и съдействие от 10.07.2025 г., от съдържанието на който се установява, че между страните е постигнато съгласие за осъществяване на правна защита и съдействие по изпълнително дело срещу „Застрахователна компания „Надежда“ АД въз основа на изпълнителен лист № 277 от 04.07.2025 г. по т.д. № 66/2025 г. по описа на Апелативен съдСофия срещу възнаграждение в размер на 8000 лв. За възлагането на длъжника на задължението да заплати претендираното от взискателя адвокатско възнаграждение е необходимо да се установи, че сумата за адвокатско възнаграждение е реално платена, като съгласно дадените разяснения в т. 1 на Тълкувателно решение на ОСГТК № 6/2012 г., следва да се приеме, че представеният от взискателя договор от 11.02.2025 г. установява уговарянето и заплащането на адвокатското възнаграждение, доколкото има характер на разписка за получаване на уговореното с него като дължимо в брой възнаграждение.

Жалбоподателят е страна по делото, по което е постановено съдебното решение, въз основа на което са присъдени сумите с издадения изпълнителен лист, и безспорно е бил запознат с този акт и е имал възможност да изпълни доброволно задължението към взискателя, преди образуване на изпълнителното дело. В случая длъжникът не е изпълнил доброволно задълженията си преди иницииране на изпълнителното производство, поради което няма основание за отпадане на отговорността му за направените разноски от взискателя, в това число и за процесуално представителство, защита и съдействие. В договора за правна помощ, който взискателят е представил с молбата за образуване на изпълнителното дело, адвокатското възнаграждение е уговорено, както за образуване на изпълнителното дело, така и за процесуално представителство по него, като при образуването му страната не би могла да знае какви и колко точно ще са по обем изпълнителните действия, поради което не е налице основание за освобождаване на длъжника от заплащане на възнаграждение за процесуално представителство по делото.

Съдът намира за основателно обаче възражението на жалбоподателя, че уговореното адвокатско възнаграждение е прекомерно. След постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г., по дело С–438/22, съдът не е обвързан императивно с посочените в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. - ДВ, бр. 14 от 2025 г.).

Съгласно посоченото решение на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, 4 параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Прието е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което 3 разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“.

Изложени са мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изрично е посочено, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. По изложените съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото тълкуване от СЕС, при определяне на отговорността за разноски в изпълнителното производство съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа (Загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025 г.).

За да отговори на въпроса дали уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 8 000 лв. е прекомерно, съдът съобрази следните обстоятелства. Макар изпълнителното дело да е образувано за събиране на дълг в значителен размер, а именно – 300 000 лв. главница, както и законна лихва, която към 28.07.2025 г. възлиза на размера от 178 869.31 лв., то същото не се отличава с правна и фактическа сложност, като същото е образувано по молба на един взискател за вземания срещу един длъжник. Единствените извършени действия от взискателя по него са във връзка с подаване на молба за образуване на същото, както и на отделна молба от 15.07.2025 г., с която е поискано извършване на конкретни изпълнителни действия, изразяващи се в налагане на запори върху конкретно посочени имуществени права на длъжника. По делото своевременно е събрана сума в размер на 331 995.95 лв., която е в размер надвишаващ повече от 2/3 от дълга на ЗК „Надежда“ АД.

Въпреки че изпълнителното производство все още е висящо, не е приключено, то не може да се приеме, че съобразно страните по него, извършените действия, периода от образуването му, то се отличава с фактическа и правна сложност, както и че възнаграждението, заплатено от взискателя на упълномощения да го представлява в изпълнителното производство адвокат, е съответно на характера и обема на предоставеното представителство. Оттук съдът намира, че направеното от длъжника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е частично основателно. В тежест на длъжника следва да се възложат разноски за адвокатско 4 възнаграждение в по-нисък размер, а именно в размер на 6 000 лв. Съдът намира, че този размер се явява справедлив и отговаря на положения труд от адвоката. Актът, с който ЧСИ е отказал да намали тези разноски до сумата от 6 000 лв., следва да бъде отменен и вместо него да бъде постановено, че тези разноски възлизат в определения от съда размер.