Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 1291 от 05.03.2024, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 8232/2022
Вид
Решение № 1291
Подписан
05.03.2024
Състав
Здравка Иванова, Яна Борисова, Наталия Петрова Лаловска

Цитирани разпоредби

  • чл. 235, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280,ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 416 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.417 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 424 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78,ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 79 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 115, ал. 1, б. "ж" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 116, б. "в" · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 117, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.18 · Закон за частните съдебни изпълнители
  • чл. 18, ал. 1 · Закон за частните съдебни изпълнители

РЕШЕНИЕ

№ 1291 гр. София, 05.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Здравка Иванова

Членове:

Наталия П. Лаловска

Яна Борисова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Яна Борисова Въззивно гражданско дело № 20221100508232 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

С Решение № № 20010789 от 07.02.2022 г., постановено по гр.д.№ 49300 по описа на СРС за 2020 г., 90 състав, е отхвърлен предявеният от Л. М. иск с правно основание чл.439 от ГПК срещу „ЕОС М.“ ЕООД за признаване на установено, че не дължи вземанията по изпълнителен лист, издаден на 21.09.2010 г. по ч.гр.д.№ 41575/2010 г., по описа на СРС, в размер на 14 183,58 лв., представляваща неплатена главница, ведно със законната лихва, считано от 18.01.2016 г., както и сумата от 2973,98 лв. неолихвяеми вземания /общо в размер на 17157,56 лв./, поради погасяването им по давност.

Производството по настоящото дело е образувано по повод подадена въззивна жалба от Л. М. против решението в неговата цялост. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост. Жалбоподателката сочи, че влязлата в сила заповед по чл.417 от ГПК се ползвала само с изпълнителна сила, като правните последици не могат да се приравняват на съдебно решение, поради което срокът на новата давност по чл.117,ал.1 от ЗЗД съвпадал с давностния срок за погасяване на вземането, а разпоредбата на ал.2 на чл.117 не намирала приложение. Твърди, че в случая с молбата за образуване не било поискано предприемането на изпълнителни действия, поради което и давността не била прекъсната от тази дата, както неправилно съдът приел, позовавайки се на възлагане на правомощия по чл.18 от ЗЧСИ.

Сочи, че по делото били наложени редица запори в периода от 06.01.2011 г. – 1

10.01.2011 г., като това били и последните валидни действия, тъй като настъпила перемпция и поисканите действия на 03.04.2013 г. не породили действие по вече прекратено дело. Моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго,с което исковата претенция бъде уважена.

В срока за отговор е постъпил такъв от въззиваемия, с който оспорва въззивната жалба, като моли същата да бъде оставена без уважение, а решението да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно, но е частично недопустимо.

Допустим предмет на иска по чл. 439 от ГПК са вземанията, обективирани в изпълнителното основание - заповедта за изпълнение, а оттам "пренесени" и в изпълнителния лист. В настоящия случай това са вземанията за сума в размер на 15600,06 лв., от които 14207,83 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 23.06.2009 г.; 1304 лв. – договорна лихва за периода от 23.07.2009 г. до 13.08.2010 г., 88,23 лв. – наказателна лихва за периода от 23.12.2009 г. до 13.08.2010 г., заедно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 19.08.2010 г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78,ал.1 от ГПК разноски по делото в размер на 312 лв. заплатена държавна такса и 674,40 лв. юрисконсултско възнаграждение – всичко в общ размер – 16586,46 лв.

Видно от изложеното в исковата молба, ищцата претендира спрямо ответното дружество недължимост на всички суми, посочени като дължими по изпълнителното дело и обективирани в съобщение за образувано изпълнително дело, т.е. недължимост и на суми, представляващи разноски, такси и други дължими суми във връзка с образуваното изпълнително дело.

Недопустим се явява искът за сумите, начислени в изпълнителното производство като разноски, такси и други дължими суми, необективирани в изпълнителния лист, т.е. за разликата над тази сума от 16585,46 лв. до сума в размер на 17157,56 лв. С иска по чл. 439 от ГПК длъжникът може да оспори изпълнението, като твърди, че не дължи на взискателя вземанията по изпълнителното основание, но в предмета на тази искова претенция не се включват разноските по самото изпълнително дело, тъй като въпросът за дължимостта им от длъжника се разрешава в самото изпълнително дело, съобразно правилата на чл. 79 от ГПК. Ето защо решението в частта за разликата над сума в размер на 16585,46 лв. като недопустимо поради липса на правен интерес следва да бъде обезсилено.

2

По отношение на правилността на решението в останалата част, съдът намира следното:

Не се спори, а и от представеното копие на изпълнително дело № 6318 по описа на ЧСИ М.Б., рег.№ 838 от КЧСИ, се установява, че същото е образувано на 07.12.2010 г. по молба, подадена от „Ю.И Е.Д.Б.“ АД, въз основа на изпълнителен лист от 21.09.2010 г., издаден по ч.гр.д.№ 41575/2010 г. по описа на СРС, 68 състав, въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, влязла в сила на 22.01.2011 г., за сума в размер на 15600,06 лв., от които 14207,83 лв. – главница по договор за потребителски кредит от 23.06.2009 г.; 1304 лв. – договорна лихва за периода от 23.07.2009 г. до 13.08.2010 г., 88,23 лв. – наказателна лихва за периода от 23.12.2009 г. до 13.08.2010 г., заедно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 19.08.2010 г. до окончателното плащане, както и на основание чл.78,ал.1 от ГПК разноски по делото в размер на 312 лв. заплатена държавна такса и 674,40 лв. юрисконсултско възнаграждение – всичко в общ размер – 16586,46 лв.

По делото са предприети следните изпълнителни действия: на 07.01.2011 г., 11.01.2011 г., 19.01.2011 г. са били наложени запори на банковите сметки на длъжника в „Уникредит Булбанк“ АД, „Райфайзен България“ ЕАД и „Юробанк И Еф Джи“. На 01.07.2013 г. е наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника.

На 26.02.2016 г. „Еос М.“ ЕООД е поискало да бъде конституиран като взискател по делото, след като вземанията са му били прехвърлени с договор за цесия от 18.01.2016 г.

На 05.07.2017 г. е поискал делото да бъде прекратено поради настъпила перемпция и да бъде образувано наново. Въз основа на молбата е образувано ново изпълнително дело под № 4596/2017 г.

През 08.2017 г. и 09.2017 г. /последното на 29.09.2017 г./ са наложени запори в банковите сметки на длъжника в „Централна кооперативна банка“ АД, „Юробанк България“ АД, „Общинска банка“ АД, „Райфайзенбанк“ ЕАД.

Въз основа на приетото от фактическа страна, съдът намира следното:

Страните по делото не спорят, а и от съдържанието на представения по делото изпълнителен лист се установява, че същият е бил издаден въз основа на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК на 21.09.2010 г., издаден по ч.гр.д.№ 41575/2010 г. по описа на СРС, 68 състав, въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, която е влязла в сила на 22.01.2011 г. С влизането в сила на заповедта за изпълнение по реда на чл. 416 ГПК, длъжникът не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън случаите на чл.

424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани. Ефектът е на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД - срокът на новата давност е всякога пет години. В този смисъл е и трайната съдебна практика. Така например в решение № 3/04.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г., IV г.о., ВКС се приема, че чл. 117, ал. 2 ЗЗД се прилага, когато вземането е 3 определено по основание и размер с влязло в сила решение, така и когато е определено по основание и размер с влязла в сила заповед за изпълнение.

По изложените съображения въззивният съд приема, че в разглежданата хипотеза приложима е разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД и срокът на новата давност е пет години.

С Тълкувателно решение № 3/28.03.2023 г. по тълк.д. № 2/2020 г.

ОСГТК на ВКС, което е задължително за настоящата инстанция, ВКС приема, че нормата на чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД се прилага в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. Задължителното тълкуване по ППВС № 3/1980 г. отпада едва от момента на обявяване на Тълкувателното решение, с което Постановлението е счетено за загубило сила. Затова по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до обявяване на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, не е текла погасителна давност на основание чл. 115, ал. 1, б. "ж" ЗЗД. Ето защо за тези вземания давността e започнала да тече от 26.06.2015 г.

От образуването на изпълнителното дело на 07.12.2010 г. до 26.06.2015 г. давност не е текла, като след този момент, когато се е възобновило течението на давностния срок, съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД същата се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането.

Съобразно мотивите по т. 10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК давността се прекъсва с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ - насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, насрочването и извършването на публична продан и т.н. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Взискателят трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на 4 неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. Давността е била прекъсната последователно през август и септември 2017 г., когато са връчени няколко запорни съобщения на трети задължени лица. Давността обаче при предявяване на отрицателен установителен иск, какъвто е искът по чл. 439 ГПК, не се прекъсва с депозиране на исковата молба от длъжника по вземането, в случая на 12.10.2020 г. Този извод следва от установената от ВКС константна съдебна практика по приложението на чл. 116, б. "б. " ЗЗД, според която погасителната давност се счита прекъсната с предявяването на иск от носителя на спорното вземане кредитора, чрез осъдителен иск (в това число и насрещен осъдителен иск), респ. чрез предявяване на притезанието в заповедно производство. Предявяването на отрицателен установителен иск няма за последица предвиденото в чл. 116, б. "б. " ЗЗД и чл. 115 б. "ж" ЗЗД действие. В този смисъл - решение № 235/21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., III г.о. на ВКС; решение № 57/27.06.2018 г. по гр. д. № 591/2017 г., ІІ г.о. на ВКС; решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. № 4991/2017 г. ІІ г.о. на ВКС; решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г., І г.о. на ВКС; решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г., І ГОг.о. на ВКС и др.