Решение № 10975 от 05.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10975 гр. София, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МИХАЕЛА КАСАБОВАХРАНОВА при участието на секретаря АНТОАНЕТА АНГ. АНГЕЛОВА като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА

Гражданско дело № 20241110122189 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 ГПК.

Образувано е по искова молба на В. И. К. срещу „Ф Б“ ЕООД, за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит № 942639/02.11.2020 г. и Анекс № 1/06.03.2021 г. сключен към договора, поради противоречие със закона, поради заобикаляне на закона, при условията на евентуалност прогласяване нищожността на клаузата по чл. 5 за предоставяне на поръчителство от Договор за потребителски кредит № 942639/02.11.2020 г., като противоречаща на закона, като заобикаляща закона, противоречие с добрите нрави или поради неравноправност.

В исковата молба се твърди, че между него и „Ф Б“ ЕООД е сключен процесният договор за кредит, за сумата от 2500 лв., който следвало да бъде погасен за срок от една година, ГПР 49,11 % и ГЛП – 23 %. Поддържа, че съгласно чл. 5 от договора следва да се сключи договор за поръчителство с „Ф Б“, по който се дължи сумата от 1925 лв., платимо на месечни вноски с падеж като тези по договора за кредит. С анекс № 1/06.03.2021 г. е предоставена заемна сума е увеличена от 2500 лв. на 3300 лв., като крайният срок за погасяване на вземанията по договора е променен на 01.03.2022 г.

Същевременно е подписан и анекс на същата дата към договора за гаранция, по силата който е уговорено, че общият размер на таксата за гаранция за общия размер на кредита възлиза на 2541 лв., като към датата на сключването на анекса е налице дължим остатък от 1606,08 лв. За периода о т16.12.2020 г. до 04.03.2021 г. сочи да е погасил сума в общ размер на 1669,70 лв. След сключване на горните анекс ищецът е заплатил по Бовата сметка на ответника за периода 06.04.2021 г. – 16.07.2021 г. сумата 4020,23 лв. По този начин по процесния договор и анекс е заплатена на „Ф Б“ ЕООД сума в общ размер на 5689,93 лв. Твърди, че договорът за кредит (ведно с анекса към него) е нищожен на основание чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, доколкото не се съдържа начин на изчисляване на ГПР; посоченият ГПР не съответства на действително приложения, 1 доколкото ответникът не е включил в него всички разходи по кредита, а именно – таксата по договора за гаранция. Твърди, че в нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК сумата по договора за поръчителство не е включена в ГПР. Поддържа, че е налице заблуждаваща търговска практика и се заобикаля закона. Според ищеца действителният ГПР надхвърля 70 %. Сключването на договор за поръчителство има за цел печалба за ответника. Сочи, че целият договор е недействителен. В условията на евентуалност навежда доводи за нищожност на клаузата на чл. 5 от договора като неравноправна по смисъла на чл. 143,т. 19 ЗЗП и като противоречаща на добрите нрави. Твърди, че посочената клауза не е индивидуално уговорена. С оглед недействителността на договора за кредит отправя искане ответникът да му заплати недължимо платената сума в общ размер на 2389,93 лв., доколкото при недйствителност на договора заемополучателят дължи заплащането само на чистата стойност на кредита. Моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.

Исковата молба е връчена на ответника за отговор, който депозира такъв в срока по чл. 131 ГПК. Оспорва твърдението поръчителството от М Б да е задължително условие за сключване на договор. Кредитополучателят можел да избере свой поръчител или предложения от кредитора. Твърди ищецът сам да е избрала М Б за поръчител в електронния формуляр, след като е бил предварително информирана за дължимите такси. Получил е преддоговорна информация на електронната си поща, която изрично посочвала, че за сключването на договора за кредит „Ф Б“ изисква поръчителство, както е получил и документи от М Б, в това число и договор за гаранция. След това е потвърдил сключването на договора чрез СМС. В чл. 5 посочвал избраната от ищеца опция за поръчител без задължение за сключване. Навежда, че не следва възнаграждението по договора за поръчителство да се включва в ГПР, тъй като договорът за гаранция е възмездна, но незадължителна услуга. Счита за неоснователно твърдението на ищецът за допълнителни разходи, тъй като обезпечението било резултат от оценка кредитоспособността по закон. На ищеца били предоставени информация за ГПР и условията, имал е време да избере обезпечение, съответно и правото да се откаже от договора, но не е сторила това. Поддържа, че не са налице нарушения по чл. 143 ЗЗП, както и не е налице заблуждаваща търговска практика.

Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски.

Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

С окончателният доклад по делото са приети за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че с чл. 146, ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: 1) че между страните има сключен договор за договор за потребителски кредит № 942639/02.11.2020 г. и Анекс № 1/06.03.2021. към него, с твърдените клаузи, в това число и клаузата на чл. 5, предвиждаща сключване на договор за гаранция; 2) както и че при изчисляване на ГПР по процесия договор и анекс не е включен разходът по сключения договор за гаранция.

Горните обстоятелства освен, че са безспорни се установяват и от ангажираните доказателства – процесният договор е сключен при ГПР 49,11 %, ГЛП 23 %, като същият е следвало да възстанови на заемателя сумата от 3075 лв., включваща главница 2500 лв. и възнаградителна лихва 575 лв. за срок от 12 месеца. Договорът е обезпечен с договор за поръчителство, сключен с „Ф Б“ (сега **** Bank), което е изрично 2 договорено в клаузата на чл. 5 от договора за кредит. Представен е и погасителен план към договора за кредит, съгласно който първата вноска е дължима на 02.12.2020 г., а последната на 28.10.2021 г.

На 06.03.2021 г. ищецът е сключил анекс № 1 към договор № 942639, съгласно който остатъкът към датата на подписването му от заетата сума възлиза на 2066,65 лв., като отпуснатият кредит се увеличава с още 800 лв., т.е. към 06.03.2021 г. дължимата за погасяване сума по кредита възлиза на 2866,65 лв. С анекса е уговорен и нов краен срок за погасяване на отпусната сума – 01.03.2022 г. Общата дължима сума от заемателя към кредитора възлиза на 3327,22 лв., включваща главница - 2866,65 лв. и лихва – 460,57 лв. при запазване на договорения ГПР и ГЛП.

По делото е представен и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити.

Не е спорно между страните, а и от представения договор за гаранция (поръчителство), ведно с приложен погасителен план към него, сключен между ищеца и „Ф Б“, подписан от ищеца на 03.11.2020 г. се установява, че уговореното възнаграждение по този договор е в размер на 1925 лв., дължимо разсрочено на 12 вноски с първа падежна дата 02.12.2020 г. и последна 28.10.2021 г., който договор служи като обезпечение на всички задължения на ищеца В. И. К. по Договор за предоставяне на потребителски кредит № 942639/02.11.2020г.

На 06.03.2021 г. ищецът е сключил анекс № 1 към договор за гаранция от 03.11.2020 г., съгласно който таксата за предоставяне на гаранция възлиза на общо 2541 лв., дължима на месечни вноски с краен срок за издължаване 01.03.2022 г., съгласно погасителен план. Оставащият размер за плащане на таксата за предоставяне на гаранция по договор № 942639/02.11.2020г. е в размер на 1606,08 лв.

По делото са представени платежни нареждания за извършени преводи към ответното дружество в общ размер на 1669,70 лв. за периода 16.12.2020 г. – 04.03.2021 г., както и сума, възлизаща на 4020,23 лв. за периода 06.03.2021 г. – 16.072021 г.

От приетото в производството заключение на съдебно счетоводна експертиза се установява, че по процесния договор и анекс ищецът е извършил плащания към „Ф Б“ ЕООД в размер общо на 5726,93 лв. за периода 16.12.2020 г. – 16.07.2021 г., с която сума е отнесена за погасяване главница - 3300 лв., договорна лихва – 565,52 лв., такса напомнително писмо – 40 лв., такса предсрочно погасяване – 16,50 лв. и възнаграждение по договор за гаранция – 1804,91 лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

За основателността на предявения главен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.22 ЗПК, вр. чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП поради противоречие със закона в тежест на ищеца е да докаже сключването на договора за заем със соченото в исковата молба съдържание, че същият, респ. клаузата на чл. 5 от него са нищожни на сочените основания.

При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже възраженията си, включително, че договорът и сключеният към него анекс, респ. клаузата по чл. 5 от него, е действителен, че при сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, ЗЗП и ЗПФУР, както и че на потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в 3 състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Предвид липсата на спор между страните, а и с представените по делото писмени доказателства, беше доказано, че страните са обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), и неБова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Процесният договор е сключен по реда на ЗЕДЕУУ.

Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра по един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 ДР на ЗПК „траен носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. ЗПК допуска сключването на договор за потребителски кредит от разстояние - по правилата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) – арг. от чл. 5, ал.

9 и ал. 13 ЗПК, какъвто е и настоящият. Договорът за потребителски кредит отговаря на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2 на чл. 5 ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на авторството му.