Решение № 2643 от 30.04.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2643 гр. София, 30.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Мария Г. Шейтанова

Воденичарова

Цветина Костадинова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско дело № 20231100500617 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК

Образувано е по въззивна жалба на Т. С. Д. срещу Решение № 11095/13.10.22г. по гр. д. № 74316/2021 по описа на СРС, 120-и състав, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя против Прокуратурата на Република България /“ПРБ“/, осъдителни искове с правно основание чл. 49 във връзка с чл. 45 от ЗЗД за причинени неимуществени вреди от ответника в размер на 5 000 лв., претърпени от образуване и водене на наказателно производство срещу него, което е било прекратено на 17.03.2020 г., както и за причинени неимуществени вреди от незаконосъобразен арест на 20.09.2018 г. от служители на 06 РУ-СДВР по заповед на Софийска районна прокуратура /“СРП“/ за повече от 24 часа, отказ и неполагане на грижи за увреденото здраве на ищеца по време на ареста, направена полицейска регистрация без основание за това, в размер на 5 000 лв.

Жалбоподателят твърди, че постановеното решение е неправилно.

Поддържа, че първоинстанционният съд е дал квалификация на исковете, която не отговаря на депозираната от него искова молба, където изрично е посочено, че е заведен иск по ЗОДОВ. Обосновава, че претенцията му е насочена към Държавата, представлявана от процесуалния субституент

ПРБ, тъй като причинените му вреди са резултат от незаконна правозащитна дейност на разследващите органи и прокуратурата. Излага подробни 1 аргументи относно извършените от прокуратурата нарушения, състоящи се в следните действия: образуване на досъдебно производство и повдигането на обвинение за престъпление, което не се преследва по общия ред и което не е извършено от жалбоподателя, нареждане да бъде извършена незаконосъобразна полицейска регистрация, липса на упражнен надзор върху задържането му, което е продължило повече от 24 часа, неизвършване на необходимите действия за опазване здравето му по време на ареста, нарушаване на правото му да получи своевременна лекарска помощ. В заключение жалбоподателят отправя молба към съда да отмени първоинстанционното решение и да уважи предявените искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от Прокуратурата на Република България /“ПРБ“/ .

Софийски градски съд, след като взе предвид доводите на страните и като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

По делото са приложени досъдебно производство № ЗМ 2497/2018г. по описа на 06 РУ –СДВР и прокурорска преписка № 33693/2018г., образувани на 20.09.2018г. по реда на чл. 356, ал.3 от НПК за извършено на посочената дата престъпление по чл. 131, ал.1, т.12 вр. чл. 130, ал.2 от НК.

Представена е Заповед за задържане на лице № 2092/2018, от която се установява, че на 20.09.2018г. в 15:25ч. на основание чл. 72, ал.1, т.1 от ЗМВР Т. Д. е бил задържан за срок до 24 часа в 06 РУ -СДВР. Като основание за издаване на заповедта съставилото я лице е посочило чл. 325 от НК /хулиганство./

С Постановление от 21.09.2018г. Т. Д. е привлечен като обвиняем за това, че на 20.09.2018г., около 14:00ч., в с. Владая, на ул. „Челадинка“, чрез нанасяне на удар с камък в областта на малкия пръст на дясната ръка, е причинил на Р.С. средна телесна повреда, изразяваща се в трайно затруднение в движението на десния горен крайник, като деянието е извършено по хулигански подбуди- на обществено място, без зачитане на обществените норми на поведение, при липса на конкретен личен мотив, при демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на установените от закона правила, които закрилят добрите нрави в обществото- престъпление по чл. 131, ал.1, т.12 вр. чл. 129, ал.2, вр. ал.1 от НК.

С Постановление от 26.10.2018г. обвинението е прецизирано, като Т. Д. е привлечен като обвиняем за това, че на 20.09.2018г., около 14:00ч., в с.

Владая, Столична община, на ул. „Челадинка“, чрез нанасяне на удар с камък в областта на дясната ръка на Р.С., му причинил средна телесна повреда, изразяваща се в открито счупване на проксималната фаланга на пети пръст на дясната ръка, реализирало медико-биологичния квалифициращ признак „трайно затруднение на движенията на десен горен крайник“, като деянието е извършено по хулигански подбуди /при липса на конкретен личен мотив във взаимоотношенията им, с демонстрация на безнаказаност и пренебрежение на 2 установените правила, закрилящи добрите нрави в обществото, телесната неприкосновеност и достойнство на отделната личност/- престъпление по чл.

131, ал.1, т.12 вр. чл. 129, ал.2, вр. ал.1 от НК.

В рамките на досъдебното производство са извършени следните действия по разследване: разпитани са в качеството на свидетели лицата Р.С., К.С., Н.Т., Я.Д., К.А., Л.Е., А.Л., постановени и извършени са конкретни оперативно-издирвателни мероприятия, приобщени са веществени доказателства посредством изготвени протоколи за доброволно предаване, извършен е оглед на веществени доказателства, проведени са очни ставки, изготвени са медицинска и комплексна психиатрична и психологична експертизи, изискани и приложени са относими към предмета на доказване материали и др.

С Постановление от 17.03.2020г. наблюдаващият прокурор е спрял образуваното наказателно производство на основание чл. 25, ал.1, т.6 от НПК поради установяване, че извършеното от обвиняемото лице деяние представлява престъпление от частен характер, което се преследва по тъжба на пострадалия, като е уведомил пострадалия за правата му.

С Постановление от 29.10.2020г. наблюдаващият прокурор е констатирал, че в законоустановения срок пострадалият не е подал частна жалба пред надлежния съд, поради което и на основание чл. 24, ал.6 вр. ал. 5, т.1 и чл. 25, ал.1, т.6 от НПК е прекратил наказателното производство.

При така установената фактическа обстановка и след като съобрази възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд намира следното от правна страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.

259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По отношение на неговата законосъобразност, съдът е обвързан от посоченото в жалбата, като следи и без довод за нарушения на императивните материалноправни норми. След извършена проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.

Относно правната квалификация:

В подадената уточняваща първоначално заявената претенция молба от 3

26.01.2022г., ищецът заявява, че уврежданията му са причинени условно от две групи действия, а именно- 1) извършения на 20.09.2018 г. незаконосъобразен арест от служители на 06 РУ-СДВР по заповед на СРП за повече от 24 часа, отказ и неполагане на грижи за увреденото му здраве по време на ареста, проявеното към него неуважително отношение, направената му без основание полицейска регистрация, както и 2) образуваното и водено срещу него досъдебно производство, по което спрямо лицето са извършвани множество действия по разследване, проточило се в рамките на повече от година и половина.

С доклада по делото първоинстанционният съд е дал правна квалификация на така предявените искове по чл. 49 вр. с чл. 45 от ЗЗД, като е възприел същата правна квалификация и в обжалваното съдебно решение.

Съгласно установената и задължителна съдебна практика на ВКС при констатирана от въззивната инстанция неправилна правна квалификация от първоинстанционния съд, следва да се даде правилната такава и съдът да се произнесе по съществото на спора. Така в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК Решение № 19 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 3604/2015 г. ІV ГО на ВКС, Решения № 94 от 13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. ІІ ТО е прието, че когато съдът се е произнесъл по заявените искания, без да излиза извън определения от страните предмет на делото, но при неправилна правна квалификация се касае до нарушение на материалния закон, а не до недопустимост на решението. С оглед същността на въззивното производство, ако въззивният съд приеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, при непроменени фактически твърдения и петитум, той следва да разреши спора по същество в съответствие с действителното правно основание, като обезпечи служебно правилното приложение на материалния закон.

Предвид изложеното и след като съобрази поддържаните в хода на производството твърдения на ищеца, настоящият съдебен състав намира, че правната квалификация на отправената към съда претенция е чл. 2, ал.1, т.3, пр.2 от ЗОДОВ, който постановява, че държавата носи отговорност за причинени от разследващите органи, прокуратурата или съда вреди на гражданите от обвинение в извършване на престъпление, ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е 4 извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление. В тази връзка следва да бъде посочено, че макар ищецът да претендира вреди от различни деяния- незаконосъобразен арест, извършен от служители на 06 РУСДВР и свързаните с него отказ и неполагане на грижи за увреденото му здраве, унизително отношение, извършване на полицейска регистрация, както и образуване и водене на досъдебно производство, включващо подлагането му на множество следствени действия /разпити, очни ставки, експертизи/, всички те имат едно и също основание– наличие на данни за извършено престъпление. Те по своето естество са израз на държавна принуда, чиято цел е обезпечаване развитието на един наказателен процес, в рамките на който извършеното деяние да бъде разследвано, а неговият извършител- подведен под отговорност. Този принцип на поглъщане е възприет и в т.13 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС, където е посочено, че ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря за причинените от това неимуществени вреди, като в тези случаи обезщетението обхваща и вредите от незаконното задържане под стража. Така и в Решение № 204 от 12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014 г., ГК, ІV ГО на ВКС, в което е прието, че неимуществените вреди, кумулирани от няколко последователни и свързани помежду си деяния, подлежат на глобално обезщетяване. Ищецът не е длъжен да разграничи какво обезщетение претендира за вредите, причинени с всяко от отделните деяния, тъй като всяко от тях само по себе си може да не е от естество да предизвика сериозни негативни последици, но техния кумулиран ефект да има много по-голямо отражение в емоционалната и психическа сфера на пострадалото лице. В тези случаи ищецът може да поясни в исковата си молба как оценява вредите от всяко от деянията, но това не е условие за нейната редовност. Дори да е направил такова разграничение, когато съдът установи наличие на обективна връзка между деянията и общо причиняване на неимуществени вреди, той дължи определяне на глобално обезщетение при отчитане на кумулирания ефект от отделните деяния. С оглед на изложеното настоящият съдебен състав приема, че е сезиран с една претенция, съдържаща искане за присъждане на едно глобално определено обезщетение за претърпени неимуществени вреди от различни, но свързани помежду си деяния. Пасивно процесуално легитимирана да отговоря за тяхното причиняване е Прокуратурата на Република България /“ПРБ“/, 5 независимо, че част от тях се претендират като резултат от осъщественото от полицейските органи задържане на ищеца. Това е така, тъй като както при задържането за 24 часа от полицейски орган, така и при задържането до 72 часа от прокурор и взимането от съда на мярка за неотклонение „задържане по стража“ принудата спрямо лицето е идентична и има за цел поставянето му в принудителна изолация от неговите близки и общество посредством налагането на определен режим на поведение. Както бе посочено, тя има за цел създаването на условия за разследване и ангажиране на отговорността на лицето за извършеното от него деяние, а доколкото това е дейност, която е прерогатив на ПРБ, то последната носи отговорност за нейното законосъобразно осъществяване.