Решение № 353 от 24.07.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 353 гр. София, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Виктория Р. Стоилова при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Невена Пл. Великова Въззивно гражданско дело № 20261800500468 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 15 от 04.02.2026 г., постановено по гр. д. № 403/2025 г. по описа на Районен съд – Етрополе, са отхвърлени предявените от „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ............, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Б.“ № ..., бл. ..., вх. ..., срещу П. Л. П., ЕГН **********, с адрес с. М. И., общ. Е., обл. С., установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответницата, че дължи на ищцовото дружество паричната сума в общ размер на 964,98 лева, съобразно Заповед за изпълнение № 168/04.07.2025 г., постановена по ч. гр. д. № 20251830100230 по описа на РС – Етрополе за 2025 г., от които: сумата от 600,00 лева – представляваща главница по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ с № ....../...... г., сключен между страните по делото; сумата от 129,54 лева – представляваща договорна лихва, дължима за периода от 15.03.2024 г. до 15.01.2025 г.; сумата от 175,63 лева – представляваща лихва за забава, начислена върху главницата, дължима за периода от 16.03.2024 г. (датата на изпадането на длъжника в забава) до 15.01.2025 г. и сумата от 59,81 лева – представляваща лихва за забава, начислена върху главницата, дължима за периода от 15.01.2025 г. до 21.05.2025 г., както и лихва за забава върху посочените вземания, считано от датата на подаването на заявлението за издаването на заповедта (22.05.2025 г.) до окончателното им изплащане. Със същото решение са отхвърлени и предявените от дружеството срещу 1 ответницата осъдителни искове с правно основание чл. 415, ал. 3, вр. ал. 1, т. 3 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за осъждането й да заплати на ищцовото дружество паричната сума в общ размер на 600,00 лева, от които 270,00 лева – възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и сумата от 330,00 лева – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“ – и двете договорени в договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ с № ....../...... г., сключен между страните по делото, които са претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение, но са отхвърлени от съда, ведно със законната лихва върху общата сума, считано от датата на подаването на заявлението (21.05.2025 г.) до окончателното й изплащане.

Така постановеното решение, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от ищеца положителен установителен иск с правно основание чл.

422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 9 и сл. ЗПК за сумата в размер на 600,00 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до изплащане на задължението, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ищеца в първоинстанционното производство – „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като във въззивната жалба по същество са развити доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради допуснати от съда процесуални нарушения.

В останалата си част, с която са отхвърлени претенциите на ищеца за признаване за установено, че ответникът дължи по договора сумата в размер на 129,54 лева – представляваща договорна лихва, дължима за периода от 15.03.2024 г. до 15.01.2025 г.; сумата в размер на 175,63 лева – представляваща лихва за забава, начислена върху главницата, дължима за периода от 16.03.2024 г. до 15.01.2025 г. и сумата в размер на 59,81 лева – представляваща лихва за забава, начислена върху главницата, дължима за периода от 15.01.2025 г. до 21.05.2025 г., както и осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата в размер на 270,00 лева – възнаграждение за закупена услуга „Фаст“ и сумата в размер на 330,00 лева – възнаграждение за закупена услуга „Флекси“, дължими по договор за потребителски кредит „Профи Кредит Стандарт“ с № ....../...... г., първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в законна сила.

Във въззивната жалба се излагат съображения, че обжалваното решение в атакуваната част е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и по-конкретно поради извършеното от съда нарушение при разпределението на доказателствената тежест и липсата на указания до ищеца да уточни претенцията си, алтернативно – да назначи служебно ССЕ със задача вещото лице да отговори на въпроса предадена ли е реално сумата по процесния договор. Счита, че ако първоинстанционният съд не е дал тези указания, същите следва да бъдат дадени служебно от въззивния съд. Сочи, че първоинстанционният съд е възложил изцяло върху ищеца доказването на факта на получаване на сумата от ответника, без да съобрази, че между страните е налице подписан договор за потребителски кредит, който съдържа 2 изрично волеизявление на кредитополучателя, че е получил заемната сума, както и че ответникът не е подал отговор на исковата молба, не е оспорил нито подписа си, нито получаването на сумата, нито действителността на договора.

Поддържа, че съдът не може да въвежда служебно спор, който страната не е повдигнала, както е сторил РС – Етрополе, като е приел за недоказан неоспорения от насрещната страна факт на предаване на сумата, за което обстоятелство нито е дал указания на ищеца, че не сочи доказателства, нито е назначил служебно съдебно-счетоводна експертиза, в случай че е имал съмнение, че сумата е предадена.

С оглед на горното въззивникът моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да установи съществуването на вземане в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД срещу длъжника П. Л. П. за главница в размер на 600,00 лева (306.78 евро), ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до изплащане на вземането.

Претендират се и разноски в производството, в т.ч. и държавна такса, както и сумата в общ размер на 230,00 евро за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с Наредбата за заплащането на правната помощ. С въззивната жалба е представено и цитираното в исковата молба преводно нареждане за кредитен превод от 06.02.2024 г.

В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК ( препис от въззивната жалба е връчен на ответника по иска по реда на чл. 44, ал. 1, изр. последно ГПК на 18.03.2026 г.), ответникът– въззиваема страна, не е подал отговор на въззивната жалба.

С определението си за насрочване на делото съдът на основание даденото в т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване, както и при съобразяване на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК и доводите, съдържащи се във въззивната жалба, е указал на въззивника, че по делото не са представени доказателства за предоставяне на сумата по процесния договор за кредит в полза на длъжника и по-конкретно не е представено цитираното още с исковата молба преводно нареждане за кредитен превод от 06.02.2024 г., което обаче е било представено с въззивната жалба.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят, редовно призован, не се представлява.

В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемата страна, редовно призована (съобщението за насроченото съдебно заседание е връчено на въззиваемата по реда на чл. 44, ал. 1, изр. последно ГПК на 28.05.2026 г. ), не се явява и не изпраща представител.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата

След извършената служебна проверка на първоинстанционното 3 решение, въззивният съд счита, че то е изцяло валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и разбираемо формулирана.

Предмет на разглеждане във въззивното производство, както беше изложено, е решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от ищеца положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 9 и сл. ЗПК за сумата в размер на 600,00 лева, представляваща главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до изплащане на задължението, поради което в останалата му част решението, като необжалвано, е влязло в сила.

Съгласно чл. 269, изр. второ ГПК и задължителните указания по приложение на посочената норма, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

По повод разпределението на доказателствената тежест, дадено предвид допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, въззивният съд е приел по делото представеното с въззивната жалба и посочено още с исковата молба писмено доказателство – заверен препис от преводно нареждане за кредитен превод от 06.02.2024 г., като същото е станало част от материалите по делото.

Окръжен съд – София, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Районен съд – Етрополе, първи състав, е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 415, ал. 3, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, вр. с чл. 9 и сл. ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 79 ЗЗД за признаване за установено че ответницата дължи на ищеца главницата по договор за кредит – произнасянето по който иск е предмет на въззивната жалба, съединен с положителни установителни искове с правно основание чл.

422, ал. 1 ГПК, вр. чл. чл. 415, ал. 3, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, вр. с чл. 9 и сл. ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и чл. 79 ЗЗД и с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. чл. 415, ал. 3, вр. ал. 1, т. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е носител и на паричните вземания за възнаградителна и мораторна лихва, кумулативно 4 съединени и с осъдителен иск с правно основание чл. 415, ал. 3, вр. ал. 1, т. 3 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, които обаче не са предмет на въззивна проверка .

Тази квалификация, макар и без изрично позоваване на разпоредбите на чл. 9 и сл. ЗПК, чл. 240 и чл. 79 ЗЗД, но при правилно разпределена доказателствена тежест именно в този смисъл, е възприета и от районния съд и не се оспорва от жалбоподателя във въззивната му жалба. Настоящият съдебен състав я намира за правилна, с оглед твърденията на ищеца в исковата молба, като също така следва да се отбележи, че никоя от страните не се е противопоставила срещу нея нито при връчването на проекта за доклад по делото, нито в първото открито съдебно заседание, в което проектът е обявен за окончателен.

При съобразяване на релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право, се обуславя от осъществяването на три групи материални предпоставки (юридически факти): 1. наличието на действително правоотношение по договор за кредит, по силата на което кредитодателят се е задължил да отпусне на кредитополучателя кредит в твърдения размер при уговорена възнаградителна лихва, размер и падеж на вземанията; 2. кредитополучателят да е получил сумата по кредита; 3. да е налице неизпълнение на задължението за заплащане на дължимите по договора суми при настъпване на съответните падежи.