Определение № 474 от 15.04.2024, Окръжен съд - Велико Търново

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 474 гр. Велико Търново, 11.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Теодорина Димитрова

Членове:

Димо Колев

Явор Данаилов като разгледа докладваното от Димо Колев Въззивно частно гражданско дело № 20244100500105 по описа за 2024 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. ГПК.

Образувано е по частна жалба на С. С. В. от с. Джулюница, действащ в качеството на ЕТ „В. – С. В.“, уточнена с допълнителна молба от 22.03.2024г., против определение № 2650/08.12.2023г. постановено по гр.д. № 3008/2023г. на ВТРС, с което на основание чл. 130 ГПК е върната продадената от жалбоподателя против Прокуратурата на Р България и Министерството на вътрешните работи искова молба и е прекратено първоинстанционното производство.

В жалбата се правят оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, тъй като изтъкнатите в исковата молба нарушения на ответниците, обуславят търсена от ищеца защита не само по чл. 2б ЗОДОВ, както е приел районният съд. Изтъква се, че изземването на имуществото на жалбоподателя не е предприето в обществен интерес, както и че наказателното производство, по което то е приобщено като веществено доказателство, е прекратено от прокуратурата, без да са повдигнати обвинения. Допълва се, че това имущество е било задържано ненужно дълго /12 години/ в нарушение на принципа за пропорционалност между обществения и частния интерес. В тази връзка се сочи, че по този начин е нарушено правото на жалбоподателя на стопанска инициатива и правото му на собственост, гарантирани с чл. 16 и чл. 17 ХОПЕС. Навеждат се оплаквания, че прокуратурата не е връчила на жалбоподателят съставените актове във връзка с изземване на имуществото му и е отказала да разглежда подадените от него жалби и молби във връзка с него, поради което се счита, че е нарушено правото му на ефективно средство за защита срещу действията на разследващите органи, уредено в чл. 13 ЕКЗПЧОС и по чл. 47 ХОПЕС.

Смята се, че описаното сочи на нарушение на чл. 34 ЕКЗПЧОС и протокол № 1 към нея, както и на чл. 63 ДФЕС относно забраната на държавни органи да ограничават 1 движението на капитали между държавите. Изтъква се, че в случая е предявен иск за вреди от нарушение правото на ЕС, с оглед на изтъкнатите в обстоятелствената част на исковата молба факти. По изложените съображения се отправя искане до съда да върне делото за разглеждане на районния съд по предявения иск с правно основание чл. 2в ЗОДОВ, което по подразбиране включва и искане за отмяна на обжалваното определение.

В съответствие с чл. 130 изр. 2 ГПК препис от частната жалба не е връчена на посочените в исковата молба ответници.

Великотърновският окръжен съд, след като взе предвид изложеното в жалбата и доказателствата по делото, приема за установено следното:

Производството пред ВТРС е образувано по искова молба на частният жалбоподател против Прокуратурата на Р България и Министерството на вътрешните работи, уточнена по реда на чл. 129 ал. 2 ГПК, с две допълнителни молби, с която се иска да бъдат осъдени ответниците да заплатят на ищеца сумата от 10 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди за неспазване правото на ЕС за задържана дванадесет години техника и софтуер и сумата от 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, поради увреждане на доброто име и търговската репутация във връзка с неспазване правото на ЕС, ведно със законната лихва върху двете вземания от датата на исковата молба. В последната са изложени твърдения, че на 14.02.2006г. в помещение на ищеца, находящо се в гр. В. Търново е извършено претърсване, при което са иззети компютърни системи и софтуер в хода на ДП № 36/2006г. по описа на ОДМВР В. Търново, водено за престъпление по чл. 172а НК. Посочено е още, че ДП е спряно на 05.08.2006г. и че молбата на ищеца за връщане на иззетите вещи от 16.11.2006г. е оставена без уважение от прокуратурата, чийто акт е потвърден от съда по ЧНД № 2225/2006г. на ВТРС. Изтъква се, че иззетите три броя компютърни конфигурации са използвани от ищеца за продажба на техника, която внася от Нидерландия, за доставка на интернет и за счетоводно отчитане, както и че компютрите са незаконно задържани 12 години, без да са планирани действия по разследването с тях и без да са собственост на дееца. Ищецът смята, че по този начин му е нарушено правото на стопанска инициатива и правото му на собственост, гарантирани с чл. 16 и чл. 17 ХОПЕС респ. в чл. 19 и чл. 17 КРБ, както и правото му на справедлив съдебен процес по чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС, тъй като е пострадал от процесуални действия на органите по разследването, без да е бил информиран за характера и причините на обвинението, без да може да се защити срещу тези действия, като не е получил в разумен срок обратно иззетото имущество и не е възстановил дейността си. Ищецът твърди, че е нарушено правото му на ефективно средство за защита срещу действията на разследващите органи, уредено в чл. 13 ЕКЗПЧОС и по чл. 47 ХОПЕС. Смята се, че описаното сочи на нарушение на чл. 34 ЕКЗПЧОС и протокол № 1 към нея, както и на чл. 63 ДФЕС относно забраната на държавни органи да ограничават движението на капитали между държавите. Допълва, че действията на ответниците по претърсване и изземване на компютърните конфигурации са довели до пълна невъзможност да възстанови нормалната си дейност, създали са обществена 2 нагласа, че продава нелицензиран софтуер и извършва незаконни операции, с което е нарушено доверието на клиентите му и е възпрепятстван да ползва иззетите вещи.

По изрични указания на съда дадени по реда на чл. 129 ал. 2 ГПК, с допълнителна молба от 30.11.2023г., ищецът е посочил, че не е подал заявление по реда на чл. 60а ЗСВ, тъй като е нямал качеството на обвиняем, пострадал или ощетено ЮЛ по ДП и отново е подчертал, че търси защита на правата си по реда на чл. 2в ЗОДОВ поради нарушения на посочените в исковата молба общностни норми.

За да остави върне исковата молба като недопустима и да прекрати производствот по нея, районният съд е приел, че ищецът е предявил искови претенции за заплащане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на ДП № 36/2006г. на ОДМВР В. Търново и че същите са недопустими на основание чл. 8 ал. 2 ЗОДОВ, тъй като не е проведена административната процедура по чл. 60а ЗСВ, която е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска. В допълнение е посочил, че пасивно легитимирани да отговарят по иска по чл. 2б ЗОДОВ могат да са само органите на съдебната власт, а разследващите от структурата на МВР не са такива, тъй като принадлежат към изпълнителната власт, поради което отговорността на държавата за техни действия може да се ангажира само при наличие на предпоставките на чл. 2 ЗОДОВ.

Въззивният съд намира, че частната жалба е срочно подадена, като депозирана в рамките на законоустановения едноседмичен преклузивен срок по чл. 275 ал. 1 ГПК и изхождаща от активно легитимирано лице-ищеца по делото, имащ правен интерес от атакува неизгодното за него първоинстанционно определение. Същата е насочена срещу подлежащ на самостоятелен инстанционен контрол за законосъобразност съдебен акт по изричната повеля на закона /чл. 274 ал. 1 т. 2 вр. чл. 130 ГПК/, поради което е процесуално допустима.

В настоящото производство въззивната инстанция осъществява контрол за законосъобразност на подлежащите на обжалване актове, като служебно проверява всички правнорелевантни факти на основата на собствена преценка на доказателствата, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания /ТР № 6/15.01.2019г. по тълк. дело № 6/2017г. на ОСГТК/.

Разгледана по същество частната жалба е основателна. Ищецът е този, който индивидуализира предмета на иска респ. исковете, чрез посочване на правопораждащите юридически факти, петитум и страни. Основанието на иска, обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. При търсене на обезщетение за причинени вреди последните трябва да бъдат ясно диференцирани по вид и по размер, с посочване коя вреда в резултат на чие поведение е възникнала и в какво се изразява това деликтно поведение. При надлежно изпълнение на задължение на ищеца да изложи релевантните факти и да посочи искането си за защита, се поражда задължение на съда да даде квалификация на иска.

3

В случая, при така изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения за факти и отправеното искане за съдебна защита, първостепенният съд неправилно е квалифицирал претенцията на ищеца по чл. 2б ЗОДОВ. За да е налице тази квалификация в исковата молба следва да са изложени твърдения, че е налице поведение на орган на държавата забавило продължителността на конкретно производство и че тази продължителност е надхвърлила рамките на обичайно необходимото, от което са причинени вреди поради нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Твърденията, че иззетата компютърна техника е задържана незаконно 12 години, без да са планирани действия по разследването с нея и че ищецът не я е получил обратно в разумен срок, при липсата на оплаквания за настъпили вреди от самото забавяне на разследването и необоснованата му продължителност, изключват квалифицирането на исковата претенция по чл. 2б ЗОДОВ.

Тези твърдения на ищеца, наред с твърденията му, че задържането и отказа да му се върне имуществото е пречка да го използва по предназначение и води до възпрепятстване на дейността му, съчетани и с оплаквания за нарушения на Общностното право и конкретно на гарантираните на частноправните субекти право на стопанска инициатива и право на собственост по чл. 16 и чл. 17 ХОПЕС, както и право на ефективна съдебна защита по чл. 6 § 1, чл. 13 и чл. 34 ЕКЗПЧОС, които норми на основание чл. 6 § 3 ДФЕС, са част от правото на ЕС в качеството им на общи принципи, очертават основание на иск с правна квалификация по чл. 2в ЗОДОВ, доколкото са изложени и твърдения за причинени от това имуществени и неимуществени вреди. На така изложеното основание на иска съответства и отправеното до съда искане за защита за присъждане на заместващо обезщетение в посочените от ищеца размери. Въпрос по съществото на иска е дали ответниците по делото, като процесуални субституенти на държавата, са извършили действия или бездействия, представляващи нарушение на приложимото право на ЕС, дали нарушените правни норми предоставят правна на частноправни субекти, дали нарушението е особено съществено и дали е настъпила вреда, която да е в пряка причинна връзка с нарушението и която да ангажира отговорността на държава за обезщетяването й.

По тези съображения настоящият състав на ВТОС намира, че районният съд неправилно е преценил, че липсва положителна процесуална предпоставка за допустимост на иска, с който е сезиран. По изричната повеля на материалния закон чл.

8 ал. 2 ЗОДОВ – провеждане на административна процедура по чл. 60а и сл. ЗСВ е изискване за допустимост само на иска по чл. 2б ЗОДОВ, но не и на иска за репариране на вреди от нарушаване правото на ЕС. По отношение на неговата допустимост в закона липсва уредба, която да обуславя неговото предявяване от проведено преди сезирането на съда административно производство. Такова изискване между другото липсва и по отношение ангажиране отговорността на държавата, чрез процесуалните й субституенти, на общо основание по чл. 49 ЗЗД, когато не е налице някоя от специалните хипотези на чл. 2 и сл. ЗОДОВ.

4

Мотивиран от горното съдът намира, че следва да отмени обжалвано определение като неправилно и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия, при съобразяване, че исковата молба продължава да е нередовна, което налага нейното поправяне. Въпреки дадените от ищеца уточнения липсват твърдения какъв вид имуществени вреди се твърди да са настъпили за него от описаното поведение на ответниците - претърпени загуби и/или пропуснати ползи, в какво точно те се изразяват и как се съизмерват, както и не е посочено при двама ответници дали се иска разделното или солидарното им осъждане. Районният съд следва да даде указания на ищеца в тази насока, тъй като редовността на исковата молба е от значение не само за надлежното провеждане на исковия процес, но и за постановяване на правомерен отказ от правосъдие на основание чл. 130 ГПК, ако липсва положителна или е налице отрицателна предпоставка, обуславяща съществуването на правото на иск.