Решение № 5352 от 01.10.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5352 гр. София, 01.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в закрито заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100502518 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 20098747 от 27.07.2023 г., постановено по гр. д. № 58018/2020 г. по описа на СРС, 47- и състав, „А. БГ“ ЕООД е осъдено на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 93, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД да заплати на А. Б. Д. сумата от 9 900 лв., представляваща платен от ищеца, но неприспаднат от ответника аванс от общата цена на сключения между страните на 07.01.2020 г. договор за строителство, ведно със законната лихва, считано от 23.11.2020 г. до окончателното изплащане, като са отхвърлени предявените от А. Б. Д. срещу ответника „А.

БГ“ ЕООД искове с правно основание чл. 265, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за сумата от 3 260 лв., чл.

265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД за сумата от 7 200 лв. и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 186,63 лв.

В срока по чл. 259 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца А. Б. Д. срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените осъдителни искове с правно основание чл. 265, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, чл. 265, ал. 1, предл. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Излагат се съображения за неправилност на обжалваното решение. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд за недоказаност на некачественото изпълнение от страна на ответното дружество, доколкото, въпреки че от една страна, съдът е приел, че изпълнителят се е отклонил от одобрения проект, от друга, е счел, че това не доказва некачественото изпълнение. Моли се съда да отмени решението в обжалваната част. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „А. БГ“ ЕООД, с който се оспорва основателността й. Моли се съда да потвърди решението в 1 отхвърлителната му част.

В срока по чл. 259 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника „А. БГ“ ЕООД срещу решението в частта, с която е уважен предявеният иск, с доводи за неправилност на първоинстанционното решение в обжалваната част. Поддържа се, че съдът неправилно е обсъдил ангажираните по делото доказателства. Моли се съда да отмени решението в обжалваната част. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на „А. БГ“ ЕООД от страна на ищеца А. Б. Д., в който се оспорва основателността й.

Постъпила е и частна жалба срещу определение № 20106729/27.10.2023 г., с което е оставено без уважение искането на ищеца А. Б. Д. за изменение на решението в частта за разноските. Отправя се искане за увеличаване на присъдените в полза на ищеца разноски за адвокатска защита, съответно за намаляване на присъдените такива на ответното дружество.

В постъпилия от „А. БГ“ ЕООД отговор на частната жалба се излага, че определението на СРС в частта на разноските като правилно следва да бъде оставено в сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивните жалби относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивните жалби са подадени в срок от легитимирани страни, поради което същите са допустими.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно чл. 270, ал. 3, изр. ІІI от ГПК, ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.

Предметът на спора, по който следва да се произнесе съда е твърдяното от ищеца в исковата молба чрез наведения фактически състав и заявения петитум субективно право или правоотношение.

След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е валидно, но недопустимо в обжалваната част.

Съобразно указанията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК в исковата молба ищецът следва да посочи изложение на обстоятелствата, на които се основава искът, както и в какво се състои искането. Именно въз основа на тях се определя от съда и правната квалификация на иска, който е предмет на спора.

В чл. 6, ал. 2 ГПК е регламентиран един от основните принципи на гражданския процес – този на диспозитивното начало, според който предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. Предметът на делото е спорното субективно материално право, претендирано или отричано от ищеца. То се индивидуализира 2 чрез правопораждащия юридически факт, субектите на спорното правоотношение и неговото съдържание и се въвежда в процеса с исковата молба чрез посочване на основанието и петитума на иска. Процесуалният закон задължава съда да разреши правния спор в рамките на заявените факти и искане.

Когато в нарушение на диспозитивното начало съдът се произнася относно съществуването на право, което не е било въведено като предмет на делото, или относно което е десезиран, или е разгледал иска на незаявено от ищеца основание, е налице произнасяне по непредявен иск. Такова решение е недопустимо и подлежи на обезсилване съгласно чл. 270, ал. 3 ГПК, а делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.

Между страните във въззивното производство не се спори, че между ищеца А. Б. Д. и ответника „А. БГ“ ЕООД е налице облигационно правоотношение, възникнало по силата на сключен договор за строителство от 07.01.2020 г., съгласно който първият е възложил, а вторият е приел да изпълни строителство до етап „груб строеж“ на еднофамилна жилищна сграда в УПИ Х – 045125, кв. 53, находящ се в с. Пролеша, общ. Божурище, обл. София в съответствие с одобрения технически проект.

Между страните не се спори, че общо платената от ищеца в полза на ответника сума по договора е в размер на 76 642 лв. и надвишава уговорената цена в размер на 66 964 лв.

В исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е заплатил сума в размер на 9900 лв., представляваща неприспаднат от ответника аванс от общата цена на сключения между страните договор за строителство, като се иска връщане на посочената сума. От своя страна, ответното дружество прави възражение, че сумата в размер на 9900 лв. представлява заплащане на допълнителни разходи, направени от изпълнителя за сметка на възложителя, във връзка с възникнала авария във ВиК мрежата на населеното място.

С оглед изложените от страните твърдения в хода на първоинстанционното производство спорен се явява въпросът за наличието, респ. липсата на основание за заплащането на процесната сума. Първоинстанционният съд е квалифицирал претенцията на ищеца като такава по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 93, ал. 1 вр. чл. 258 ЗЗД. В случая обаче се твърди от ищеца надплащане на уговореното възнаграждение по договора за изработка, т.е. заплащане на парична сума без основание, тъй като тя надвишава дължимото възнаграждение. Предвид това според настоящата инстанция за тази претенция е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В мотивите на първоинстанционния акт не е обсъждано дали в случая става дума за надплащане, т.е. не се касае само за погрешна правна квалификация на иска в обжалваното решение, а съдът въобще не е разгледал предявения иск съобразно фактическите твърдения по исковата молба.

Предвид горното съдът намира, че СРС е разгледал непредявен иск и съгласно чл.

270, ал. 3, изр. ІІI от ГПК обжалваното решение следва да бъде обезсилено като делото се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

3

По претенцията за връщане на недължимо заплатена от ищеца на ответника сума в размер на 3 260 лв., представляваща стойност на възложени, но неизвършени по договора СМР – канал и обратен насип:

В исковата молба са изложени твърдения, че заплатената за строително- монтажните работи - канал и обратен насип сума на стойност 3 260 лв. е недължимо платена, поради това че тези СМР не са извършени от ответника в съответствие и въз основа на одобрения технически проект, макар да са били възложени по този начин.

При условията на евентуалност са изложени и фактически доводи, че част от извършената работа по тези СМР е напълно безполезна, тъй като същите са изпълнени на различно от възложеното с договора местоположение – /същите са разположени под спалното помещение в сградата, а не на проектното място/.

При така изложените твърдения, районният съд е квалифицирал исковата претенция като такава по чл. 265, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. В случая обаче не е отправено искане до съда за намаляване на уговореното от страните възнаграждение, а се претендира връщане на платеното в размер на 3 260 лв., доколкото посочената сума по твърдения на ищеца е престирана без основание, тъй като се отнася за изпълнение на СМР, които не са били възложени. Предвид изложеното претенцията на ищеца следва да бъде квалифицирана като такава по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Както вече беше посочено, процесуалният закон задължава съда да разреши правния спор в рамките на заявените факти и искане. Когато в нарушение на диспозитивното начало съдът се произнася относно съществуването на право, което не е било въведено като предмет на делото, или относно което е десезиран, или е разгледал иска на незаявено от ищеца основание, е налице произнасяне по непредявен иск. Такова решение е недопустимо и подлежи на обезсилване съгласно чл. 270, ал. 3 ГПК, а делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.

В конкретния случай в мотивите на първоинстанционния акт не е обсъждано дали в случая става дума за заплащане на СМР, които не са възлагани /доколкото се поддържа вероятно изпълнение на СМР /скрити по своя характер /на различно място от указаното в техническия проект – предмет на договора за строителство/. Т.е. в случая не се касае само за погрешна правна квалификация на иска в обжалваното решение, а съдът въобще не е разгледал предявения иск съобразно фактическите твърдения по исковата молба.

От своя страна във връзка с допълнително изложените от ищеца факти за безполезност на изпълнението досежно СМР – канал и обратен насип, от страна на съда не са били дадени указания за отстраняване на несъответствия в изложените факти и отправеното до съда искане по подадената искова молба. При твърдения на ищеца за възлагане и съответно изпълнение на СМР в отклонение от възложеното от страна на изпълнителя несъмнено съдът ще дължи произнасяне по претенция с правна квалификация чл. 265 ЗЗД при съобразяване изложените от ищеца факти за това дали отклонението е съществено и как се отразява то на крайния резултат на изработеното; съответно съобразно 4 това какво е искането на ищеца към съда: поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане; заплащане на разходите, необходими за поправката, или съответно намаление на възнаграждението; разваляне на договора за строителство.

Към настоящия момент при липса на други изложени от ищеца фактически доводи за заплащане на сумата 3 260 лв. без основание, тъй като се отнася за изпълнение на СМР, които не са били възложени, дължимото от съда произнасяне е по иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Предвид горното съдът намира, че СРС е разгледал непредявен иск и съгласно чл.

270, ал. 3, изр. ІІ от ГПК обжалваното решение следва да бъде обезсилено като делото се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

По претенцията за заплащане на сумата в размер на 7 200 лв., представляваща заплатени от възложителя ищец разходи за предприето допълнително техническо решение, необходимо за поправката на извършената от ответника работа, за изкопаване на допълнителен канал, направа на своеобразен байпас от тръби и шахти за отвеждане на отходните води в предвидената съгласно проекта основна шахта: