Решение № 81 от 31.05.2023, Окръжен съд - Разград

РЕШЕНИЕ

№ 81 гр. Разград, 31.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия М. Йорданова

Членове:

Атанас Д. Христов

Светлана К. Чолакова при участието на секретаря Мариан В. Найденов като разгледа докладваното от Светлана К. Чолакова Въззивно гражданско дело № 20233300500090 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 3 от 12.01.2023 г. по гр.д № 592 /2022 г. на РС - Кубрат, съдът е приел за установено по отношение на Профи Кредит България ЕООД, че клаузите по сключения между него и М. Ш. М. Договор за потребителски кредит №3015444632/19.12.2016г. за дължимост на възнаградителна лихва в размер на 2418,64лв. и за възнаграждение за пакет допълнителни услуги в размер на 3750лв. са нищожни, поради противоречието им с добрите нрави и закона - чл.10а ал.2 ЗПК. Осъдил е Профи Кредит България ЕООД да заплати на М. Ш. М., сумата 2549лв. представляваща недължимо заплатена и получена от ответника при първоначална липса на основание по клаузи за възнаградителна лихва и възнаграждение за пакет допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит №3015444632/19.12.2016г., ведно със законната лихва, считано от датата на депозиране на исковата молба – 30.05.2022г. до окончателното изпълнение на задължението, като отхвърля иска за разликата до първоначално предявения размер 3549лв. като недоказан.

Както да заплати направените от ищеца разноски

Срещу решението е подадена въззивна жалба от Профи Кредит 1

България ЕООД чрез пълномощник в частта, в която е признато за установено, че клаузата за дължимост на възнаградителната лихва, уговорена в договора е нищожна поради противоречие с добрите нрави и закона, както в частта, в която е осъден да заплати на ищеца сумата 2549лв., представляваща недължимо платена от ищеца сума по клауза за възнаградителна лихва по същия договор. Счита изводите на съда за неправилни и неоснователни, както решението за неправилно и незаконосъобразно, поради което иска неговата отмяна.

Излага подробни съображения.

Намира изводите на първоинстанционния съд, че е налице нарушение на императивни норми на закона, последица от които е недействителност на договора за необосновани, неправилни и голословни. Сочи, че е спазена разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК, а именно че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения определен от МС на РБ. Както, че дори при неспазване на разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК последица от това е недължимост на сумите, с които се надвишава размерът, но не и недействителност на целия договор за кредит. Кредиторът е предоставил цялата необходима информация на потребителя, като е посочил по ясен начин условията на договора, потребителят е имал възможност да обмисли и прецени реалните икономически последици от сключването на договора и е бил във възможност да прецени какъв е размерът на задължението по кредита и какъв е размерът на задължението за допълнителни услуги. Макар задължението за допълнителна услуга да не е включено в процентното измерение на ГПР по кредита, това задължение е установено в глобален размер и част, която се добавя към размера на месечната вноска по кредита. Счита заключението на първоинстанционният съд, че размерът на уговорения в договора за кредит годишен лихвен процент противоречи на закона и добрите нрави за неоснователно. Отчитайки, че възнаградителната лихва е цена на предоставеното ползване на заетата сума както и конкретния и размер от 5000лв., която е следвало да върне в сравнително кратък срок, съобразно това, че се касае за необезпечен кредит предоставен от финансова институция, която се издържа само и единствено от това и ГЛП от 41,17% при кредит в посочения размер със срок за ползване от 24 месеца не противоречи на добрите нрави. Моли за отмяна на обжалвания акт и бъде постановен друг, с който да се отхвърлят предявените от ищеца искове за прогласяване недействителността на договора за кредит 2

№3015444632 както и връщане на недължимо платени суми представляваща дължима и уговорена между страните възнаградителна лихва. Претендират се разноски за заплатена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. На основание чл.78 ал.5 ГПК прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца, в случай, че същото надвишава минималния размер, определен съобразно изискванията на Наредба №1/2004 за минималните размери на адвокатски възнаграждения.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК другата страна депозира отговор. Намира, че решението е правилно и законосъобразно, като доводите за неправилността му са в противовес на съдебната практика правната теория и фактите по делото. Сочи се, че така посочените в договора за кредит допълнителни услуги, за които е предвидено възнаграждение се отнасят за действия по усвояване и управление на кредита, за които разпоредбата на чл.10а ал.2 ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. Целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата/т.нар. скрита възнаградителна лихва/ уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК Моли да бъде потвърдено решението. Претендира разноски.

В с.з. чрез процесуален представител е депозирано становище от ищеца, по което представя допълнения и съдебна практика. Прилага списък с разноски.

Разградският окръжен съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Атакуваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Постановено от законен съдебен състав в рамките на правораздавателната му компетентност и по надлежно предявени обективно съединени искове по реда на чл.26 ал.1 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД. При разглеждане на делото и постановяване на решението, първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл.131 и сл. ГПК, не е нарушил 3 процесуалните права, гарантиращи правото на участие и защита на страните.

Правилно и съответно на търсената защита е разпределена доказателствената тежест и в рамките на дължимото е възложил на всяка от страните, подлежащите на доказване от нея факти. В настоящото производство не се правят доказателствени искания, нито се навеждат нови доводи, от които да следва различна от установената фактическа обстановка, поради което препраща на осн. чл. 272 ГПК към мотивите на РРС. По отношение на правилността на решението, настоящият съдебен състав не констатира неправилно приложение на императивни материално правни норми, при подвеждане на фактите към приложимата нормативна уредба.

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от М. Ш. М. против “Профи Кредит България“ ЕООД, за прогласяване недействителност на Договор за потребителски кредит №3015444632 сключен на 19.12.2016г. между страните, поради противоречието му със закона. Както за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата 3549лв. представляваща плащания над стойността на кредита от 5000лв., като получена при първоначална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Сочи се, че на 19.12.2016г. е сключен Договор за потребителски кредит №3015444632 между страните, сума по кредита - 5 0000лв., ГПР - 49,89%, ГЛП - 41,17%, уговорено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 3750лв., страните подписали и погасителен план, като общата сума по плащанията е в размер на 8459лв. Твърди се, че са нищожни клаузите за уговорения ГПР и ГЛП, не е спазено изискването на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Не са спазени изискванията за изчисляване на ГПР, липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент, а ГЛП е посочен единствено като абсолютна стойност, а максималният размер до който това съглашение е действително е, ако не надвишава трикратния размер на законната лихва. Твърди, че клаузата накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне. Нищожна е и клаузата за уговорения пакет допълнителни услуги, противоречаща на добрите нрави и заобикаляща закона. Натоварват потребителя със задължения, като гарантиран на кредитора печалби, водят до неравновесие в договорното отношение. Както, че няма данни за индивидуалната договореност на клаузите, както възможност на кредитополучателя да влияе върху съдържанието им при 4 сключването му.

По делото е безспорно, че по Договор за потребителски кредит № 3015444632/ 19.12.2016 г., на ищеца е дадена в заем сумата 5 000 лв., която той се е задължил да върне на ответното дружество – заемател, в срок от 24 месеца, чрез 24 бр. месечни погасителни вноски в размер на 309.11 лв., при погасителен план: 25.01.2017 г. - първа погасителна вноска до 25.12.2018г. – последна погасително вноска; при ГПР 49.89%; годишен лихвен процент по заема – 41.17 %, и обща сума, дължима от заемателя – 7 418.64 лв. По избран и закупен пакет от допълнителни услуги се е задължил да плати сумата 3 750.00 лв., чрез 24 бр. месечни погасителни вноски в размер на 156.25 лв.; като общия размер на вноската е 465.36 лв., а общото му задължение – 11 168.64 лв. Не е спорно и че в периода 25.04.2018 – 17.05.2022 г. ищецът е платил по сметка на ответното дружество сума в размер на 7 549.00 лв.

Районният съд правилно е установил фактическата обстановка.

Обосновано приел, че не са налице визираните от ищеца нарушения на чл. 10, ал. 1 ЗПК- относно формата на договора и размера на шрифта, чл. 11, ал. 1, т.

11 ЗПК-относно наличие на погасителен план, чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК. Както по отношение на допълнителни услуги, че по естеството си са свързани с усвояване и управление на кредита, а според императивната разпоредба на чл.10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК е предвидена възможност за заплащане на разходи по кредита за допълнителни услуги, свързани с кредита, но процесното уговорено възнаграждение за допълнителни услуги, не е от тази категория.

Допълнителни услуги според чл. 10а, ал. 1 ЗПК са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните. Същите следва да се включат в ГПР, който в случая е посочен в размер на 49.89 % и така общата дължима сума от 7 418.64 лв., не отговаря на действителната, тъй като в нея следва да се включи сумата за така наречените Допълнителни услуги – 3 750.00 лв. При което общото задължение по договора за кредит е в размер на 11 168.64 лв. и не съответства на посочения ГПР от 49,89%. Съответно това води до нарушение на разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗЗП, тъй като в случая се надхвърля петкратния размер на законната лихва. Освен това в представения договор за потребителски кредит не е ясно и разбираемо посочено съдържанието на ГПР 5 съобразно разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК - "договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин". В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и как е формиран размера. След като разходът е посочен при липса на яснота по начина разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят не е наясно с реалната цена на кредита.

Разпечатката съдържа 27 от 47 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/5fb30a74-5cdc-4948-804f-7a2579926009