Решение № 1883 от 22.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1883 гр. Пловдив, 22.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330122017 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от А. А. К. против „Профи Кредит България“ ЕООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11, т. 9 и т.10 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата, предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“, обективирана в договор за потребителски кредит № **/ **г., сключен между страните, е нищожна.

В исковата молба се излагат съображения, че на **г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **/**г., по силата на който на ищеца били предоставени заемни средства в размер на 4000 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 41,00 % и ГПР в размер на 49,07 %.

Съгласно глава V от договора – „Поискани от клиента допълнителни възможности“, била предоставена услуга „Фаст“ – право на приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит. В глава V I „Параметри по кредита“ било посочено, че ищецът дължи на ответника сумата в размер на 1800 лева за закупената услуга „Фаст“. От правна страна се излагат съображения, че посочената клауза се явява недействителна, доколкото не е 1 включена в ГПР, като по този начин се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място посочената клауза била нищожна и поради накърняване на добрите нрави, доколкото нарушавала принципа за справедливост в гражданскоправните отношения. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, с който се признава исковата претенция. Посочва се, че между страните няма спор, че сумата в размер на 1800 лева по предоставена допълнителна услуга „Фаст“ не е включена в ГПР.

Претендира се съдът да постанови решение по чл. 237 ГПК при признание на иска, както и да не възлага разноски на ответника, доколкото същият не е дал повод за завеждане на делото. При условията на евентуалност, се възразява за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2, вр. чл. 237, ал. 2 ГПК, счита за установено следното от фактическа и правна страна:

За основателността на заявената исковата претенция с правно основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11, т. 9 и т. ЗПК , ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване наличието на уговорена клауза за заплащане на услуга „Фаст“ по правоотношение по договор за паричен заем, която не отговаря на твърдените законови изисквания, при което са налице пороци, водещи до нейната недействителност, като докаже всички елементи на фактическите състави на отделните основания за това.

С оглед направеното от ответника признание на исковата претенция, както и заявеното от ищеца искане за постановяване на решение при признание на иска, съдът счита, че предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен.

Съгласно разпоредбата на чл. 237, ал.2 ГПК в мотивите на решението е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска. Налице са предпоставките на чл. 237 ГПК, като съдът счита, че така извършеното признание не противоречи на закона или на добрите нрави, както и че не касае право, с което страната не може да се разпорежда. Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той се разпорежда със своето 2 право на защита, като заявява, че ищцовата претенция е основателна. Това може да се осъществи на всеки един етап от производството, като признанието на иска обвързва съда, но от волята на ищеца зависи дали да поиска прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение по чл.

237 ГПК, или да остави съдът да постанови решение по чл. 235 ГПК.

Доколкото ответникът заявява изрично в отговора на исковата молба, че признава предявения иск, а ищецът с молба вх. № 23472/27.02.2025 г. по описа на Районен съд Пловдив заявява, че иска постановяване на решение съобразно изразеното признание, съдът постанови своето решение при условията на чл.

237 ГПК.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски се поражда в полза на ищеца на основание чл.78, ал.1 ГПК. Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 72,00 лева.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. С. Н. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Н. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС . Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C- 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, 3 параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид посочените принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата , в полза на адв. С. Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 300 лева.

В тази връзка неоснователно се явява искането на ответника в настоящия случай да се приложи нормата на чл. 78, ал.2 ГПК, предвид обстоятелството, че същият не е дал повод за завеждане на делото. С начисляване на посочената сума, ответникът е дал повод за завеждане на делото.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните А. А.

К., ЕГН: **********, и „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 175074752, че клаузата, предвиждаща заплащане на възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“, обективирана в договор за потребителски кредит № **/ ** г., сключен между страните, е нищожна на основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл. 19, ал.4 и чл. 11, т. 9 и т.10 ЗПК,.

ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 175074752 , да заплати на А. А. К., ЕГН: **********, сумата в размер на 72,00 лева (седемдесет и два лева), представляваща разноски в настоящото производство.

4

ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: 175074752 , да заплати на адв. С. Н., АК **, със служебен адрес: гр. **, ул. „**“ № **- **, сумата в размер на 300,00 лева (триста лева), представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено на А. А. К., ЕГН: **********, безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.

Решението може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок, считано от съобщаването му, с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________ 5