Решение № 3092 от 20.05.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3092 гр. София, 20.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Ина Бр. Маринова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело № 20241100512160 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 10853 от 06.06.2024 г., постановено по гр. д. № 42873/2021 г. по описа на СРС, 47- ми състав са отхвърлени в цялост като неоснователни предявените от И. М. Г. и Г. А. Г. срещу Х. П. Й., Й. Н. Й., П. Н. Й. и П. Й. М. осъдителни искове с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС за осъждане на Х. П. Й., Й. Н. Й., П. Н. Й. и П. Й. М. в условията на разделна отговорност при квоти съответно 1/6:1/6:1/6:1/2, в качеството им на наследници по закон на К. Н. Й., да заплатят на ищците сумата от общо 16000,00 лева, представляваща обезщетение за извършени в периода от 01.05.2008 г. до 30.12.2008 г. подобрения в недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*********.

В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ищците И. М. Г. и Г. А. Г. с излагане на съображения за неправилност на първоинстанционното решение като постановено в нарушение на материалния закон и при необоснованост на изводите на съда.

Твърди се, че районният съд не е обсъдил събраните по делото гласни доказателства във връзка с останалия доказателствен материал, от които се установяват извършените СМР, техните вид, обем и стойност. Навежда се, че неправилен е възприетият от районния съд извод, че ищците въззивници не са провели пълно и главно доказване на извършването на конкретни разходи за материали и за труд. Изтъква се, че въпреки правилно дадената правна квалификация на предявените искове по чл. 72, ал. 1 ЗС, съдът е приложил и обосновал 1 решението си с материалноправните разпоредби на чл. 55 и сл. ЗЗД. Моли се съдът да отмени обжалваното решение и да постанови ново, с което да уважи предявените искове.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ответниците Х. П. Й. и П. Н. Й., в който е изразено становище за нейната неоснователност.

Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба.

В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ответника Й. Н. Й., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли въззивната жалба и да потвърди първоинстанционното решение. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответницата П. Й. М..

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

След извършена служебна проверка въззивният съд първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част. установи, че

По правилността на решението въззивният съд установява следното:

Разпоредбите на чл. 72 – 74 от Закона за собствеността /ЗС/ уреждат отношенията между собственика и владелеца досежно направените от последния разноски във връзка с вещта. Претенцията за присъждане на вземане за извършени подобрения в чужд имот се основава на забраната за неоснователно обогатяване като общ принцип на гражданското право. Правата, които има владелецът, зависят от вида на владението – добросъвестно /чл. 71 и чл. 72 ЗС/ или недобросъвестно /чл. 73 и чл. 74 ЗС/.

Съгласно чл. 72, ал. 1 ЗС добросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, сумата, с която се е увеличила стойността на вещта вследствие на тези подобрения. Това увеличение се определя към деня на постановяване на съдебното решение.

Следователно за основателността на предявен иск с правна квалификация по чл. 72, ал. 1 ЗС следва да бъдат установени кумулативно предвидените предпоставки, а именно – подобренията да са осъществени от ищеца в качеството му на добросъвестен владелец на имота и тези подобрения да съществуват към момента на предявяване на вземането в случаите, в които имотът е изоставен или не е предаден на собственика, а ако имотът е предаден на собственика – към момента на предаването на вещта и приемането й от 2 собственика. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК установяването на тези предпоставки при условията на пълно и главно доказване е в тежест на ищеца. Размерът на обезщетението е законово определен – увеличената стойност на имота. Следователно при уредения от чл.

72, ал. 1 ЗС фактически състав без значение е какъв е размерът на действително направените разноски.

Съгласно чл. 74, ал. 1 ЗС недобросъвестният владелец може да иска за подобренията, които е направил, само по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. При този фактически състав в тежест на ищеца е да докаже, че е извършил твърдените подобрения, както и размерът на действително направените разноски. Когато собственикът е знаел, че се правят подобрения върху имота му и не се е противопоставил, правата на владелеца се уреждат съгласно чл. 72 /чл. 74, ал. 2 ЗС/.

Съставите на чл. 71 – 74 ЗС задават правната рамка на отношенията между подобрителя и собственика на имота, но определянето на действителното правно основание на облигационните отношения, които са възникнали от подобряването на чуждия имот, е дейност на съда по приложението на материалния закон. Съдът я извършва въз основа на фактическите твърдения и петитума на исковата молба, но и в съответствие с установеното по делото. Следователно въведените в исковата молба твърдения за качеството, в което ищецът е извършил подобренията в чуждия имот /добросъвестен/недобросъвестен владелец, гестор или държател/ или посоченият в исковата молба начин, по който е определен размерът на съдебно предявеното вземане /„увеличената стойност на вещта“, „по-малката от двете суми“, „до размера на обедняването“, „до размера на обогатяването“, „връщане на необходимите и полезни разноски“/, не ограничават съда да даде защитата според действително осъщественото правно основание. Чрез тях ищецът въвежда факти, които индивидуализират съдебно предявеното вземане, но представляват и предложена от него квалификация на предявения иск, която не е обвързваща за съда /в този смисъл решение № 108/08.07.2015 г., постановено по гр. д. № 415/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 131 от 10.07.2013 г., постановено по гр. д. № 913/2012 г. на ВКС, I г. о., решение № 180 от 25.04.2012 г., постановено по гр. д. № 198/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 134 от 31.07.2014 г., постановено по гр. д. № 6535/2013 г. на ВКС, I г. о./.

В разглеждания случай между страните във въззивното производство не се спори, че процесният недвижим имот първоначално е бил продаден от К. Н. Й. на С. Г. С., която, от своя страна, го е продала на Х.А.И., а той – на А.Р.П. и Р.А.П.. Последните пък са продали апартамента на Г.С. Г. и И.Г.Б., които с представения по делото нотариален акт за покупкопродажба на недвижим имот № 49, том II , рег. № 1737, нот. дело № 225/2008 г. от 02.04.2008 г. на нотариус Й.Л., с рег. № 263 в НК, с район на действие СРС, са прехвърлили имота на ищцата И. М. Г.. Не е спорно, че ищците по настоящото дело към момента на придобиване на недвижимия имот са били съпрузи при режим на имуществени отношения законов режим на общност, поради което приложение намира разпоредбата на чл. 21, ал. 1 СК и макар в нотариалния акт да е посочено единствено името на ищцата, собственици на процесния 3 апартамент са станали и двамата ищци.

Не е спорно между страните, че първата разпоредителна сделка с предмет процесния апартамент, а именно сключеният между К. Н. Й. и С. Г. С. договор за продажба, е била унищожена на основание чл. 31, ал. 1 ЗЗД с решение от 09.03.2010 г. по гр. д. № 31700/2007 г. на СРС, влязло в сила на 30.04.2010 г.

Безспорно между страните във въззивното производство е, че с решение № 19721 от 29.11.2016 г., постановено по гр. д. № 4366/2009 г. по описа на СРС, 46- ти състав, потвърдено с решение № 5858 от 12.09.2018 г., постановено по гр. д. № 9125/2017 г. по описа на СГС, ГО, II „Г“ въззивен състав, е признато за установено по отношение на И. М. Г. и Г.

А. Г., че Х. П. Й., Й. Н. Й., П. Н. Й. и П. Й. М. са собственици на процесния имот, а именно – апартамент № 50 /с нов № 56/, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, със застроена площ от 46,46 кв. м, състоящ се от дневна, кухня и сервизни помещения, ведно с избено помещение № 8 с площ 3.39 кв. м и 0,956% ид. части от общите части на сградата, при съседи на апартамента: от север – коридор, от изток – ап. № 49, от юг – зелена площ, от запад – ап. № 51, отгоре – ап. № 53, отдолу – ап. 47, и при съседи на избеното помещение: от север – избено помещение № 9, от изток – коридор, от юг – избено помещение № 7, от запад – стена, като И. М. Г. и Г. А. Г. са осъдени да предадат на Х. П. Й., Й. Н. Й., П. Н. Й. и П. Й.

М. владението върху описания недвижим имот.

Предвид изложеното, в процесния случай приложение следва да намерят разясненията, дадени в Постановление № 6 от 27.12.1974 г., постановено по гр. д. № 9/1974 г. на Пленума на Върховния съд, според които извършените подобрения при постановено унищожаване, разваляне или отменяване на придобивното основание при липса на вина на приобретателя и незнание от страна на последния за порока на придобивното основание остават да бъдат уредени на базата на неоснователното обогатяване, като специално за подобрителя следва да намерят приложение разпоредбите на чл. 72 ЗС. Наистина последният текст поначало урежда правоотношения за подобрения при сделки, посочени в чл. 70, ал. 1 ЗС. Но и в единия, и в другия случай по време на подобряването подобрителят е имал съзнанието, че упражнява свои правомощия на собственик. Обратното действие на съдебния или административния акт по унищожаването, развалянето или отменяването на придобивно основание не заличава по правната действителност както протеклата фактическа власт, така и факта на подобренията, станал при съзнанието на подобрителя, че подобрява своя вещ, придобита на валидно законно основание. С чл. 72 ЗС законодателят е счел за справедливо ликвидацията на правоотношенията, породени от подобряването на вещта от добросъвестния владелец със заплащане на увеличената стойност на вещта вследствие на тези подобрения, защото последните се извършват със съзнанието, че вещта е окончателно придобита на законно основание и се влага повече усърдие за по-добро качество и по-голяма дълготрайност на подобрението. По тази причина, когато такова обезщетяване в чл. 72 ЗС е допуснато при сделка, която никога не е направила подобрителя собственик, а при унищожено, развалено или отменено придобивно основание подобрителят е имал нещо повече, тъй като той е бил и действителен собственик, няма никакво основание 4 същият да бъде обезщетяван като недобросъвестен владелец.

Във връзка с горното следва да се посочи, че обратното действие на унищожаването на правните сделки има сила не само между страните по атакуваната сделка, но и по отношение на трети лица, тъй като никой не може да прехвърли право, което няма, и отпадне ли правото на праводателя, отпада правото и на приобретателя.

Актът, с който приобретателят по унищожаем акт е прехвърлил имота на трето лице обаче има значение като юридическо основание за добросъвестно владение, ако лицето не е знаело за унищожаемостта на предходния акт, и затова може да има добросъвестно владение на третото лице върху него /така решение № 491 от 07.07.2010 г., постановено по гр. д. № 1348/2009 г. на ВКС, I г. о./. Такъв е и процесният случай, доколкото по делото не се установява ищците да са знаели за унищожаемостта на първоначалния акт на разпореждане с процесния недвижим имот. Ето защо, настоящата инстанция счита, че ищците са били добросъвестни владелци на процесния недвижим имот към момента на твърдяното извършване на подобренията, а именно в периода 01.05.2008 г. – 30.12.2008 г., поради което предявените обективно и субективно кумулативно съединени искове, предмет на настоящото производство, следва да се квалифицират по чл. 72, ал. 1 ЗС, както е приел и първоинстанционният съд.