Решение № 10855 от 04.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 10855 гр. София, 04.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СЛАВЕНА Г. КОЙЧЕВА-ПЕЕВА при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА като разгледа докладваното от СЛАВЕНА Г. КОЙЧЕВА-ПЕЕВА Гражданско дело № 20251110149697 по описа за 2025 година

ГПК.

Съдът е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 Ищецът твърди, че на 07.12.2022г. сключил с „Ф. Б.“ ЕООД договор за кредит №... при размер на предоставената главница – 1 000 лева. Ищецът посочва, че задължително условие за сключването на договора за кредит било сключването на договор за предоставяне на гаранция с „М. Б.к“, свързано с кредитодателя, срещу дължимо възнаграждение от кредитополучателя. Уговореното възнаграждение за гаранта в действителност съставлявало разход по кредита, водело до оскъпяване на кредита и следвало да бъде включено при формиране на размера на приложимия ГПР. Невключването му в приложимия ГПР представлявало нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което водело до недействителност на сключения договор за кредит. По силата на сключен договор за цесия ответното дружество придобило вземанията на първоначалния кредитодател срещу ищеца, придобити преди това от „М. Б.к“, за което ищецът бил уведомен. С полученото уведомление ответникът отправил претенция към ищеца за заплащане на сумата от 669,60 лева. Въз основа на изложените фактически твърдения и правни доводи ищецът моли да бъде установено по отношение на ответника, че не дължи сумата от 342,36 евро /равностойност на 669,60 лева/, представляваща дължими суми по договор за кредит №..., сключен с „Ф. Б.“ ЕООД.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал отговор, в който оспорва иска като неоснователен и недоказан. Не оспорва факта, че между ищеца и „Ф. Б.“ ЕООД е възникнало договорно правоотношение по силата на сключен договор за кредит 17.12.2022г. при посочени в отговора условия, както и че въз основа на сключен договор за цесия от 01.04.2025г. е придобил процесното вземане срещу ищеца. Оспорва като неоснователния доводите на ищеца за допуснати нарушения на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7– 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, както и наличието на договорни клаузи в съдържанието на договора, които заобикалят закона или накърняват добрите нрави. Сочи, че уговореният размер на ГПР съответствал на законоустановения максимум в чл. 19, ал. 4 ЗПК. При сключване на договора ищецът разполагал с право на избор за вида обезпечение, както и поръчителя, който да обезпечи изпълнението на поетите задължения към „Ф. Б.“ ЕООД, поради което сключването на процесния договор за гаранция с „М. Б.к“ ООД не съставлявало задължително условие за сключването на договора за кредит. Договорът за гаранция представлявал отделно и самостоятелно правоотношение, сключено с дружество, различно от кредитодателя, а уговореното възнаграждение не съставлявало разход по кредита, т. к. касаело предоставянето на допълнителна услуга. Ответникът посочва, че 1 общият размер на задълженията по кредита възлиза на сумата от 304,91 евро, включваща главница, договорна лихва и законна лихва, изчислена от датата на извършване на цесията.

Моли за отхвърляне на предявения иск и претендира за сторените съдебни разноски в настоящото производство.

В допълнително постъпило становище от 30.04.2026г. ответникът уточнява, че претендираната сума от 304.91 евро съставлява сбор от следните вземания: главница в размер на 234.15 евро, договорна лихва в размер на 9.14 евро и законна лихва в размер на 61.62 евро.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и въз основа на закона, достигна до следните фактически и правни изводи

Съдът с приетия за окончателен доклад по делото е приел за безспорни между страните обстоятелствата, че между К. А. Т. и „Ф. Б.“ АД е възникнало договорно правоотношение по силата на сключен договор за кредит №... от 17.12.2022г., по който е предоставена в заем парична сум от 1 000 лева, усвоена от ищеца – кредитополучател, както и сключването на договор за цесия от 01.04.2025г. между „М. Б.к“ ООД и „ММ. Ф. Ме.“ АД, по силата на който ответното дружество придобило вземанията срещу ищеца по процесния договор за кредит, за което длъжникът бил надлежно уведомен по реда на чл. 99 ЗЗД.

По делото е представено и прието като писмено доказателства удостоверение за прехвърляне на вземане по чл. 99, ал. 3 ЗЗД от 01.04.2025г. от чието съдържание се установява, че първоначалният кредитор „Ф. Б.“ АД е прехвърлил на „М. Б.к“ ООД вземанията си срещу К. А. Т. по договор за кредит №.../07.12.2022г. на 06.07.2023г.

С уведомление, чието получаване се потвърждава от ищеца в качеството му на длъжник, „М. Б.к“ ООД, представлявано от „ММ. Ф. Ме.“ АД, е уведомило ищеца, за сключения договор за цесия между двете дружества от 11.06.2025г., както и че придобитите вземанията от цесионера „ММ. Ф. Ме.“ АД срещу ищеца по договора за кредит №...от 07.12.2022г. възлизат общо на сумата от 669,60 лева. Считано от датата на получаване на уведомлението всички плащания на дължими суми по договора за кредита, дължими към „М. Б.к“ ООД, следва да бъдат насочени към „ММ. Ф. Ме.“ АД.

По делото са представени платежни нареждания за извършени плащания от ищеца към „Ф. Б.“ АД в периода от 02.02.2023 г. – 09.05.2023г. в общ размер на сумата от 1 054,95 лева.

В настоящото производство е предявен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване в отношенията между страните, че ищецът не дължи на ответника сумата от 342,36 евро /равностойност на 669,60 лева/, представляваща дължими суми по договор за кредит №..., сключен с „Ф. Б.“ ЕООД, поради наличие на основание за прогласяване на договора за недействителен по смисъла на чл. 26 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 ЗПК.

Съгласно разпределената доказателствена тежест между страните ищецът следва да докаже правния си интерес от предявяване на иска, а именно, че ответното дружество претендира заплащането на дължими суми по договор за кредит №... от 17.12.2022г. извън чистата стойност на остатъчната главница по договора, предвид твърдяната недействителност на договора по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Въз основа на представеното уведомление за прехвърляне на вземания, получено от длъжника по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД, съдът намира, че за ищеца е налице правен интерес от предявяване на настоящия отрицателен установителен иск, доколкото с полученото уведомление от цедента, представляван от „ММ. Ф. Ме.“ АД, че претендира заплащането в полза на цесионера на сумата от 669,60 лева, представляваща дължими суми по договора за кредит №... от 07.12.2022г., сключен между ищеца и „Ф. Б.“ АД. Наличието на правен интерес от предявяване на настоящия иск индиректно се потвърждава и от представените платежни нареждания, от които се установява, че ищецът е извършил плащания към първоначалния кредитор „Ф. Б.“ АД преди датата на сключване на договора цесия.

В доказателствена тежест на ответника при условията на пълно и главно доказване е да докаже сключването на договор за кредит №... от 17.12.2022г. между ищеца и „Ф. Б.“ АД, обезпечен със сключен договор за гаранция с „М. Б.к“, съдържанието на договорите и погасителния план и реда за определяне на годишния процент на разходите, както и че оспорените като недействителни договорни клаузи са индивидуално уговорени.

Съдът, при съобразяване на указаната доказателствена тежест и представените доказателства по делото на основание чл. 146, ал. 2 ГПК, е указал на ответника, че не сочи 2 доказателства за съдържанието на процесните договор за кредит и договор за гаранция, чиято действителност подлежи на изследване в настоящото производство.

Въпреки дадените указания ответникът не сочи и не ангажира доказателства за установяване на договорното съдържание на сключените договор за кредит №... от 17.12.2022г. и договор за гаранция с „М. Б.к“ ООД за неговото обезпечаване, необходими за изясняване на конкретните условия, при които е предоставен кредита, начина на формиране на задълженията за кредитополучателя по основното кредитно правоотношение и по акцесорната обезпечителна сделка, както и доказване на заявената в отговора на исковата молба защитна позиция за съответствие на договорите с императивните изисквания на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7– 12 и 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК и чл.19, ал. 4 ЗПК. С оглед на правилото за разпределение на доказателствената тежест и проявената от ответното дружество процесуална пасивност, въпреки изричните указания на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК, настоящият съдебен състав приема за недоказан в процеса фактът на уговаряне в съдържанието на договора за кредит на приложимия годишен процент на разходите по ясен и разбираем начин между страните.

Съгласно актуалната практика на СЕС, обективирана в Решение от 13.03.2025г. по дело С-337/2023г., в което е прието, че чл. 4, пар. 2 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че допуска преценката за евентуално неравноправен характер на клаузите на договор за поръчителство, които определят задълженията на поръчителя и съответния длъжник в главните производства, при положение че последният е сключил този договор едновременно с договора за кредит и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, че поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и че разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема. Прието е, че разходите по договора за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Ето защо съдът намира, че възнаграждението за предоставяне на гаранция следва да се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 ДР на ЗПК за общ разход.

Съгласно чл. 11, т. 10 от ЗПК договорът за кредит съдържа ГПР и общата сума дължима от потребителя. Съгласно чл. 22 от ЗПК ако не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.7-т.12 договорът за потребителски кредит е недействителен. Съдът намира, че невключването на възнаграждението за гаранта в ГПР, което представлява неправилно посочване на ГПР, съставлява неспазване на изискването на чл.11, т.10 от ЗПК, поради което целият договор за паричен заем следва да бъде приет за недействителен съгласно чл. 22 ЗПК.

Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.

От представените писмени доказателства по делото – платежни нареждания за извършени плащания от ищеца към първоначалния кредитор „Ф. Б.“ АД се установява, че в периода от 02.02.2023 г. – 09.05.2023г. ищецът е заплатил на дружеството сума в общ размер на сумата от 1 054,95 лева. Въпреки, че в платежните нареждания не е упоменат конкретния номер на договора за кредит, настоящият съдебен състав намира, че с тях се доказват извършени погасителни плащания по процесния договор за кредит №... от 17.12.2022г., доколкото същите са извършени в посочените от ответника срок и ред за погасяване на задълженията по договора, а общия им размер почти се равнява на размера на посочените от ответника в отговора първоначално дължими суми за главница и договорна лихва.

В разглеждания случай потребителят е заплатил в полза на първоначалния кредитор сумата в размер на 1 054,95 лева, които следва да бъдат отнесени в погашение на чистата стойност на кредита, т.е. отпуснатата в заем сума. Предвид изложеното при съобразяване на размера на усвоената главница и на извършените от кредитополучателя плащания, съдът намира, че предявеният установителен иск се явява основателен и за ищеца не съществува задължение към ответника за заплащане на сумата от 342,36 евро /равностойност на 669,60 лева/, представляваща дължими суми по договор за кредит №.../07.12.2022г., сключен с „Ф.