Решение № 549 от 09.06.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 549 гр. Стара Загора, 09.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Олга Златева при участието на секретаря Невена Иванова като разгледа докладваното от Олга Златева Гражданско дело № 20245530104685 по описа за 2024 година

Производството е образувано по искова молба на „Изи Финанс“ ЕООД гр.

София против Д. П. М. от ************* – по иск по чл. 26 ал.1, пр.1 и 2 от ЗЗД, вр. с чл. 146 от ЗЗП - за обявяване нищожност на клаузи от потребителски договор.

Предявен е насрещен иск, с правно основание чл. 55 ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

В исковата молба по първоначалния иск се твърди, че на 08.07.2021г. между дружеството /кредитор/ и ответника /кредитополучател/ е сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние № *************. Договорът е сключен при условията на ЗПФУР.

Договорът бил с нищожна клауза - чл. 3. С нея се предвиждало обезпечаване на договора чрез сключване на договор за поръчителство или за банкова гаранция. При непредставяне на обезпечение, се дължала неустойка в размер на 64,52 лв. Договорът бил погасен предсрочно, поради това заплатената неустойка била в размер на 10,76 лв.

Клаузата не отговаряла на законовите изисквания за правния институт. Тя само формално притежавала обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Това било така, тъй като правото, което подлежало на обезпечение - сключването на обезпечителен договор, не е част от същинското съдържание на договора за кредит.

Поради това, то не е годен обект на обезпечение. Съответно, клаузата нямало какво да обезпечава. Тя само формално отговаряла на присъщите й характеристики.

Следователно неустойката не отговаряла на законовите изисквания, поради което била нищожна на основание чл. 26 ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Доколкото такава клауза била 1 предвидена в договора, независимо от това, то тя противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Наред с това, цитираната клауза била неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, като водела до значително неравновесие между правата на страните. В този смисъл имало богата и общоизвестна практика на редица български съдилища, така и на СЕС. Поради това, клаузата се явявала нищожна по смисъла на чл. 146 ал. 1 от ЗЗП.

Клаузата за неустойка не била част от същественото съдържание на договора, поради това приложение намирал чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, като нищожна била само клаузата за неустойка, но тя не влечала недействителност на целия договор. Съгласно чл 146 ал. 1 от ЗЗП нищожна била само неравноправната клауза, не целия договор.

Налице били основания за прогласяване на нищожност и на договорната лихва.

Основание за това била всеизвестната и морално остаряла, но приложима от някои съдилища съдебна практика, според която договорната лихва при необезпечени договори можела да е до 30.00%. По настоящият договор тя била 40.15%. Поради това, в случай, че настоящият състав споделял съдебната практика от 2006г., когато ЗПФУР не е бил действащ закон и поначало ВКС не можело да се е произнесъл по договор, сключен по този закон, моли да се прогласи за нищожна и клаузата за договорна лихва, намираща се в чл. 2 ал. 1, т. 3 от договора за кредит. Въпросната клауза също не водела до нищожност на целия договор за кредит. Тъй като и тя не била част от същественото съдържание на договора. Договорът бил погасен предсрочно, затова дължимата договорна лихва възлизала на 4,40 лв., чийто размер бил изчислен, съобразно датата на погасяване, съгласно чл. 32 от ЗПК.

Дружеството имало правен интерес от предявяване на иска. То желаело да приключи отношенията си с ответника, но докато съществували процесните клаузи за неустойка и договорна лихва, винаги щяла да съществува принципна възможност ответникът да предприема действия за образуване на дело срещу дружеството, по повод тази клауза. Съдебната практика била константна, че допуска такъв иск, независимо дали договорът е погасен. Счита, че за да съществува нормална икономическа среда, то било недопустимо всеки субект, независимо дали е физическо или юридическо лице, да е под риска от завеждане на иск по всяко време, независимо дали по активен или неактивен договор. Отделен бил въпросът дали кредитополучател по такъв договор не злоупотребява с положението си. При всички положения това виждане не се споделяло от съда, поради това, се стремели да решат проблема чрез съответните правни средства. Единствената възможност за отпадане на клаузата било настоящето дело или опрощаване по чл. 108 от ЗЗД. Опрощаването било договор, което означавало, че се искало съгласие на страните. Прилага имейл от 16.10.2024г. от ответника, от който било видно, че той желаел да образува поредица от дела срещу дружеството. От подбора му на думи било видно, че видимо не желаел да избегнат 2 спора. Написаното от него се явявало някакъв вид закана, не и предложение за споразумение. Също така, той не посочвал сума, която е била „незаконосъобразно преведена“. Нямало посочване на някакви параметри. Поради това, счита, че написаното от него няма общо с делови отношения и избягване на спора. Поради това, за ищеца не оставал друг способ, освен образуване на настоящото дело.

Моли съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожни клаузите на чл. 3 и чл. 2 ал. 1, т. 3 от договор за кредит № ************* от 08.07.2021г., сключен между „Изи Финанс“ ЕООД и Д. П. М.. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е представен отговор от ответника по първоначалния иск, с който счита за основателно искането за прогласяване на клаузите на чл. 2 ал. 1, т.

3 и чл. 3 от договора за предоставяне на кредит за нищожни. Счита, че с поведението си не е дал повод за завеждане на делото, поради което, сторените разноски следвало да останат за ищеца.

Подчертава, че има качество на потребител по договор за кредит, сключен с финансова институция, какъвто се явявал ищецът, поради което съдът следвало служебно да следи за наличието на неравноправни и нищожни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто бил настоящия договор за потребителски кредит. Това задължение на съда произтичало и от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 - да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите.

Ищецът използвал бланкетни договори за кредит с еднотипно съдържание.

Правело впечатление, че във всеки договор за заем фигурирало задължение за потребителя да представи обезпечение, като в случай, че не представи такова, задължението му нараствало, начислявайки му се неустойка. В настоящия случай, самият кредитор сочел, че при непредставяне на обезпечение се дължала неустойка в размер на 64,52 лв., като, предвид предсрочното погасяване на кредита, ответникът заплатил 10,76 лв. неустойка. Ищцовото дружество твърдяло, че ответникът е заплатил и договорна лихва в размер на 4,40 лв., съобразно датата на предсрочно погасяване.

Предвид гореизложеното, дружеството изначално знаело, че начисляването на суми за неустойка е незаконосъобразно и въпреки това ги е включвало като задължение към потребителя. Несъстоятелно било да се твърди, че потребителят не е бил длъжен да превежда суми за неустойки, както и че такива не са заплащани от ответника. Включвайки ги като част от задълженията на потребителя, потребителят не би имал възможност да избегне тяхното заплащане, освен ако не се установи неравноправният им характер. Ищецът злоупотребил с незнанието на ответника, като съзнателно включил неравноправни клаузи за заплащане на неустойки за непредставено обезпечение, в разрез със разпоредбите на ЗПК, предвид това, 3 несъстоятелно било да се твърди, че е налице правен интерес да води настоящото дело, с цел да се установи неравноправният характер на процесните клаузи и да се присъдят в полза на кредитора разноски за това, че е изготвил и предоставил на потребителя договор за кредит с неравноправни клаузи, който е изготвен предварително от кредитора, при общи условия и потребителят не би могъл да влияе на неговото съдържание.

От друга страна, ответникът многократно опитвал да уреди доброволно отношенията си с ответното дружество, но безуспешно. Напротив, служители на ответника му обяснили, че нямат практика, при възражение за неравноправна клауза в договор, доброволно да върнат надвнесените суми. Ответникът изпращал e-mail-и, както и провеждал телефонни разговори, с цел избягване водене на граждански дела, но ищецът не склонявал да решат спора.

Моли съда да постанови решение, с което да обяви клаузите на чл. 2 ал. 1, т. 3 и чл. 3 от договора за нищожни. На основание чл. 78 ал. 2 от ГПК моли да се възложат на ищеца сторените съдебни разноски. В случай, че съдът прецени, че следва да възложи на ответника сторените разноски, възразява за прекомерност, като моли адвокатското/юридсконсултското възнаграждение да се намали до самия минимум.

В срока по чл. 211 ГПК е предявен насрещен иск от Д. П. М. против „Изи Финанс“ ЕООД гр. София. Предвид направеното от кредитора признание за неравноправния характер на клаузите на чл. 2 ал.1, т. 3 и чл. 3 от договор за предоставяне на кредит № ************* и доколкото самият кредитор посочва, че са заплатени суми по нищожни клаузи – 10,76 лв. -неустойка и 4,40 лв. - лихва, то за ищеца по насрещния иск Д. М. бил налице правен интерес да иска възстановяване на тези суми.

Моли съда на основание чл. 55 ал. 1 от ЗЗД да осъди „Изи Финанс“ ЕООД да му заплати сумата от 15,16 лв., представляваща сбор от платените без основание суми:

10,76 лв. – за неустойка по чл. 3 от договора и 4,40 лв. – по чл. 2 ал. 1, т. 3 от договора, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на насрещната искова молба до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника по насрещния иск „Изи Финанс“ ЕООД. Счита, че насрещният иск е недопустим, поради липса на правен интерес. Видно от първоначалната исковата молба, от страна на дружеството било заведено делото, с цел прогласяване на договора за нищожен, за да може да възстановят сумата над главницата на ищеца по насрещния иск. Не отговаряло на истината, че ищецът по насрещния иск бил правил опити за доброволно уреждане на спора или поне не такива, които да се счетели за нормални. Видно от приложените имейли, тонът му бил заплашителен и нагъл. След преценка от отговорните служители, се счело, че това не е човек, с който може да се постигне някакво 4 споразумение, което в действителност да бъде изпълнено от него. Наред с това, ищецът по насрещния иск така и не посочил кои са тези договори и каква е сумата, която претендира. Поради това, молбата му нямало как да бъде одобрена и да е бил отчетен като надежден контрагент. Именно заради неговото поведение, счели за редно да образуват дела, за да може всички твърдения да са минали през съд, за да няма рискове от последващи негови действия. Причината да не сключат извънсъдебно споразумение, както се правело с други такива клиенти, била в личността на ищеца по насрещния иск и в неговото отношение. Дружеството било изказало готовност да възстанови сумата по насрещния иск, което било направено незабавно след получаване на исковата молба по насрещния иск. Поради това, счита, че ищецът по насрещния иск няма правен интерес от насрещната искова молба.

Насрещният иск бил основателен. На основание чл. 237 от ГПК го признава изцяло. Сумата била заплатена. Дружеството не било дало повод за завеждане на насрещния иск. Напротив, то завело делото, с цел да има счетоводно основание да заплатят сумата на ищеца по насрещния иск и да не се налага да разчита на споразумение с него.

Моли, на основание чл. 78 ал. 2 от ГПК, да не се присъждат разноски на ищеца по насрещния иск. Няма да претендира такива по насрещния иск. Не това била целта на цялото дело. Доколкото можело да се действа недобросъвестно спрямо дружеството, то в случай, че се стигне до присъждане на разноски в полза на ищеца по насрещния иск, дружеството щяло да претендира такива по реда на чл. 248 от ГПК.

Моли да се прекрати производството по делото по отношение на насрещния иск, поради липса на правен интерес.