Определение № 1710 от 30.06.2026, Софийски окръжен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1710 гр. София, 30.06.2026 г.

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Георгиев

Лилия М. Руневска като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно частно гражданско дело № 20251800500327 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано по жалба с вх. № 3781/07.04.2025г. на „Макроадванс“ АД срещу Определение № 88/04.02.2025г., постановено по гр.д. 1011/2024г. на Районен съд – Елин Пелин, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за изменение на Решение № 311/05.12.2024г., постановено по същото дело, в частта за разноските.

Жалбоподателят счита, че адвокатският хонорар следва да бъде определен под размера на предвиденото в Наредба № 1, като се позовава на Решение от 05.12.2006г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004 на СЕС, според което съдът следва да има възможност, отчитайки правната и фактическа сложност на делото, съответната инстанция и продължителността на делото, да се отклони от минимално определения размер на адвокатския хонорар. Намира също, че в конкретния случай следва да бъде взета предвид и цената на предявения иск, фактическата и правна сложност на делото. Сочи, че в сходен смисъл са и постановките на решението от 23.22.2017г. по съединени дела С-427/2016г. и С-428/2016г. на СЕС. В допълнение към изложеното изтъква, че, при предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗА, адвокатът се съгласява да получи хонорар само доколкото постановеният от съда резултат е в полза на страната, която представлява, след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда.

На следващо място, навежда довод, че ЕПРС неправилно бил присъдил адвокатско възнаграждение в полза на ответната страна по всеки от исковете отделно, доколкото несъмнено защитата и по двата иска е една, защото произтичат от едно и също правоотношение.

Изразява становище, че в полза на ответника не следва да се присъждат направените в заповедното производство разноски за подаване на възражение срещу заповедта за изпълнение, като черпи аргументи от това, че в чл. 414 от ГПК е предвиден редът за подаване на възражение, но не и за претендиране на разноски. Освен това подаването на възражение не било свързано с правна или 1 фактическа сложност, а същото е бланкетно и максимално улеснено, тъй като самото производство не е състезателно, а е само предпоставка за предявяване на кредиторовото вземане по исков път.

На последно място, жалбоподателят твърди, че върху присъденото адвокатско възнаграждение не следва да се начислява ДДС. Посочва, че в хипотезата на претендирано адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА се предоставя безплатна правна помощ, а ДДС, съгласно чл. 2, т. 1 от ЗДДС, се начислява само при възмездни сделки.

В срок е постъпил отговор от ответника по жалбата, който поддържа, че адвокатът е квалифициран юрист и изпълнява обществено значима дейност, която не трябва да бъде подценявана. Твърди също, че не трябва да се приема, че присъжданото от съда възнаграждение в хипотезата на чл. 38 от ЗА представлява нетен доход, тъй като адвокатите понасят немалки разходи в изпълнение на професионалните си задължения. Посочва, че съгласно практиката на ВКС относими за размера на адвокатското възнагржаждение са въпросите относно фактическата и правна сложност на делото, материалния интерес, броят на заседанията, извършените процесуални действия и тяхната значимост, изчерпателността на защитата и икономическите условия в страната. Оспорва и твърдението от жалбата, че определеният размер на адв. възнаграждение от 400лв. за всеки иск бил прекомерен, защото той отчита установената фактическа и правна сложност на спора.

Позовава се на съдебна практика, съгласно която при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна правна помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, какъвто е и настоящият случай, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА във връзка с Наредба № 1/09.07.2004г. следва да включва ДДС. Излага съображения за това, че преследваната от практиката цел е да не бъдат поставяни в по-неблагоприятно положение регистрираните по ЗДДС адвокати от нерегистрираните, както и че следва да се прави ясно разграничение между „безвъзмездна“ и „безплатна“ услуга.

Съдебният състав е констатирал, че е налице основание за спиране на делото поради наличието на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 7 от ГПК до произнасянето на Съда на Европейския съюз по дело № С-744/2023г., и е спрял производството с Определение № 562/07.05.2025г. по настоящото дело.

С Решение от 23.10.2025г. по дело С-744/23г. Съдът на Европейския съюз се е произнесъл по въпросите, релевантни за постановяване на настоящия акт, поради което необходимостта от спирането на делото е отпаднала, а производството следва да бъде възобновено.

Съдът констатира, че жалбата е подадена от процесуално легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима. Платена е и дължимата държавна такса.

По съществото на спора, съдът намира от фактическа и правна страна следното:

1. По разноските в исковото производство

Неоснователно жалбоподателят поддържа, че съдът неправилно бил присъдил на ответната страна възнаграждение за всеки един от предявените искове по отделно, тъй като обхватът на упражнената защита по всеки от исковете съвпадал. В конкретния случай са предявени обективно кумулативно съединени искове, по отношение на които съдебната практика трайно и 2 непротиворечиво приема, че възнаграждението на процесуалния представител се определя по правилата на чл. 2, ал. 5 от НВАР. В този смисъл: Определение № 50033 от 07.02.2023 г. по т.д. № 2426/2021 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, Oпределение № 146 от 04.04.2022 г. по ч. т. д. № 358/2022 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, Определение № 50408 от 31.07.2023 г. по т. д. № 1816/2022 г., Т. К., ІІ Т.

О. на ВКС, Определение № 3413 от 08.11.2023 г. по гр. д. № 4456/2023 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, Определение № 137 от 09.04.2020 г. по ч. гр. д. № 570/2020 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС.

Действително обаче присъденото адвокатско възнаграждение по исковото дело е в прекомерен размер. Основание за това са спецификите на делото и, в частност, невисоката му фактическа и правна сложност, както и фактът, че процесуалният представител не е депозирал отговор на исковата молба в срок, с което е настъпила и преклузията на възраженията на представляваната от него страна, а депозираното „писмено становище“ преди откритото съдебно заседание по делото представлява единственият осъществен от него процесуален акт на защита на неговия представляван.

Видно от материалите по делото, производството е приключило с провеждането на едно единствено о.с.з., на което той не се е явил, а искът е бил отхвърлен поради служебната констатация на съда за наличието на неравноправни клаузи, а не поради осъществената процесуална защита чрез своевременно наведени от представителя обосновани възражения. Поради това съдът намира, че присъденото в полза на адв. Д. М. адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство по гр.д.

1011/ 2024г. по описа а РС – Елин Пелин на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА е в прекомерен размер и следва да бъде намалено.

Според настоящия съдебен състав разумната оценка на осъществената и вече обсъдена по обем процесуална защита по дела с материален интерес като този по делото е: по иска за главница в размер на 500 лв. – 195,58лв. без ДДС (с еврова равностойност 100 евро), по иска за лихва в размер на 117,85лв. – 48,90лв. без ДДС (с еврова равностойност 25 евро), по иска за лихва в размер на 94,33лв. – 48,90лв. без ДДС (с еврова равностойност 25 евро).

Следователно с оглед изхода от спора (отхвърляне на предявените искове за присъждане на договорна лихва в размер на 117,85лв. и на лихва за забава в размер на 94,33лв., както и уважаване на иска за главницата в размер на 500 лв.), в полза на процесуалния представител на ответника следва да бъде присъдено възнаграждение за осъщественото представителство по гр.д.

1011/2024г. в размер на 50 евро без ДДС.

2. По разноските в заповедното производство

Неоснователно жалбоподателят поддържа, че в полза на длъжника в заповедното производство не следва да бъдат присъждани разноски, тъй като възражението било бланкетно и не изисквало правни познания, както и че същото било само предпоставка за иницииране на исков процес.

Преобладаващата и актуална съдебна практика, споделяна от настоящия съдебен състав, е в смисъл, че „съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с решението по установителния иск съдът е длъжен да се произнесе и по дължимостта на разноските за заповедното производство, като разпределя отговорността за заплащането им, съобразно отхвърлената и уважената част от иска по чл. 422 ГПК, включително дължи да разгледа искането на 3 ответника за присъждането на направени такива в заповедното производство и възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, с което фактически се признава правото на разноски във връзка с подадено от ответника по заявлението възражение по чл. 414 ГПК.“ – Определение № 1032/ 06.04.2026г. по к.ч. т. д. 143/ 2026г. на ВКС., Определение № 1036/ 01.04.2025г. по ч.т.д. 296/ 2025г. на ВКС, Определение № 1596/ 27.05.2025г. по к.ч.т.д. № 342/ 2025г. на ВКС. Поради това практиката, обективирана в цитираното от жалбоподателя Определение № 45/ 23.01.2019г. по ч.т.д. 3074/2018г. на ВКС, в което се застъпва обратното становище, следва да се счита преодоляна. Отделно от това, настоящият съдебен състав намира, че, макар по съдържанието си възражението да е бланкетно, актът на неговото депозиране се предхожда от предварителна преценка, дали претенцията по заявлението е основателна, както и дали нейният размер е правилно посочен от заявителя. Независимо от ограничения си обем, тази дейност не може да бъде пренебрегната. На последно място, ако се приеме, че в заповедното производство право на разноски има само заявителят, това би довело до съществен дисбаланс и нарушение на принципа за равенство на страните в процеса (чл. 9 от ГПК). По тези съображения, настоящия съдебен състав намира, че осъществяваната от представителя на длъжника правна защита в заповедното производство подлежи на възмездяване, независимо от обстоятелството, че същата се проявява единствено в подаването на възражение.

Същевременно, обаче, не може да се пренебрегнат съображенията относно формалния характер на това производство, неговото естество и времева и процесуална ограниченост, които неминуемо следва да намерят отражение и върху размера на справедливото възнаграждение. В случая, по ч.гр.д. 605/2024г. на РС – Елин Пелин процесуалният представител е защитавал нисък материален интерес в едно значително опростено производство, а подаването на възражение не представлява действие с правна и фактическа сложност. Освен това, за определяне на справедливия размер на възнаграждението за осъщественото представителство, съдът намира, че доколкото в заповедното производство не се предявяват искове, а се проверява спорният характер на вземането, размерът на възнаграждението следва да се определи глобално за целия материален интерес, а не за всяко едно от основанията му поотделно. В това производство не се обосновава основателността на вземането и не се представят доказателства (освен изрично предвидените в закона), поради което броя и размера на всяко едно от отделните вземания е без значение за осъществяването на единствено възможната защита, изразяваща се в подаване на възражение по образец, без да ангажира допълнителни процесуални усилия по оспорване на всяко едно от основанията, на които се твърди, че са възникнали отделните компоненти на вземането. Така, поради ограничеността на доказателствения материал е ограничена и предварителната проверка и запознаването на представителя с материалите по делото. Това обстоятелство налага и извода за отклонение от предписаните в чл. 7, ал. 7 от НВАР възнаграждения. Поради това съдът намира, че макар и да е неоснователно оплакването, че възнаграждение изобщо не се дължи, присъденото в случая възнаграждение се явява прекомерно, като разумният му размер за извършването на такава процесуална дейност е в размер на 25 евро (с левова равностойност 48,90лв.).