Определение № 1576 от 01.11.2023, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1576 гр. Плевен, 31.10.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, І ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: СТЕФАН АС. ДАНЧЕВ

Членове:

ТАТЯНА Г. БЕТОВА

СВЕТЛА Й. Д.-КОВАЧЕВА като разгледа докладваното от ТАТЯНА Г. БЕТОВА Въззивно частно гражданско дело № 20234400500701 по описа за 2023 година Делото е образувано по въззивна частна жалба на КООПЕРАЦИЯ "ЗЕМЕДЕЛСКА КООПЕРАЦИЯ за ПРОИЗВОДСТВО, ТЪРГОВИЯ и

УСЛУГИ "ЗЛАТЕН КЛАС - СТАВЕРЦИ", представлявана от В. Е. Д. - М., ответник по гр.д. №1253/23 год. на Районен съд Плевен против определение № 4333 от 26.09.2023г., с което е оставено без уважение искането на ответника за изменение на постановеното по делото решение № 1252/07.09.2023г., в частта му за разноските.В частната жалбата се твърди, че обжалваното определение на Плевенски РС е незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че РС не е уважил направеното искане като се е позовал на "разяснения дадени в т.18 на Тълкувателно решение №1 от 04.01.01год. на ОСГК, според което източникът на силата на присъдено нещо е диапозитивът на решението, а мотивите не са част от последното съгласно чл.189 ал.П от ГПК.". Жалбоподателят посочва, че цитираният чл.189 ал.П от ГПК е текст от вече отменения ГПК, чиято разпоредба е възпроизведена в чл.235 ал.2 от новия ГПК от 2007г., който според него е в съвсем друг смисъл, а не по начина тълкуван от първоинстанционния съд. Счита, че основният правно-релевантния въпрос е доколко т.18 на Тълкувателно решение №1 от 04.01.01 год. на ОСГК е приложима в хипотезата на предявен частичен иск. Позовава се на т.2 от Тълкувателно решение №3/2016 на 22.04.19 год., съгл. което "решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със силата на присъдено нещо относно правопораждащите 1 факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес за защита на вземането за разликата до пълният размер на паричното вземане, произтичащо от същото право", от което прави извода, че при частичните искове не само диспозитива, а и мотивите в описаните параметри се ползват със СПН. Счита, че с това разбиране кореспондира и последната промяна на Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и създаването на новата ал.7 в чл.2, съгласно която минималния адвокатски хонорар се определя не върху размера на частично предявеното вземане, а върху твърдяната пълна сума на същото.В случай, че бъде възприето изложеното по-горе, моли присъдените в полза на ищеца 1 800.68 лв. да бъдат намалени на 1 271.72 лв., като е изложил следните аргументи:Плевенския РС е приел за основателно искането за приложението на чл.78 ал.5 от ГПК и адв.хонорар е намален от 900 лв. на 580.68 лв. минималният размер предвиден по Наредба №1, като коректно е съобразена разпоредбата на чл.2 ал.7 от същата и адвокатския хонорар е изчислен върху пълния размер на вземането от 2 806.79 лв. Съдът е приел в мотивите си, че такова вземане не е доказано т.е. за разликата от 250 лв. до твърдяните 2 806.79 лв., искането е "отхвърлено". Поради това жалбоподателят счита, че след като исковата претенция е уважена за 250 лв., без да е установено, че това е част от искова претенция общо за 2 809.79лв., то би следвало присъдения адвокатски хонорар да е съответен на уважената част от претенцията, т.е. в размер на 51.72 лв.Моли окръжният съд да отмени обжалваното определение и да уважи искането му за изменение на решението в частта за разноските, като присъдените разноски в полза на ищеца бъдат намалени от 1 800.68лв. на 1 271.72лв., както и да му бъдат присъдени разноските направени във връзка с настоящото производство.

Ответникът по частната жалба П. В. Р., чрез пълномощникът си адв.А. Г. от САК, е взел становище, че тя е неоснователна, а оспорваният съдебен акт -правилен, законосъобразен и постановен при спазване на съдопроизводствените правила по следните съображения:Главният иск е предявен като частичен за сумата 250лв. от вземане в пълен размер от 2 806,79лв., произтичащо от неплатен наем за стопанската 2021/2022 г. и е уважен в цялост. В мотивите на решението е прието, че според съда взема‐ нето за разликата над частичния иск е недоказана в това производство, но е посочено, че съобразно т.2 от ТР № 3/22.04.2019 г. по т.дело № 3/2016г., 2

ОСГТК, решението не може да се ползва със сила на присъдено нещо /СПН/ по отношение пълния размер на паричното вземане.

Счита, че жалбоподателят смесва понятията „правопораждащи факти и страните по материално-правното правоотношение" с „размер на претенцията". Според цитираното тълкувателно решение при уважаване на частичен иск обективните предели на СПН обхващат единствено основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти, страните по материално-правното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното право. Само отхвърлянето на частичния иск има правоустановяващото и преклудиращо действие на СПН, при което последващ исков процес за остатъка от вземането е недопустим, тъй като цялото вземане е отречено. Това значи, че при частичният иск съдът изследва в цялост наличието на първите два елемента на правоотношението /правопораждащи факти и страни/, а относно размера изследва само дали предявената част се съдържа в цялото заявено, но непредявено вземане.

Ответникът по жалбата счита за погрешно виждането на жалбоподателя, че с решението на ПРС „искането е отхвърлено за разликата от 250лв. до твърдините 2 806.79 лв." Ако това е вярно, то тогава ищецът по уважен частичен иск ще е лишен от възможност да предяви иск за остатъка само защото съдът вече се е произнесъл за размера му в мотивите на решението. И обратното, ищецът няма нужда да води ново дело за остатъка, защото според жалбоподателя съда в крайна сметка се произнася със СПН за пълния размер на вземането - в диспозитива по предявената част, а в мотивите по цялата част. Изложено е разбирането на ищеца пред РС, че при частичният иск, мотивите нямат СПН за размера на цялото вземане, когато в диспозитива на решението предявената част от него е уважена. В случая частичният иск е приет изцяло за основателен със СПН, поради което няма пречка останалата част от вземането да бъде предявена с последващ иск.Съдебните разноски се определят на база диспозитива на съдебния акт, а не на мотивите му. При изцяло уважен главен частичен иск в диспозитива на решението съдът правилно е присъдил разноски в полза на ищеца в размер на 580.68 лв. в съответствие с чл.2, ал.7 от Наредба №1.

Въззивният съд, като обсъди оплакванията изложени в жалбата, съобрази изискванията на закона, намира за установено следното:

3

Жалбата е подадени от надлежна страна, имаща правен интерес от въззивно обжалване, срещу подлежащ на обжалван съдебен акт, в срока по чл.275 ал.1 ГПК, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането.В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата /остатъка/ от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.

След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. Аргумент за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася не само за размера на вземането, но и относно основанието /какво представлява и от какво произтича присъденото вземане/, предвид изискването на чл.236, ал.1, т.5 от ГПК в решението да бъде посочено какво постановява съдът по съществото на спора, и с оглед СПН на диспозитива съобразно постановките на ТР № 1 от 04.01.2001г. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 18. Не е с такова значение е частта от мотивите на Плевенски РС, в които изрично е посочено, че решението не може да се ползва със сила на присъдено нещо по отношение пълния размер на паричното вземане.Това не означава, че иска е отхвърлен и 4 за разликата до пълния размер на вземането от 2 806.79лв. той би бил недопустим. Означава, че в процеса е установен само размера на частичния иск-предмет на делото и той е уважен изцяло. Съобразно този извод са и присъдените съдебни разноски като при пълна основателност на заявената претенция.

Когато е уважен частичен иск със сила на присъдено нещо се ползва диспозитива на същото за заявеното основание и размер. Установените с решението по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право се ползват със сила на присъдено нещо, доколкото индивидуализират спорното право, чрез основанието и петитума на иска, поради което същите не могат да бъдат предмет на повторна преценка в следващо съдебно производство, образувано на същото основание. Именно затова, ако е отхвърлен частичния иск не може да се предявява нов такъв за разликата над първоначално предявения частичен размер до пълния такъв.

Настоящата хипотеза е точно обратната.Районният съд е уважил изцяло частичен иск, при което останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова - различна СПН. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти/правоприемство по процесните договори за наем на земеделска земя/, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. В този аспект, макар и с предявяване на частичния иск за ответника-длъжник да възниква задължението по чл.131 от ГПК с отговора си на исковата молба да изчерпи защитните си възражения, не може да се отрече възможността в новия исков 5 процес за разликата до пълния размер на вземането, той да разполага и с други защитни средства, нерелевирани при разглеждането на частичния иск.

С други думи казано : в новия исков процес ще се провежда доказване на относимите към спора за непредявения размер на вземането факти и обстоятелства, по съществуването на които няма произнасяне, тъй като те не са били предмет на делото по частичния иск, дори по него да бяха събрани доказателства установяващи пълния размер на вземането, тъй като относно тези въпроси не се формира СПН.

По изложените съображения, въззивният съд намира за неоснователни оплакванията в частната жалба, че разноските в първоинстанционното решение не са определени правилно. Същевременно споделя изцяло доводите на ответника по частната жалба, изложени в отговора. Законосъобразен е изводът на РС, че отразените в мотивите на решението му съждения досежно остатъка от вземането до пълния му размер не се ползват със сила на присъдено нещо, позовавайки се на т.18 от ТР № 1/04.01.2001г. Поради което при уважен изцяло иск е присъдил и изцяло направените от ищеца разноски в размер на 1800.68лв. Няма основание за изменение на решението в частта за разноските, поради което правилно молбата на ответника по чл.248 от ГПК е оставена без уважение. Ето защо обжалваното определение следва да бъде потвърдено.