Решение № 705 от 26.11.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 705 гр. София, 26.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Яна Вълдобрева при участието на секретаря Диана В. Аначкова като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002100609 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 9458/02.12.2022 година, подадена от Д. С.

Е. и касационна жалба с вх. № 9551/05.12.2022 година, подадена от ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София, с които същите обжалват решение № 438/19.10.2022 година на Апелативен съд Пловдив, 3-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 343/2022 година.

С решението си съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 18/04.03.2022 година на Окръжен съд Смолян, постановено по гр. д. № 5/2021 година в обжалваната му част, с която ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София е осъдено да заплати на Д. С. Е., на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ, сумата над 250 000.00 лева до 600 000.00 лева обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки, страдания и психически стрес, причинени от телесните увреждания, получени при пътнотранспортно произшествие, реализирано на 21.11.2019 година, заедно със законната лихва за забава върху сумата, считано от датата на уведомяване на застрахователното дружество1 24.03.2020 година до окончателното плащане и са отхвърлени предявените от Д. С. Е. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ за разликата от 600 000.00 лева до 800 000.00 лева на обезщетението за неимуществени вреди и за разликата от 2570.23 лева до 3426.98 лева на обезщетението за имуществени вреди.

С подадената от Д. С. Е. касационна жалба въззивното решение на Апелативен съд Пловдив се обжалва в частта му, с която предявеният от него срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ за обезщетение за претърпени неимуществени вреди е отхвърлен за разликата между уважения размер от 600 000.00 лева и пълния претендиран такъв от 800 000.00 лева. Изложени са доводи за това, че решението на Апелативен съд Пловдив в тази му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в посочената му част и да се постанови ново, с което предявения от касатора срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ, да бъде уважен, така както е предявен.

Ответникът по тази касационна жалба ЗАД „ОЗК‑Застраховане“ АД гр. София е подал отговор на същата с вх. № 271/13.01.2023 година, с които е изразил становище, че същата е неоснователна като е поискал оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в обжалваната му част.

Д. С. Е. е бил уведомен за обжалваното решение на 31.10.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 9458/02.12.2022 година, като е подадена по пощата на 30.11.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С подадената от ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София касационна жалба въззивното решение на Апелативен съд Пловдив се обжалва в частта му, с която предявеният от Д. С. Е. срещу дружеството иск с правно 2 основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ за обезщетение за претърпени неимуществени вреди е уважен за сумата над 250 000.00 лева.

Изложени са доводи за това, че решението на Апелативен съд Пловдив в тази му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в посочената му част и да се постанови ново, с което предявения от Д. С. Е. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във връзка с чл. 380 от КЗ, да бъде уважен до сумата от 250 000. 00 лева.

Ответникът по тази касационна жалба Д. С. Е. е подал отговор на същата с вх. № 814/02.02.2023 година, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение в обжалваната му част.

ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД гр. София е било уведомено за обжалваното решение на 04.11.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 9551/05.12.2022 година, като 04.12.2022 година е неприсъствен ден. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 60, ал. 6 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 2474/17.08.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правните въпроси за това длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно пътнотранспортното произшествие, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и правнорелевантните факти, от които да изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи и във връзка с това трябва ли съдът в мотивите си да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?; за това, в кои случаи допуснатото от пострадалия при пътнотранспортно произшествие нарушение на установените правила води до съпричиняване на вредоносния резултат по реда на чл. 51, ал.

2 от ЗЗД и при направено възражение за наличието на такова как се разпределя 3 доказателствената тежест между страните в производството и въз основа на какви критерии следва да се определи размера на съпричиняването? и за това предвидените лимити за отговорността на застрахователите по риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите могат ли да служат като критерий при определянето на социално икономическата обстановка в страната и за ориентир за стандарта на живот?.

По така поставените въпроси съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира следното:

По първия въпрос:

Съгласно чл. 236, ал. 1, т. 5 от ГПК съдът трябва да посочи в решението си какво постановява по съществото на спора, а по силата на ал. 2 от същата разпоредба е задължен да изложи мотиви към решението, в които да бъдат посочени исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Това означава, че съдът на първо място трябва да установи какъв е предмета на повдигнатия пред него спор, който съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК се определя от страните, чрез наведените от тях по реда на чл. 8, ал. 2 от ГПК факти, твърдения, доводи, възражения и искания, като по този начин определи и предмета на доказване по чл. 153 от ГПК. За да разреши спора между страните съдът трябва да установи кои от сочените от страните факти съществуват в действителността и съответно доколко обосновават доводите, възраженията и исканията на страните. Това установяване се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право.

Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат 4 да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК.

Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Цялата дейност на съда по определянето на предмета на спора, анализа на относимите доказателства и приетите за установени въз основа на него фактически констатации, както и следващите ги действия по определянето на приложимите към спора правни норми и приложението им към фактическите констатации намира израз в мотивите, които съдът е задължен да изложи към своето решение, независимо от това дали се касае до първоинстанционно или въззивно такова. Тези мотиви отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита 5 на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Наред с това мотивите следва да са кратки-раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година. Затова не е задължително в тях съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или пък за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод, за това че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото.

По втория въпрос:

Съгласно разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на тази разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай вредите на пострадалия не са причинени само от действия или бездействия на делинквента, а и от действия или бездействия на увреденото лице. Причинената вреда обаче трябва да бъде неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или бездействията на делинквента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от наличието на причинна връзка между действието или бездействието на делинквента и вредата. При това не е задължително действията на делинквента и на пострадалия да се намират в причинна връзка едно с друго, а могат да се проявяват и самостоятелно, но задължително следва да доведат до настъпването на една обща и неделима вреда. В случаите на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е възможно деянието на делинквента да е обусловило това на увредения, като го е предхождало и е било условие за неговата реализация или пък обратно, деянието на увредения да предхожда това на делинквента или двете да се проявят едновременно. Във всички случаи действията на делинквента и на увредения, които са довели до настъпването на общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или едновременно с непозволеното увреждане, но не и след това. За наличието на 6 съпричиняване не се изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е допринесло за настъпването на общата вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963 година от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на пострадалия.