Решение № 217 от 07.03.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 217 гр. Стара Загора, 07.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Александър Г. при участието на секретаря Ралица Цв. Димитрова като разгледа докладваното от Александър Г. Гражданско дело № 20245530103211 по описа за 2024 година

Делото е образувано по иск с правна квалификация чл.422, вр. чл. 415 ГПК, чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗЗП за установяване на вземане на ищеца Г. Н. Г. от гр.Стара Загора, против „Сити Кеш“ ООД, гр. София за признаване дължимостта на сумата от 191лева недължимо платена сума за договорна лихва по чл. 3 и неустойка по чл. 6 по Договор за паричен заем № 773368/30.11.2022г. между страните, за които суми ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № *****г. по описа на Районен съд - София. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл.131 ГПК е представен подробен писмен отговор, в който се оспорват претенциите като неоснователни, като молят ако евентуално бъде прието от съда, че процесния договор е недействителен, то да бъде отхвърлен иска за сумата над 180,80 лева до размера на общо търсените 191 лева, като молят да не бъдат присъждани разноски на ищеца по делото, а ако бъдат присъдени - правят възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение в заповедното и в настоящото производство. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

В исковата си молба ищецът твърди, че на 30.11.2022г. сключил Договор за паричен заем № 773368 с ответното дружество, по силата на който заемодателят „Сити Кеш“ ООД с ЕИК: 202531869 му предоставил заем в размер на 400,00 лева. Параметрите на отпуснатия заем били посочени в чл. 3 от договора и били следните: Размер на заемната сума: 400,00 лева; Размерът на погасителна вноска: 3 х 142.33 лв.; Ден на плащане: петък; Вид вноска: месечна; ГПР: 48.76%; Брой вноски: 3; Фиксиран лихвен процент: 40.05 %; Дата на първо плащане: 30.12.2022 г.; Дата на последно плащане: 28.02.2023 г.; Обща сума за плащане:

426.99 лева.

1

Въпреки, че в чл. 3, т. 10 от договора за заем било посочено, че общата сума за плащане била в размер на 426,99 лева, установил, че сумата, която трябвало да заплати за погасяване на задълженията си по този договор, била в размер на 591,00 лева. Това било така, защото трябвало да заплати и сумата от 164,01 за неизпълнение на задължението му по т. 6. от договора за заем в тридневен срок от сключването му да предостави обезпечение по начина и реда и отговарящо на условията на чл. 33 на ОУ: поръчител или банкова гаранция.

Размерът на неустойката във всяка от погасителните вноски бил посочен в колона 6 /шеста/ от погасителния план - 3 вноски по 54,67лева. Счита, че тази неустойка била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Клаузата била нищожна и на друго основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5 от ЗЗП, тъй като чл. 6 от договора бил неравноправна клауза, която задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

В случая в чл. 6 от договора формално била уговорена неустойка за неизпълнение и задължение към ответника, но фактически се дължала не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора. Това било така, доколкото за да възникне вземането под формата на неустойка. Договорът предвиждал редица условия, които били кумулативно дадени и следвало да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което било обективно трудно да бъдат покрити от заемателя. Кредиторът бил дал възможност на насрещната страна в едва тридневен срок да му предостави банкова гаранция или поръчител, който да отговарял на определени условия. Налагането на толкова къс срок въобще препятствало всички възможности на длъжника да реализира и изпълни условията.

Той обективно бил в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по-малко да намери такъв, които да отговаряли на всички посочени условия. Всички тези кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално било трудно, ако не и невъзможно тяхното изпълнение. Що се отнасяло за алтернативната опция за обезпечение /банкова гаранция/ то тя също поставяла мъчно преодолими пречки пред заемателя. Налагал се извода, че и двете опции по чл. 6 от договора всъщност не давали възможност на длъжника да избегне плащането на неустойка, тъй като били много трудно изпълними. След като това било така, във всички случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Тя за това била уговорена и като сигурна част от дълга като следвало да се заплаща разсрочено на равни части с всяка погасителна вноска. При тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка, както и предвид размера й съпоставен спрямо главницата, неустойката излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръщала само в средство за обогатяване на кредитора. Ето защо тя била нищожна. Фактически не се касаело за дължима неустойка, а за вземане, което се плащало заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлявало допълнителна печалба за кредитора освен лихвата. В конкретния случай реално била договорена допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която била печалба за кредитора.

Неустойката била нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. За да възникне правото 2 на неустойка уговорката за дължимостта й не трябвало да противоречи на императивни правни норми на закона и на добрите нрави. Разгледани като неписани морални норми израз на принципите на справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по смисъла на чл. 26, ал. 1 пред. 1 и пред. 3 от ЗЗД и препятствало възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Основното задължение на заемателя по договора за паричен заем било да върне на падежа заемната сума ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответствало на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението на предоставения заем. С клаузата на чл. 6 от процесния договор обаче била предвидена неустойка за неизпълнение, но не на главно задължение на заемателя, а именно да върне заемната сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на договора да предостави обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит било да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заемната сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение заемодателят имал право да прецени дали въобще да сключи договора за заем като тази преценка следвало да предхожда сключването на договора. Фактът, че договорът за кредит се сключвал без да бъде предоставено нужното според кредитора обезпечение потвърждавало тезата му, че сумата формално наречена неустойка била всъщност скрита възнаградителна лихва.

При преценка на тези обстоятелства и съобразно критериите на ТР №1 от 15.06.2010г. на ВКС по тьлк. дело №1/2009г. на ОСТК така уговорената неустойка излизала извън предадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функции тъй като същата при пораждане на задължението било уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване. Уговорена била компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното като начинът, по който била уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка и то в прекомерен размер спрямо заемната сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение, а именно да върне на падежа главница ведно с възнаградителната лихва. Следователно дори интересът на кредитора по договора за заем да бил удовлетворен той в срок да получава главницата и възнаградителната лихва, той щял да има право да получи и допълнително неустойка, която не била свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора. Обезпечението в случая имало цел различна от тази на неустойката. Ако тя обезщетявала вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му форми защитавало кредитора срещу неизпълнението и подготвяло неговото изпълнение. От неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпвала вреда за кредитора, размерът на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредиторът ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служило за общо обезпечение с оглед правилото на чл.133 от ЗЗД. Ето защо уговорката между страните за плащане на неустойка, 3 тъй като не преследва заложените й функции, била нищожна в противоречие с добрите нрави.

Клаузата на чл. 6 от процесния договор била и неравноправна по смисъла на чл.143 от ЗЗП, поради което също била нищожна и на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП, тъй като била уговорена във вреда на потребителя и цели единствено обогатяване на заемодателя чрез възникването в негова полза на вземане на неустойка, като по този начин оскъпявал цената на заема. Този извод се подкрепял от обстоятелството, че било изначално предвидено неустойката да се кумулира към погасителните вноски като се разсрочи изпълнението й.

Поради това следвало да се приеме, че уговорената неустойка не отговаряло на изискването за добросъвестност в гражданските отношения и води до значително неравноправие между правата и задълженията на заемателя и заемодателя. Налице била неравноправност по чл.143, т.5, според която разпоредба била неравноправна клаузата, която задължавала потребителят при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Същата била уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК уреждащ максималния размер на ГПР, поради което и на основание чл.21 от ЗПК била нищожна и заплащане по нея не се дължи. Сключването на тази допълнителна „договорка“ представлявала конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Тези съждения съвпадали с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № С714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което имало задължителен характер за всички съдилища и учреждения - чл. 633 ГПК. Възприето е в Решение по г. д. №49628/23г. СРС.

След като това било така, то договорът за заем противоречи на част от императивните разпоредби на ЗПК. В случая следвало да се приложи чл. 21, ал. 1 от ЗПК, който гласял, че всяка клауза в договора за потребителски кредит имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон била нищожна. В договора трябвало да се посочи размерът на лихвения процент като в конкретната хипотеза в този процент трябва да била включена и неустойката, която като неустойка била нищожна, а реално била сигурна печалба за кредитора. Следователно фиксираният лихвен процент нямало да е 40.05% както бил записан, а следвало да е по-голямо число, ако в него участва и вземането от 164.01 лв. формално уговорено като неустойка. Нарушен бил чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като не бил посочен реалният годишен лихвен процент.

Освен това доколкото лихвата била част от ГПР следвало да се посочи и друг размер на ГПР различен от този в договора. В този размер следвало да участва и сумата от 164,01 лв. изразена като процент. Това не било сторено, поради което било нарушен чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. По този начин не ставало и ясно дали ГПР не надвишавал пет пъти размера на законната лихва /чл.19, ал.4 от ЗПК/. Тази конструкция била предназначена да прикрие действителните разходи по кредита. Тези съждения съвпадали с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № С-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което имало задължителен характер за всички съдилища и учреждения - чл. 633 ГПК. Възприето било в Решение по г. д. № 49628/23г. СРС

4

Процесният договор за заем попадал в обсега на ЗПК, поради което трябвало да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл.11, ал.1 от ЗПК ясно посочвало какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл.22 от ЗПК когато не били спазени изискванията на чл.10, ал.1; чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Следователно част от изискванията на чл.11, ал.1 от Закона досежно съдържанието на договора били императивни и нарушаването им влече нищожност на сключения договор. В случая има нарушение на т.9 и т.10 от посочената разпоредба. В т.9 е записано, че договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагали различни лихвени проценти тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. В т.10 е записано, че договорът следвало да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума дължима от потребителя изчислена към момента на сключване на договора за кредит, като се посочили взетите предвид допускания използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение №1 начин.