Определение № 613 от 22.10.2026, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 613 гр. Кюстендил, 22.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Петър Л. Мичев като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно частно гражданско дело № 20261500500433 по описа за 2026 година

Производството се развива по реда на чл. 274 – чл. 279 във връзка с чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Образувано е по депозирана частна жалба от „Юробанк България“ АД, с ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Околовръстен път“ № 260, подадена чрез пълномощника адвокат Д. Г. М. от Софийска адвокатска колегия, срещу Разпореждане № 7417 от 28.08.2026 г., постановено по ч.гр.д. № 3896/2026 г. по описа на Районен съд – Кюстендил, поправено с Разпореждане от 16.09.2026 г. по реда на чл. 247 от ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка.

Постановеният първоинстанционен съдебен акт се обжалва в частта, с която е отхвърлено подаденото от банката заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК срещу Д. И. К., с ЕГН **********, с настоящ адрес: с. ***, за следните суми: 1 030,95 евро /размерът на сумата е конкретизиран по реда на чл. 247 ГПК/ – главница по Договор за потребителски кредит № PLUS-20639067 от 21.06.2024 г., ведно със законната лихва за забава от 19.08.2026 г. до окончателното изплащане; 825,33 евро – договорна възнаградителна лихва за периода от 05.07.2025 г. до 04.03.2026 г.; 164,37 евро – мораторна лихва за периода от 05.07.2025 г. до 12.08.2026 г.; 92,68 евро – такса за разходи за уведомяване за предсрочна изискуемост на кредита, както и 102,89 евро – застрахователна премия за периода от 05.07.2025 г. до 12.08.2026 г.

1

В частната жалба са изложени съображения за неправилност и необоснованост на обжалвания първоинстанционен акт. Жалбоподателят изразява несъгласие с извода на заповедния съд за недействителност на процесния договор за потребителски кредит поради допуснато нарушение на императивните изисквания на ЗПК относно начина на формиране и опреД.е на годишния процент на разходите (ГПР). Поддържа се, че застраховката „Защита на плащанията“ не представлява задължително условие за предоставяне или усвояване на кредитния ресурс, нито за получаването му при договорените условия, което изрично било удостоверено в договора и в Стандартния европейски формуляр. Твърди се, че застрахователната премия от 4 226,04 лв. (2 160,74 евро) е ясно обозначена като „нефинансирана с кредита“, не е включена в усвоената за потребителски цели главница от 13 000,00 лв. (6 646,79 евро), върху нея не се начислява възнаградителна лихва, а дължимостта е разсрочена на месечни вноски по 50,31 лв. (25,72 евро), заплащани след усвояването на заема наред с погасителните вноски. Наред с това жалбоподателят изтъква, че ГПР в размер на 13,82 % е ясно и точно определен и включва всички задължителни разходи (лихва и такса ангажимент в размер на 325,00 лв. / 166,17 евро). Изтъква се още, че въпросът дали застраховката съставлява конструкция за прикриване на реалните разходи по кредита не може да се разрешава въз основа на предположения в заповедното производство, а изисква пълно доказване в исков процес. По тези съображения се иска отмяна на разпореждането в обжалваната отхвърлителна част и постановяване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за пълния размер на заявените суми и разноски.

По силата на чл. 413, ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на длъжника.

Окръжен съд – Кюстендил, след като прецени материалите по приложеното електронно ч.гр.д. № 3896/2026 г. по описа на Районен съд – Кюстендил във връзка с наведените в жалбата оплаквания, намира за установено от фактическа страна следното:

Първоинстанционното производство е образувано по подадено чрез ЕПЕП електронно заявление от „Юробанк България“ АД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417, ал. 1, т. 2 от ГПК срещу длъжника Д. И. К. за следните парични суми: 6 188,59 евро – главница по Договор за потребителски кредит № PLUS-20639067 от 21.06.2024 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението (19.08.2026 г.) до окончателното изплащане; 825,33 евро – договорна възнаградителна лихва за периода от 05.07.2025 г. до 04.03.2026 г.; 164,37 евро – мораторна лихва за периода от 05.07.2025 г. до 12.08.2026 г.; 92,68 евро – такса / разходи за уведомяване за настъпила предсрочна изискуемост; 102,89 евро – застрахователна премия за периода от 05.07.2025 г. до 12.08.2026 г., както и деловодни разноски за държавна такса (125,36 евро) и адвокатско възнаграждение (626,50 евро).

Към заявлението са били приложени: Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-20639067 от 21.06.2024 г. ведно с Общи условия, извлечение от счетоводните книги на банката по кредитна сделка № 5544138 към 12.08.2026 г., документи за уведомяване за предсрочна изискуемост, пълномощно и доказателства за разноски.

С постановено Разпореждане № 7061 от 19.08.2026 г. първоинстанционният съд е 2 указал на кредитора да конкретизира извършвани ли са погашения по кредитното правоотношение, по какъв начин са отнесени счетоводно, включва ли се вземане за застрахователна премия и такса „ангажимент“ в претендираната главница, както и за какви услуги се претендира такса от 92,68 евро.

В отговор на дадените указания заявителят е депозирал уточняваща молба, в която е пояснил, че длъжникът е осъществил плащания на вноски по кредита в общ размер на 1 489,15 евро, послужили за частично погасяване на задълженията за главница, възнаградителна лихва и застраховка. Заявителят е посочил също, че претендираната главница от 6 188,59 евро отразява чистата непогасена стойност на усвоения за потребителски цели ресурс от 13 000,00 лв. (6 646,79 евро), а застрахователната премия от 4 226,04 лв. (2 160,74 евро) и таксата за уведомяване от 92,68 евро (разходи за ЧСИ) са регламентирани като самостоятелни вземания.

С Разпореждане № 7417 от 28.08.2026 г. Районен съд – Кюстендил е счел заявлението за основателно единствено до размера на 5 157,64 евро – главница, ведно със законната лихва от 19.08.2026 г. и съразмерна част от разноските (438,17 евро адвокатско възнаграждение и 87,68 евро държавна такса), като е постановил издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист за тези суми. В останалата част районният съд е отхвърлил заявлението, приемайки, че сключеният договор за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК поради невярно и непълно определен ГПР. Районният съд е приел, че застраховката обезпечава кредита и е заложена като задължително условие и конструкция за прикриване на действителните разходи, доколкото премията представлява необосновано висока стойност спрямо отпуснатата главница (почти една трета от нея) и се погасява разсрочено заедно с кредитните вноски. С оглед настъпилата недействителност съдът е приложил чл. 23 от ЗПК, съгласно който потребителят дължи единствено чистата стойност на кредита (6 646,79 евро), от която следва да бъдат приспаднати всички заплатени от длъжника суми (1489,15 евро), при което остатъкът възлиза на 5157,64 евро, а за възнаградителна лихва, мораторна лихва, такси, застраховка и разликата в главницата заявлението подлежи на отхвърляне. С последващо Разпореждане от 16.09.2026 г. по реда на чл. 247 от ГПК първоинстанционният съд е отстранил допуснатата очевидна фактическа грешка в отхвърлителната част на диспозитива, като е постановил, че отхвърлянето за главница се отнася за разликата от 1030,95 евро (разликата между претендираните 6188,59 евро и уважените 5157,64 евро, а не цифрово изписаната стойност на погашенията 1489,15 евро).

При така установената фактическа обстановка настоящият съдебен състав достига до следните правни изводи:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения едноседмичен срок, от легитимирана страна с правен интерес, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.

В рамките на заповедното производство по чл. 417 от ГПК съдът извършва не само 3 формална проверка на редовността на заявлението и външното съответствие на представените документи, но по силата на императивната норма на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК е задължен служебно да провери дали искането не противоречи на закона или добрите нрави и дали не се основава на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, или е налице обоснована вероятност за това.

Безспорно е по делото, че с оглед качеството на кредитополучателя като физическо лице процесното правоотношение има характер на договор за потребителски кредит, по отношение на който намират пряко приложение повелителните норми на ЗПК. Законовите норми, въвеждащи изисквания за съдържанието на потребителските договори и ограничаващи включването на неравноправни клаузи, имат защитен и императивен характер, насочен към компенсиране на неравнопоставеното положение на потребителя спрямо търговеца-кредитор.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит задължително трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключването му, с изрично посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по методиката, уредена в Приложение № 1 към закона. По смисъла на легалната дефиниция в чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (включително лихви, такси, комисиони, възнаграждения и всякакви други преки или косвени разходи, свързани с договора), представени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

За да отговори договорът на изискването за яснота и прозрачност по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не е достатъчно в него единствено чисто цифрово да бъде вписана процентна величина (в разглеждания случай – 13,82 %). Необходимо е кредитодателят да изчерпи конкретните съставни елементи и финансови задължения, въз основа на които процентът е формиран, както и ясно да дефинира изходните предпоставки и допускания. Бланкетното деклариране на процент, без надлежно и пълно отразяване на действителните финансови тежести, препятства потребителя от възможността да прецени реалното оскъпяване на предоставения заем и да направи информиран стопански избор.

В настоящия казус посоченият в договора размер на ГПР от 13,82 % се явява неверен, тъй като от него е изключена застрахователната премия по пакета „Защита на плащанията“ в размер на 4226,04 лв. (2160,74 евро). Съгласно § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК и трайната практика на Съда на Европейския съюз (вж. Решение от 21.03.2024 г. по дело C-714/22, „Профи Кредит България“), разходите за допълнителни съпътстващи услуги, включително застрахователни премии, са част от общите разходи по кредита и задължително се включват в ГПР не само когато закупуването им е формално поставено като предварително условие за сключване на договора, но и винаги когато те представляват договорна конструкция, предназначена да прикрие реалните разходи по кредитирането. При преценката дали дадена клауза е неравноправна и дали обслужва такава прикриваща конструкция, съдът изследва съотношението между допълнителния разход и размера на 4 отпуснатия заем.

Видно от представения договор, отпуснатата сума за потребителски цели възлиза на 13 000,00 лв. (6 646,79 евро), а застрахователната премия е определена на 4 226,04 лв. (2 160,74 евро). Този размер на премията, представляващ почти една трета от стойността на предоставения кредит, е явно несъразмерен и икономически необоснован спрямо предоставената главница. Застраховката е структурирана като обезпечение на кредитните вземания в полза на банката, без да са представени доказателства потребителят да е имал реална възможност да договаря покритите рискове или да избере самостоятелно застрахователно дружество при пазарни условия. Сумата по премията не е била предоставена на разположение на кредитополучателя, а плащането е обвързано непосредствено с кредитната сделка чрез начисляване на ежемесечни вноски паралелно с погасителния план за заема. Тези обстоятелства водят до извода, че разходът е функционално и неразривно свързан с обслужването на заема и съставлява допълнителна икономическа тежест, която незаконосъобразно е останала извън обхвата на ГПР.