Решение № 155 от 24.07.2026, Районен съд - Първомай

РЕШЕНИЕ

№ 155 гр. Първомай, 24.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ВТОРИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА при участието на секретаря Петя Г. Монева като разгледа докладваното от СОФИЯ СТ. ТЮТЮНДЖИЕВА Гражданско дело № 20255340100725 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД от Т. Т. Т. срещу „Лендиво“ ООД за установяване нищожността на клаузата на чл.

27, ал. 1 от Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 03.10.2024 г., предвиждаща заплащането на неустойка.

Ищецът Т. Т. Т. твърди, че на 03.10.2024 г. сключил с ответното дружество „Лендиво“ ООД Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, по силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 200 лв., при фиксиран лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 42,58 % за срок от 30 дни. Според чл. 17, ал. 1 и ал. 2 от контракта заемателят следвало да осигури трето физическо лице за гарант или да предостави банкова гаранция, които следвало да отговарят на определени критерии, описани в общите условия към договора, като одобрението на гаранцията било по преценка на кредитора. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на горепосочените условия, съгласно чл. 27, ал. 1 и ал.

2 от договора дължал неустойка на заемодателя в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден без предоставено обезпечение, тъй като неизпълнението на задължението по чл. 17 от съглашението причинявало вреди на кредитора, като неустойката следвало да се престира заедно с погасителните вноски.

Твърди, че усвоил изцяло заемния ресурс, не е изплатил задължението си по договора, но счита, че не дължи неустойка, тъй като клаузата за заплащането й била нищожна.

1

Изразява становище, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата си обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети за кредитора биха настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество. Също така предвидената неустойка била близо 40 % от заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя заемодателят бил поставил неизпълними критерии към изискваното от кредитополучателя обезпечение, за да получи допълнителна печалба. Неустойката нарушавала изискванията на добросъвестността и излизала извън присъщата й обезпечителна функция, тъй като била предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението. По тези съображения моли предявеният иск да бъде уважен.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Лендиво“ ООД, с който изразява становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключено съглашение с посочения от ищеца предмет. Счита, че договорът за паричен заем напълно отговарял на изискванията на чл. 10, ал. 1, на чл. 11, ал. 1, т. 7 – т. 12 и т. 20 и ал. 2 и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на ЗПФУР, тъй като контрактът бил сключен от разстояние. Посочва, че при формирането на годишния процент на разходите не следвало да се включва размерът на неустойката, тъй като тя съставлявала разход за неизпълнение от страна на потребителя на договорното му задължение да осигури обезпечение на заема.

Излага съображения, че неустойката била действителна. Изтъква, че потребителят сам избрал да сключи процесния контракт, като можел да се откаже от договора или да предостави обезпечение на по-късен етап, но не се възползвал от тези възможности.

Поддържа, че условията за предоставяне на обезпечение били напълно изпълними. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.

В същото време по реда на чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът е предявил при условията на евентуалност насрещни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл.

55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК за осъждане на ищеца да заплати сумата от 102,26 евро, представляваща неизплатено задължение за главница по заема (чистата стойност на кредита), ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на насрещната претенция – 16.02.2026 г., до окончателното изплащане на задължението. Твърди, че сумата от 102,26 евро (равняваща се на 200 лв.) – главница 2 по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 03.10.2024 г., била получена от потребителя към датата на сключване на съглашението и следвало да бъде върната в срок от 30 дни при лихвен процент от 36 %, като падежът настъпил на 02.11.2024 г. Тъй като до момента не били постъпили никакви плащания, кредитополучателят бил в неизпълнение на задълженията си по договора.

Същевременно не било предоставено и обезпечение по заема, поради което се активирала предвидената в чл. 27 от контракта неустойка, като общото задължение вече възлизало на сумата от 302,71 евро. Въпреки това се претендира заплащане единствено на главницата в размер на 102,26 евро. По тези съображения моли да бъде уважена насрещната му претенция, предявена при условията на евентуалност.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба от ищеца Т. Т. Т., с който признава, че дължи на „Лендиво“ ООД само и единствено главницата по процесния договор, но не и суми за лихви, неустойки и други вземания, като моли да бъде уважена претенцията на дружеството по насрещния иск до размера на чистата сума по кредита, която не е погасил.

Съдът, след като обсъди събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищеца Т. Т. Т. и ответника „Лендиво“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 03.10.2024 г., по силата на който ответникът се е задължил да предостави на ищеца сумата от 200 лв. за срок от 30 дни. Уговорен е годишен лихвен процент от 36 % и годишен процент на разходите от 42,58 %. Според чл. 17, ал. 1 от контракта в срок до 3 дни от сключването му потребителят следва да осигури обезпечение чрез сключен договор за поръчителство с физическо лице или банкова гаранция, които отговарят на определени критерии, залегнали в общите условия към съглашението, и след одобряване от кредитора. Съгласно изрично посоченото в следващата алинея, одобрението на представеното обезпечение се извършва единствено по преценка на кредитора. Клаузата на чл. 27, ал. 1 от контракта предвижда, че ако потребителят не изпълни задължението си по чл. 17, дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. В чл. 27, ал. 2 от договора е посочено, че при настъпване на дължимостта на неустойката потребителят заплаща периодично начислената сума заедно с всяка погасителна вноска.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

В конкретния казус не се спори, че между „Лендиво“ ООД в качеството на заемодател и Т. Т. Т. в качеството на заемополучател е възникнало облигационно правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер на 200 лв. за срок 3 от 30 дни. Същевременно кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. С оглед размера на неустоечната сума – 0,9 % от стойността на отпуснатия кредит за всеки един ден без осигурено обезпечение, и условията, при които се дължи – изцяло по преценка на кредитора, съдът намира, че тя няма присъщите на неустойката функции – обезпечителна, обезщетителна и санкционна, а съставлява скрита печалба за кредитора. Този извод се налага при съобразяване постановките на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Според това решение нищожна поради накърняване на добрите нрави е клаузата за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка съдът счита, че в разглеждания казус клаузата на чл. 27, ал. 1 от Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 03.10.2024 г., е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, тъй като води до значителна нееквивалентност на насрещните престации. В случая неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита съгласно условията на заемодателя, посочени в чл. 17, ал. 1 от договора. Това задължение обаче е вторично по своята същност, тъй като основното е погасяване на отпуснатия паричен заем. Непредставянето на обезпечение всъщност не води до преки вреди за кредитора, който има задължението по чл. 16 ЗПК да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя преди да сключи договор с него, за да прецени дали изобщо да му предостави потребителски кредит без обезпечение. Със задължаването на заемополучателя да осигури обезпечение на кредита като условие за отпускането му, доколкото одобряването на обезпечението е единствено по преценка на кредитора, реално се стига до прехвърляне на отговорността на заемодателя върху потребителя. Това води до значително нарушаване на баланса между правата и задълженията на страните, както и на добросъвестното договаряне, тъй като поставя икономически по-слабата страна в още по-неизгодна позиция. Ето защо съдът счита, че с уговорката за неустойка всъщност се цели заемодателят да получи плащане, срещу което не престира нищо, а това грубо нарушава договорното равноправие между страните и принципа за спазване на добрите нрави.

Отделно от това, с конструкцията на клаузите по чл. 17 и по чл. 27, ал. 1, изр. второ от съглашението очевидно се цели потребителят да бъде поставен в състояние на неизпълнение още към момента на сключване на договора, доколкото е посочено, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение (което е изцяло субективна преценка на заемодателя) причинявало на кредитора вреди в размер на договорената неустойка, т. е. фиксирана сума, определена преди да е сключен контракта, съответно – преди да е налице необходимост да се начислява такава. Оттук 4 следва, че единствената цел на клаузата за заплащане на неустойка е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на заемополучателя. Затова неустойката се явява нищожна поради накърняване на добрите нрави, тъй като е уговорена с цел, която излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Доколкото това противоречие между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, вр. ал. 4 ЗЗД тази уговорка изобщо не е породила правно действие, т. е. не е възникнало и задължение за плащане по чл. 27, ал. 1 от контракта.

По така изложените съображения съдът намира, че следва да бъде уважен предявеният иск за установяване недействителността на клаузата от процесния договор за заплащане на неустойка с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД.

Прилагайки принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, преценка на ищеца е в какъв вид и обем да защити засегнатото си материално право при възникналия спор. Поради това съдът се произнесе единствено по предявения установителен иск за прогласяване нищожността на оспорената клауза от договора за потребителски кредит. В случая обаче съдът е сезиран и с насрещна искова претенция от ответника, при разглеждането на която следва да се обсъди валидността на облигационното правоотношение между страните по Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № *** от 03.10.2024 г.