Решение № 39 от 12.02.2024, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 39 гр. София, 11.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ирина Р. Славчева

Членове:

Ивайло П. Г.ев

Лилия М. Руневска при участието на секретаря Теодора Р. Вутева като разгледа докладваното от Лилия М. Руневска Въззивно гражданско дело № 20221800500942 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 117 от 07.07.2022 г., постановено по гр. д. № 10/2020 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, е признато за установено по отношение на В. П. И., Г. П. М., М. Г. И., П. И. И., К. И. А., Т. И. Д., С. Ц. И., И. С. И., И.

Ж. И. и А. М. И., че И. Д. В. е собственик на основание давностно владение на дворно място с площ от 575 кв. м., находящо се в с. Ч., Софийска област представляващо парцел II - 143 в кв. 8 по действащия регулационен план на селото, ведно с построените в него жилищна сграда с площ от 90 кв. м. и стопанска сграда с площ от 72 кв. м. /подробно описани в диспозитива на решението/.

Решението е обжалвано от част от ответниците в първоинстанционното производство - И. Ж. И., С. Ц. И., Т. И. Д., В. П. М. и Г. П. М., с оплаквания за неправилност, като се иска отмяната му.

В срока за отговор на въззивната жалба е постъпил такъв само от ищеца в първоинстанционното производство И. Д. В., в който жалбата е оспорена, като са изложени съображения за правилност на решението и се иска потвърждаването му.

В хода на въззивното производство – на 22.03.2023 г., въззиваемият и ищец в първоинстанционното производство И. Д. В. е починал и на негово място като въззиваеми са конституирани наследниците му по закон – К. М. Х.

- В.а – съпруга и К. И. В. – син.

1

В хода на въззивното производство – на 20.07.2023 г., е починала и въззиваемата М. Г. И., като нейни наследници по закон са П. И. И. – син и К.

И. А. – дъщеря, които към момента на смъртта на М. Г. И. са конституирани като въззиваеми на самостоятелно основание, поради което след прекратяване на производството по отношение на М. Г. И. не са конституирани нейни наследници.

След преценка на доказателствата по делото и доводите на страните настоящият въззивен състав намира следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество – неоснователна, съответно решението следва да бъде потвърдено по следните съображения:

Не са спорни по делото изложените в исковата молба факти относно придобитото през 1963 г. от П. и С. И.и А. - общи наследодатели на ответниците, право на собственост върху дворното място, последвалото отчуждаване в полза на държавата на дворното място и построените в него сгради през 1979 г. и отмяната през 2000 г. по съдебен ред на отчуждаването, с което правото на собственост върху дворното място и построените в него жилищна и стопанска сгради е възстановено на наследниците на П. и С. И.и А.. Не се спори и относно наследственото правоприемство от страна на ответниците, както и относно отдаването под наем в периода от 2001 г. до м. юни 2009 г. на част от процесните имоти от страна на И. П. И. - наследник на П. И. А. и дядо на И. Д. В., на БТК. Относно всички тези факти не само не се спори, но и са представени надлежни доказателства по делото, обсъдени подробно от първоинстанционния съд, поради което същите не следва да се обсъждат в настоящото решение.

Спорни са с оглед наведените доводи от част от ответниците в първоинстанционното производство - И. Ж. И., С. Ц. И., Т. И. Д., В. П. М. и Г.

П. М., които доводи се поддържат и в депозираната от тях въззивна жалба, кой е началният момент на установяване на фактическа власт върху имотите от И. Д. В. и дали, упражнявайки тази фактическа власт, той е имал качеството на владелец или е бил държател на имотите.

Изводите на първоинстанционния съд са правилни, съобразени са с материалния закон и почиват на доказателствата по делото, като изложените в обжалваното решение съображения, въз основа на които предявените обективно и пасивно субективно съединени искове са уважени, изцяло се споделят от въззивния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционното решение.

Установено е по делото /не се и спори относно този факт/, че наследници по закон на общите наследодатели П. и С. И.и А. са само ответниците. И. Д. В. към момента на установяване на фактическа власт върху имота и до изтичане на 10-годишния срок на придобивната давност /а и до смъртта си/ не е бил призован към наследяване на наследството, останало от П. и С. И.и А., тъй като и към момента е жива неговата майка /ответница и въззиваема/ К. И. А. - наследница на П. И. А., до 20.07.2023 г. е била жива и неговата баба /също ответница и въззиваема/ М. Г. И. - наследница на П. И.

2

А., а бащата на И. Д. В., за когото няма други данни по делото, освен че е починал преди сина си /в удостоверение за родствени връзки от 2019 г. К. И.

А. е посочена като вдовица/ не е сред наследниците на П. и С. И.и А., за да може след смъртта му неговият син И. Д. В. да придобие качеството наследник по право на заместване. Съответно И. Д. В. не е бил съсобственик /сънаследник/ на процесните недвижими имоти, поради което и по отношение на него изцяло е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, а разясненията, дадени в ТР № 1/2012 г. ОСГК на ВКС в частта за т. нар. преобръщане на владението, са неотносими. Т. е. И. Д. В. не следва да доказва това т. нар. преобръщане на владението, следва само да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху имотите явно, необезпокоявано и постоянно за период от десет години /от 2009 г. до 2019 г./ с намерение да ги свои, т. е. предприел е такива активни действия, които по смисъл и съдържание отричат правата на собствениците, като е спрял да държи имотите за собствениците и е започнал да ги държи за себе си и същевременно действията му са достигнали до знанието на собствениците, като новото му отношение към вещта е ясно, недвусмислено и категорично манифестирано. Тези факти са доказани по делото. Надлежно е установено със свидетелските показания, подробно обсъдени и правилно преценени от първоинстанционния съд, че от лятото на 2009 г. И. Д. В. заедно с жената, с която към онзи момент съжителствал на съпружески начала /и впоследствие негова съпруга, а понастоящем – наследница по закон и конституирана като страна по делото/ и с детето им /също конституирано като страна по делото/ се настанили да живеят в имотите, в които били поканени от И. П. И. - дядо на И. Д. В.. И. П. И. им казал, че къщата е за тях, да направят ремонт и да живеят в нея. Още с настаняването си семейството започнало основен ремонт на къщата, тъй като била в лошо състояние /с течащ покрив, рушаща се, без В и К/ и почистване и облагородяване на занемарения двор с изграждане на ограда, засаждане на леха и поставяне на беседка. От м. юни 2009 г. до края на 2019 г. или началото на 2020 г. /когато бабата на И. Д. В. – М. Г. И., за първи път предявила претенции към имота/, никой не бил предявявал претенции към имота и не се появявал в него, а имотът се ползвал единствено от семейството на И. Д. В.. През този период бабата и дядото на И. Д. В. живеели в същото село, но на друго място, като освен тях майката и вуйчото на И. Д. В. също знаели, че той със семейството си се нанася да живее в къщата. С така обсъдените доказателства са надлежно установени горепосочените предпоставки, обуславящи извод, че И. Д. В. е придобил правото на собственост върху имотите на основание давностно владение, продължило в периода от м. юни 2009 г. до м. декември 2019 г. Ответниците от своя страна не са ангажирали доказателства, с които да оборят презумпцията по чл. 69 ЗС и да докажат твърденията, на които основават възраженията си, които се свеждат всъщност до възражението, че И. Д. В. е бил държател, а не владелец на имотите, тъй като е упражнявал фактическа власт върху тях по силата на облигационни отношения с дядо си И. П. И.. В тежест на ответниците е да докажат твърденията си за наличие на 3 облигационни отношения между И. Д. В. и дядо му, но те не ангажират доказателства за това /фактът, че преди да покани внука си да живее в имотите И. П. И. ги е отдавал под наем на ЮЛ по никакъв начин не налага извод, че и с внука си той е бил в облигационни отношения/. В случай, че такива отношения се установяваха по делото, наистина презумпцията по чл.

69 ЗС би била оборена. Настоящият съдебен състав намира обаче, че такива отношения не се установяват по делото. Не се установява, тъй като не са ангажирани никакви доказателства в тази насока, между И. П. И. и И. Д. В. да е имало каквито и да било уговорки, водещи до извод за установени между тях облигационни отношения /нито такива, сочещи договор за наем, нито такива, сочещи договор за заем за послужване, като в тази връзка следва да се отбележи, че сам по себе си фактът, че И. П. И. е поканил внука си да живее със семейството си в имотите безвъзмездно не може да обоснове извод за отношения, основани на договор за заем за послужване, при липса на каквито и да било данни по делото, а също и твърдения на ответниците, за постигнато съгласие между И. П. И. и И. Д. В., че имотът са предава за временно ползване и следва да бъде върнат в определен момент, което именно съгласие за връщане е съществен елемент на договора за заем за послужване, по силата на който, според законовата дефиниция, заемодателят предоставя за временно безвъзмездно ползване определена вещ, а заемателят се задължава да я върне след изтичане на уговорения срок или след уговореното ползване/. Съответно при липса на доказателства по делото за наличие на облигационни отношения между И. П. И. и И. Д. В. по повод ползването на процесните имоти, не следва да се обсъждат и изложените във въззивната жалба доводи за привидност на договора за заем за послужване или за заобикаляне на закона. Не са налице и доказателства по делото, въз основа на които да се направи извод, че И. Д. В. е действал като пълномощник на своята баба и/или майка, съответно и този довод, изложен във въззивната жалба, е неоснователен. Напротив извършените от ищеца действия в имотите /основен ремонт на къщата и облагородяване на дворното място/, които действия са достигнали до знанието на собствениците, не са просто подобрения, които би извършил всеки ползвател /и стойността на които - която безспорно никак не е малка той би търсил от собствениците, ако държеше имотите за другиго, а не за себе си/ са действия, с които той е демонстрирал отношението си към имотите като към свои, при това ясно, недвусмислено и категорично, като не се е допитвал до собствениците за извършването на ремонтите.

Поради съвпадане изцяло на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решението следва да бъде потвърдено.

Страните не претендират разноски /вж. протокол от о. с. з., проведено на 01.11.2023 г./, съответно такива не следва да се присъждат.

Воден от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 117 от 07.07.2022 г., постановено по гр.

4 д. № 10/2020 г. по описа на Районен съд – Елин Пелин, с което е признато за установено по отношение на В. П. И. с ЕГН **********, Г. П. М. с ЕГН **********, П. И. И. с ЕГН **********, К. И. А. с ЕГН **********, М. Г. И. с ЕГН ********** /починала в хода на въззивното производство по делото и оставила за свои наследници по закон ответниците в първоинстанционното производство и въззиваеми във въззивното производство П. И. И. и К. И. А./, Т. И. Д. с ЕГН **********, С. Ц. И. с ЕГН **********, И. С. И. с ЕГН **********, И. Ж. И. с ЕГН ********** и А. М. И. с ЕГН **********, че И.

Д. В. с ЕГН **********, починал в хода на въззивното производство, при което производството по делото е продължило с участието на наследниците му по закон К. М. Х. - В.а – съпруга с ЕГН ********** и К. И. В. – син с ЕГН **********, е собственик на основание давностно владение, упражнявано в периода от м. юни 2009 г. до м. декември 2019 г., на дворно място с площ от 575 кв. м., находящо се в с. Ч., Софийска област, представляващо парцел II - 143 в кв. 8 по действащия регулационен план на селото, ведно с построените в него две сгради - жилищна сграда с площ от 90 кв. м., състояща се от I-ви етаж и мазе и рушаща се стопанска сграда с площ от 72 кв. м., състояща се от един етаж.