Решение № 3147 от 23.06.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3147 гр. София, 14.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Стойчо Попов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Стойчо Попов Въззивно гражданско дело № 20211100511149 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 20113534 от 12.05.2021 г. постановено по ГД № 31653 по описа за 2020 г. на СРС, ГО, 154 състав, по предявените от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу ответниците Е. Г. И. и Н. М. И. по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149, ал. 1 и чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че всеки един от ответниците дължи на ищеца следните суми: сумата от 1101,45 лв. – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия (ТЕ) за периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2019 г., отразена в обща фактура с № 0106597658/31.07.2019 г., № 0091779337/30.06.2018 г. и № 0082024448/31.07.2017 г., ведно със законната лихва от 06.03.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 109,92 лв. за периода от 15.09.2017 г. до 17.02.2020 г., сумата от 15,04 лв., представляваща цена на извършена услуга за дялово разпределение за периода от м. 05.2017 г. до м. 04.2019 г., ведно със законната лихва от 06.03.2020 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 2,43 лв. за периода от 01.07.2017 г. до 17.02.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 23.04.2020 г. по ЧГД № 12435/2020 г. на СРС, 154 състав, като исковете по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149, ал. 1 и чл. 150 от ЗЕ са отхвърлени до пълния предявен размер от 1180,42 лв. за ТЕ за периода от м. 05.2016 г. до м. 04.2019 г., както и исковете по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до пълния предявен размер от 140,20 лв. за законна лихва за забава върху главницата за ТЕ.

С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и по разноските, дължими от страните съгласно чл. 78 от ГПК за заповедното и исковото производство съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от исковете.

Решението е постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД – трето лице-помагач на 1 страната на ищеца.

Решението е обжалвано в срок от ответниците Е. Г. И. и Н. М. И., в частта, с която предявените искове са уважени. Депозирани са две отделни въззивни жалби с идентично съдържание. Релевират се доводи, че решението на СРС в обжалваната част е неправилно и необосновано. Твърди се, че между ищеца и ответниците не е налице валидно облигационно правоотношение. Поддържа се, че дължимите суми за ТЕ не са начислени въз основа на реален отчет, не било установено в процесния период да са монтирани средства за дялово разпределение, а отоплителните тела били премахнати преди повече от 13 години. Твърди се, че не е доказано по кой метод е отчетено реалното количество потребена ТЕ. Сочи се, че предвид това, че не се дължи главното вземане, неоснователна се явява и претенцията за обезщетение за забавено изпълнение. Излагат се съображения, че задължението не е с определен срок за изпълнение, с оглед на което е необходима покана, за да изпадне длъжникът в забава. Поддържа се и оспорването на исковете по размер, както и възражението, че задълженията са погасени по давност. Ето защо отправят искане до СГС като въззивна инстанция за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени изцяло.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД и „Т.с.“ ЕООД – трето лице-помагач на страната на ищеца.

В частта, с която исковете по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. чл.

149, ал. 1 и чл. 150 от ЗЕ до пълния предявен размер от 1180,42 лв. за ТЕ за периода от м.

05.2016 г. до м. 04.2019 г., както и исковете по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до пълния предявен размер от 140,20 лв. за законна лихва за забава върху главницата за ТЕ, са отхвърлени, първоинстанционното решение е влязло в сила и не е предмет на въззивна проверка, доколкото в тази част не е обжалвано в срок от ищеца – по арг. от разпоредбата на чл. 296, т. 2 от ГПК.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираните въззивни жалби са допустими. Същите са подадени в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледани по същество, жалбите са неоснователна, респективно първоинстанционното решение в обжалваната част е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

В мотивите първоинстанционният съд е възпроизвел фактическата обстановка.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи 2 произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 от ГПК, като в останалата част може да препрати към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК.

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 149 и чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Основателността на исковата претенция по чл. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 149 и чл. 150 от ЗЕ е обусловена от наличието на следните предпоставки (юридически факти), а именно: валидно облигационно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди, по силата на което ищецът е предоставил на ответника на адреса на процесния имот и заявения период услуги, чиято цена възлиза на претендираната сума, а за ответника е възникнало задължението за заплащането им. Установяването на тези обстоятелства е в тежест на ищеца. В тежест на ответника (при доказване на предпоставките за основателност на иска) е да установи по делото погасяване на задълженията си към ищеца. С оглед направеното с отговора на исковата молба възражение за погасяване на вземанията по давност в тежест на ищеца е да установи по делото обстоятелства, водещи до спиране или прекъсване течението на погасителната давност за съдебно предявените вземания.

Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответниците като вещни ползватели на топлоснабдено жилище, за наличието на облигационна връзка между ищеца и ответниците за доставка на ТЕ по договор при Общи условия, обвързващи ги, и за размера и цената на реално доставената и отчетена ТЕ за жилището му, установен от приетите по делото писмени доказателства и заключенията на назначените по делото съдебно-техническа експертиза (СТЕ) и съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), и при липса на доказателства за некачествено изпълнение, е уважил частично исковете за цената на ТЕ и обезщетението за забава върху главницата за ТЕ, предвид погасяване на част от задълженията по давност и своевременно релевираното от ответниците възражение в тази насока, и изцяло тези за услугата дялово разпределение и обезщетението за забава върху главницата за нея. Въз основа на посочените доказателства се извършва преценката за реално доставена, отчетена и потребена в жилището на ответниците ТЕ и извършена услуга дялово разпределение за исковия период, цената за които не се установи да е платена. Изложените от първоинстанционния съд фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства, въззивният съд споделя и на основание чл. 272 от ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.

По оплакванията в жалбата настоящият въззивен състав намира за необходимо да добави следното:

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (редакция изм. и доп. - ДВ, бр. 74 от 2006 год.), „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице – 3 собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а според § 2а от ДР на ЗЕ (нов – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 г.), „битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди.

Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. дело № 2/2017 г., ОСГК, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор (чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл.

29 - 36 Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма за действителност, а за доказване) със собствениците или титулярите на вещното право на ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от законодателя в чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за битови нужди.

В разглеждания случая по делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира процесния имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото, че ответниците са вещни ползватели на процесния апартамент № 33 – нотариален акт за покупко-продажба, видно от който ответниците са си запазили правото на ползване върху топлоснабдения имот пожизнено и безвъзмездно, заедно и поотделно, списък на живущите по апартаменти в жилищна сграда на бл. 6А, вх. „Б“, ж. к. „Фондови жилища“, списък на етажните собственици, неразделна част от протокол за проведено на 08.09.2002 г. Общо събрание на етажните собственици на процесната сграда, който е подписан от ответника Н. М. И. (чл. 180 от ГПК) и обективира извънсъдебното му признание, че е титуляр на права върху имота и на откритата при ищеца клиентска партида № (абонатен №) 288973, което при преценката му по реда на чл. 175 от ГПК въззивният съд приема, че отговаря на истината. Следователно ответниците се явяват потребители на ТЕ за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството 4 на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.