Определение № 1393 от 25.11.2025, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1393 гр. Благоевград, 25.11.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно частно гражданско дело № 20251200501227 по описа за 2025 година взе предвид следното:

Производството е по чл. 413, ал. 2 от ГПК.

„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК 203670940, седалище и адрес на управление гр. С., район „Л.“, ж. к. „Л.-“, бул. „Д-р П. Д.“ №, офис сграда „Л.“, ет. , оф., представлявано от З. С. Б., обжалва разпореждане № 3670 от 27.10.2025 г., постановено по частно гражданско дело № 2387 от 2025 г. на Районен съд Благоевград, с което е отхвърлено заявлението на дружеството за издаване на заповед за изпълнение срещу Д. Г. Г., ЕГН **********, адрес гр.

Р., ул. „Р. №, вх., ет., ап., за вземания по ДПК № 5111604 от 08.05.2024 г. В жалбата се твърди, че разпореждането е неправилно, развиват се доводи за това и се цитира практика на Окръжен съд София, Градски съд София, Окръжен съд Пловдив и Окръжен съд Габрово. Моли се за отмяна на атакуваното разпореждане и връщане на делото на районния съд за издаване на заповед за изпълнение.

Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 от ГПК, копие на жалбата не е връчвано на насрещната страна.

Частната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирано лице, което има правен интерес от обжалването, и е насочена против подлежащ на обжалване съдебен акт. Тя се явява редовна и допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 15.01.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2017 г., ОСГТК, докладвано от съдиите Гергана Никова и Вероника Николова, обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно. По 1 силата на чл. 278, ал. 2 от ГПК, инстанцията, осъществяваща контрол за законосъобразността на актовете, подлежащи на обжалване с частна жалба, разполага с правомощието самостоятелно да установява фактите, относими към приложимата процесуалноправна норма, да вземе собствено становище по предмета на производството и да се произнесе по неговото същество, без да е обвързана от изложените в частната жалба оплаквания. Ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалвания акт, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон.

Тази негова дейност не е обусловена от волята на страните и не зависи от оплакванията им за незаконосъобразност.

Окръжен съд Благоевград напълно споделя аргументите, изложени от първата инстанция. Нейното разпореждане е правилно и законосъобразно.

СЕС последователно поддържа в практиката си, че правилното посочване на ГПР в ДПК е от съществено значение за сравняването на пазарните оферти и за възможността на потребителите да вземат информирано решение относно различните оферти за кредитиране на пазара. Неправилното посочване на ГПР в договора се приравнява на липса на посочване на такъв. Неправилното изключване от разходите по кредита на елементи, които съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК представляват такива, винаги води до определяне на неправилен размер на ГПР, а оттам - и до нищожност на договора съгласно чл. 22 вр. чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, при която потребителят е длъжен да върне на търговеца само онова, което е получил, съгласно чл. 23 от ЗПК.

Правилен е изводът на първата инстанция, че между ДПК и ДПП е налице такава тясна корелация и взаимозависимост, че сключването на ДПП се явява част от сключването на ДПК. Те следва да се разглеждат като едно цяло. ДПК не може да бъде сключен без да е обезпечен. Налице е договорна обвързаност между кредитора и поръчителя. Има изрична уговорка за приоритетно изплащане на възнаграждението по ДПП. С обособяването на отношенията по обезпечаване на кредитното правоотношение в отделен договор, се цели заобикалянето на закона и забраната за уговаряне на допълнителни такси във връзка с усвояването и управляването на ДПК - чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Отговорността към поръчителя за заплащане на възнаграждение е неделима от тази по заемното правоотношение и затова следва да се включи в общия размер на разходите по заема. В конкретния ДПК е предвиден ГПР от 54,96.

Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва, определена с ПМСРБ. С уговарянето на въпросното допълнително възнаграждение се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. На основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка 2 клауза в ДПК, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Възнаграждението в ДПП е уговорено като дължимо предварително и без да се знае дали изобщо длъжникът ще прибегне до тази възможност. На практика с него се предвижда допълнителна такса за услуга, за която не е ясно дали ще се предостави, което сочи на противоречие с чл. 10а, ал. 4 от ЗПК.

Съотношението между дължимото по ДПП възнаграждение и размерът на задължението, за което „Файненшъл България“ ЕООД се съгласява да гарантира/поръчителства, дава основание да се приеме, че договорът е сключен в нарушение на добрите нрави и накърнява принципите на добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на насрещните престации.

В случая от страна на търговеца наистина е приложена заблуждаваща търговска практика, като в общата сума, дължима от потребителя, не е включено възнаграждението, което длъжникът се задължава да плати на поръчителя, и стойността му не е прибавена при изчисляването на ГПР.

Сключеният ДПП и разходите по него са пряко свързани с ДПК. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не подкрепя твърдението за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че потребителят, за да не заплаща разходи за неизпълнение на задължения по ДПК, следва да сключи ДПП с посочено от кредитора юридическо лице. В този смисъл ДПП има за действителна цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, която да е съответна на получените гаранции. Клаузата, въз основа на която е сключен ДПП, е неравноправна. Установените данни за свързаност между кредитодателя и поръчителя, обстоятелствата около избора на поръчителя в деня на сключването на ДПК, включването на възнаграждението в погасителния план по ДПК и събирането на сумата от заемодателя /едноличен собственик на капитала и на дружеството-поръчител/ водят до единствения извод, че с предвиждането на избор за сключване на възмездно поръчителство с одобрено от заемодателя дружество не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита с кумулиране на скрити разходи под формата на възнаграждение за поръчител, свързан с кредитора.

Районният съд правилно е приел, че липсва ясна, разбираема и недвусмислена информация в ДПК, съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, за това кои компоненти формират ГПР. Липсата на такива данни не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна търговска практика, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на 3 цената на договора, и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това влече недействителност на ДПК в неговата цялост, на основание чл. 22 от ЗПК.

След като сключеният ДПК се оказа недействителен, нищожен се явява и акцесорният ДПП. В разглеждания случай наистина е несъмнено, че получаването на кредита е било обусловено от сключването на ДПП от страна на кредитополучателя, с който е било уговорено последният да заплати възнаграждение. Макар отношенията между кредитора и длъжника и между длъжника и поръчителя да са представени като две самостоятелни правоотношения, произтичащи от отделни договори, в казуса действително се касае за взаимно свързани и обусловени правоотношения. Едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД е „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Независимо че произтича от друг договор, възнаграждението за поръчителя съставлява разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, защото икономическата тежест се понася от кредитополучателя, който го плаща наред с другите парични задължения по договора за заем - главници, лихви и пр., като същото, съгласно условията на договора, е платимо разсрочено на вноски, дължими на падежа на погасителните вноски по ДПК. Възнаграждението за поръчителство не попада в изключенията по чл. 19, ал. 3 от ЗПК, съставляващи изчерпателно изброяване на разходите, които не се включват при изчисляване на ГПР въпреки заплащането им от потребителя.

В настоящия случай размерът на ГПР, посочен в ДПК, не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно - възнаграждението по ДПП, сключен от потребителя с „Файненшъл България“ ЕООД. Възнаграждението в полза на поръчителя е разход, свързан с предмета на ДПК, доколкото касае обезпечение на вземанията по него. В същото време, съгласно чл. 2, ал. 3 от ДПП, „Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приема вместо поръчителя възнаграждението по ДПП. Тази свързаност обуславя извода, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на документите по делото. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството-поръчител, то очевидно с ДПП не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя, поръчителят плаща сам на себе си. С уговарянето на допълнително възнаграждение под формата на такса за поръчителство, оформена като отделно съглашение с трето лице, свързано с кредитора по смисъла на § 1, ал.

1, т. 5 от ДР на ТЗ, която такса е платима с вноските по договора за кредит и която води до допълнителни разходи за потребителя, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния процент на разходите по кредита. Със сключването на този договор се цели единствено набавянето на допълнително възнаграждение за заемодателя по ДПК, в нарушение на изискванията на чл.

4

19, ал. 4 от ЗПК. Като краен резултат, сключвайки ДПП, длъжникът се е задължил да заплати още едно възнаграждение в полза на кредитора си „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който е едноличен собственик на капитала на дружеството-поръчител „Файненшъл България“ ЕООД, а последното всъщност не е поело задължение по договора, тъй като реално обезпечава задължението само пред себе си. Доколкото в случая се цели постигане на забранен от закона правен резултат чрез използване на законни средства, то и ДПП е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗДог вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Съществува и практика на СЕС, съгласно която когато длъжникът е сключил ДПП едновременно с ДПК и за да изпълни предвидено от последния договор задължение, поръчителят е дъщерно дружество на кредитора или избрано от него лице и разходите за поръчителство се дължат едновременно с вноските по заема, разходите по ДПП, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него ДПК, водят до увеличаване на общия размер на дълга и попадат в обхвата на понятията „общи разходи по кредита за потребителя“ и „годишен процент на разходите“.

В решението на СЕС от 30 юни 2022 г. по дело С-170/21 е прието, че националната юрисдикция, сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на ДПК, съдържащ неравноправна клауза, може да уважи това заявление, като същевременно остави без приложение тази клауза, при условие че договорът може да продължи да действа без каквито и да било други изменения, допълнения или поправки, което въпросната юрисдикция следва да провери. В тази хипотеза тя има възможността да отхвърли разглежданото заявление само по отношение на претенциите, произтичащи от посочената клауза, ако те могат да бъдат разграничени от останалите претенции в заявлението. Съгласно същото решение, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в ДПК, и останалата дължима сума по договора, ако са налице данни за това. Конкретният кредит е за 1000 лева. Претендираната главница е в размер на 715,72 лв., което неминуемо сочи, че са налице плащания от страна на длъжника. С оглед на липсата на данни какво е платено по договора, въпреки изричните указания, дадени на заявителя от заповедния съд, действително остава неясен размерът на дължимата главница. При това положение правилно заявлението е отхвърлено изцяло, като на разположение на заявителя е останала възможността да предяви иск за вземанията си съгласно чл. 415, ал. 1, т. 3 от ГПК.