Решение № 245 от 10.01.2020, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ гр. София,

№ ................./.................г.

В ИМЕТО НА

НАРОДА

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното заседание на десети декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

ИВА НЕШЕВА при секретаря

Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Нешева гр. дело № 13178 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на гл. ХХ от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от „Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг“ против Решение № 84896 от 04.04.2019 г. по гр.д. № 80658/2017 г. на Софийския районен съд, 119-ти състав, с което въззивникът е осъден да заплати на С.К.Х., в качеството му на наследник по закон на Н.Д.А.: сумата от 2729,76 лева, на основание чл. 242, ал. 1 от КТ, представляваща трудово възнаграждение за м. януари 2016 г., ведно със законната лихва от 14.11.2017 г. до окончателното изплащане; сумата от 473,16 лева, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.03.2016 г. до 13.11.2017 г.; сумата 20 810,82 лева, на основание чл. 222, ал. 3 от КТ, представляваща обезщетение, дължимо при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната лихва от 14.11.2017 г. до окончателното изплащане; сумата 3 607,91 лева, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.03.2016 г. до 13.11.2017 г., като е отхвърлен иска за разликата до пълния предявен размер от 3608,26 лева.

Недоволен от първоинстанционното решение, ответникът го оспорва в неговата осъдителна част като неправилно, с доводи за необоснованост и нарушение на материалния закон. Счита, че първоинстанционният съд неправилно не е приел възражението му за прихващане, направено с отговора на исковата молба. Твърди, че Н.А.е заемала отчетническа длъжност-ръководител на финансов отдел и в това си качество му дължи на основание чл. 207, ал. 1, т.

1 и т. 2 от КТ сумата от 31 699,28 лева за причинени в резултата от нейната работа вреди и липси. Счита, че неправилно първоинстанционният съд не е приложил законовата презумпция за виновно поведение на отчетника, регламентирана в чл. 126, ал. 1, т. 8 от КТ. Излага доводи, че причинната връзка между липсата и действията и бездействията на отчетника се предполага и не подлежи на доказване. Счита, че ищецът не е представил доказателства, от които да се направи извод, че тази презумпция е оборена. Посочва, че липсата на декларация от отчетника, не води до изключване на неговата отговорност. Излага доводи, че съдът не е взел предвид заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза и не е обсъдил представените от ответника писмени доказателства относими към възражението за прихващане.

По изложените съображения моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалвана част, а предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендират се направените по делото разноски.

Уведомен за подадената въззивна жалба на 17.09.2019 г., въззиваемият С.К.Х., се е възползвал от възможността да подаде писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, с който оспорва същата. Счита за неоснователни твърденията на въззивника за наличие на насрещно вземане за вреди. Излага доводи, че това вземане не се установява нито по основание, нито по размер. Счита, че извършената от ответника инвентаризация е незаконосъобразна. По изложените съображения моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението на първоинстанционния съд – потвърдено. Претендира направените разноски по делото.

Софийски градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК, когато констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на С.Х., в която се твърди, че е наследник по закон на Н.Д.А., негова майка. Според ищеца същата е осъществявала трудова дейност в Колеж за мениджмънт, търговия и маркетинг за периода от 10.12.1993 г. до 01.02.2016 г. На 01.02.2016 година се твърди, че трудовото правоотношение било прекратено по взаимно съгласие на страните, след като А.е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Твърди се, че работодателят не е изпълнил задължението си по чл. 222, ал. 3 КТ за заплащане на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за период от 6 месеца, както и не е заплатил трудово възнаграждение за месец 01.2016 г. Поради това моли съда да осъди ответника да заплати обезщетение за забава в размер на 473.16 лева за времето от 01.03.2016 година до 13.11.2017 година включително, както и законната лихва върху главницата за времето от предявяването на иска на 14.11.2017 година до окончателното изплащане на сумата; както и обезщетение по чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда в размер на 20 210.82 лева ведно с обезщетение за забава в размер на 3 503.21 лева за времето от 01.03.2016 година до 13.11.2017 година включително, както и законната лихва върху главницата за времето от предявяването на иска на 14.11.2017 година до окончателното изплащане на сумата.

В открито съдебно заседание от 05.11.2018 г. е допуснато увеличение на размера на исковите претенции, като искът с правно основание по чл. 222, ал. 3 от Кодекса на труда е увеличен до сума от 20810,82 лева, а обезщетението за забава върху тази сума – до сума от 3608,26 лева.

Допуснато е изменение и на претенцията за сума в размер на 2729,76 лева – която представлявала сбор от трудово възнаграждение, допълнително възнаграждение и платен годишен отпуск.

В депозирания от ответника отговор на исковата молба не се оспорва наличието на трудово правоотношение, както и че периодът на действието му е надвишил десет години. Не се оспорва прекратяването на трудовото правоотношение на посочената в исковата молба основание, нито възникването на правото за получаване на обезщетение. С отговора е въведено възражение за прихващане на претендираните суми с вземания на дружеството към ищеца. Поддържа се, че наследодателката на ищеца била отчетник по смисъла на чл. 207 от Кодекса на труда. На 15.12.2015 година се твърди, че е извършена ревизия, при която били установени вреди на обща стойност 8 565.00 лева и липси на обща стойност 18 016.86 лева. Поддържа се и, че наследодателката на ищеца носи отговорност за вредите и липсите по силата на чл. 207, ал 1, т. 1 и т. 2 от Кодекса на труда. Твърди и, че му се дължат лихви от деня на причиняването на щетата 10.05.2015 година до 10.05.2018 година в размер на 5 493.14 лева.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за доказани исковите претенции, а за недоказано възражението за прихващане. За да достигне до този извод СРС е приел, че не се установява от доказателствата по делото, че наследодателката на ищеца е причинила вреди на дружеството, както и че не се установяват твърдените липси, обстоятелства, чиято доказателствена тежест е била на ответника.

Настоящият състав намира, че при постановяването на обжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата го намира за правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 222, ал. 3 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж.

Следователно фактическият състав, който поражда за работодателя задължение за плащане на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ включва два позитивни елемента - прекратяване на трудовото правоотношение и придобито от работника/служителя право на пенсия за осигурител стаж и възраст към момента на прекратяването, и един негативен - плащането се дължи само веднъж, т.е. работникът или служителят преди това да не е получавал такова обезщетение. Правото на увеличения размер на обезщетение е обусловено от наличието на допълнителна предпоставка - работникът или служителят да е придобил последните 10 години трудов стаж при един и същ работодател, преди прекратяване на трудовото правоотношение.

В случая по делото не е било спорно и от приетите по делото писмени доказателства / удостоверение от дата 12.11.2015 г.; трудов договор от 01.12.2004 г. допълнително споразумение от 01.10.2010 г. и допълнително споразумение от 28.05.2015 г./, се установява, че от 10.12.1993 г.

Н.А.и Колеж по мениджмънт, търговия и маркетинг са били в трудово правоотношение, към момента на прекратяването му безсрочно, по силата на което Н.А.е заемала при ответника последователно различни длъжности, както следва: „Счеоводител“; „Заместник директор“; „Ръководител направление икономика“, „Ръководител финансов отдел“. На 01.12.2004 година Колежът и наследодателката на ищеца са сключили трудов договор №53, по силата на който наследодателката на ищеца заемала длъжността "Ръководител направление икономическо". С Допълнително споразумение №6 от 01.06.2015 г. към него страните са се съгласили да изменят заеманата от А.в нова „Ръководител, финансов отдел“.

Не е спорно между страните и, че трудовото правоотношение е прекратено по взаимно съгласие със заповед № 2/26.01.2016г. Не се спори, че заповедта е връчена на А.на същата дата и трудовото правоотношение е прекратено, считано от 26.01.2016 г., към която дата са изминали повече от десет години от възникване на трудовото правоотношение. В заповедта за прекратяване на трудово правоотношение е посочено на А.да се изплатят дължимите обезщетения за придобито право на пенсия за стаж и възраст.

Видно от разпореждане № ********** от 05.02.2016 г. на Териториално поделение на НОИ – София град, неоспорено от ответника, на А.е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст считано от 30.12.2015 г.

От изложеното дотук се установява, че в действителността са се реализирали всички материалноправни предпоставки за възникване на претендираното право за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ.

Размерът на обезщетението следва да се определи съобразно заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна експертиза, което настоящият състав кредитира като компетентно и незаинтересовано, и според което размерът на обезщетението е 20810,82 лева. Доколкото работодателят не въвежда твърдения за плащане на задължението, искът е основателен.

Страните не спорят за наличието на предпоставките за иска за сума в размер на 2729,76 лева. По делото /от заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение/ се установява, че трудовото правоотношение е било прекратено на 26.01.2016 г., до когато А.е била служител при ответното дружество. Поради наличието на трудово правоотношение до дата 26.01.2016 г., по което А.и ответника са били страни, на А.се дължи възнаграждение за положения труд. От заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че възнаграждение не е било заплатено, а се дължат суми в размер на 182 лева – 128,50 лева, допълнително възнаграждение за стаж и професионален опит – 44,92 лева, както и обезщетение за неизползван годишен отпуск в размер на 3295,05 лева. Последната сума е дължима на основание чл. 224, ал. 1 КТ, според която разпоредба при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176, правото за който не е погасено по давност.