Решение № 4161 от 24.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4161 гр. Пловдив, 24.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Пламена Н. Славова - Милева при участието на секретаря Гергана Хр. Семерджиева - Саръмова като разгледа докладваното от Пламена Н. Славова - Милева Гражданско дело № 20235330117619 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Подадена е искова молба от „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД срещу В. Д.

Т., с която се иска от съда да осъди ответницата да заплати на ищеца задължения, основани на договор за издаване на кредитна карта от 09.03.2022 г., както следва: 1000 лв. главница ведно със законната лихва от 11.10.2023 г. до окончателното плащане; 107,85 лв.-възнаградителна лихва за периода 29.04.2022 – 12.07.2023 г.; сумата 52,98 лв. за мораторна лихва, начислена върху сумата 415,06 лв., представляваща задължение за минимални месечни плащания за главница, като мораторната лихва се претендира за периода 29.04.2022 – 24.09.2023 г.; сумата в размер на 67,75 лв. - такси за период 08.04.2022 – 11.04.2023 г., включващи четири такси за надвишаване на кредитен лимит на обща стойност 19,75 лв. и три такси за теглене в брой от банкомат на друга банка в общ размер на 48 лв.; сумата от 15,72 лв. застраховки за периода 28.04.2022 – 27.05.2022 г., и сумата в размер на 66 лв. обезщетение за уведомяване за периода 20.07.2023 – 24.09.2023 г. Твърди се, че длъжникът не изпълнил задълженията си по договора за връщане на усвоения кредитен лимит и останалите вземания, поради което банката прекратила договора поради неплащане на минималните месечни вноски по две последователни извлечения с падеж 29.04.2022 г. и 30.05.2022 г., като обявила цялото задължение за предсрочно изискуемо. За същото длъжникът бил уведомен с покана, връчена на 12.07.2023 г., като се твърди, че това е датата на настъпване на предсрочната изискуемост. Твърди също, че за тези вземания подал заявление по чл. 417 ГПК, но то било отхвърлено, поради което има интерес от настоящия иск.

1

Ответникът не е подал отговор на исковата молба в срок.

Съдът, като взе предвид становищата на страните, въз основа на доказателствата по делото и закона, прие следното от фактическа и от правна страна.

Предявени са искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ, чл. 79 ЗЗД и чл. 82 ЗЗД.

За основателността на претенцията следва да са реализирани следните юридически факти: сключването на валиден договор за кредитен лимит за издаване на кредитна карта, усвояване на заетата сума, уговорки за възнаградителна лихва, такси и застрахователна премия, настъпване падежа за плащане на задълженията по договора, изпадане на длъжника в забава, причинени от неизпълнението вреди за уведомяване.

Макар да не е подаден отговор на исковата молба, ищецът не доказа възникването на валидно облигационно отношение с ответника. Договорът за кредитен лимит, който има характер на договор за потребителски кредит, е недействителен, поради нарушаване на материалния закон, за което съдът следи и служебно, доколкото нищожността произтича от налични по делото доказателства.

Съдът стигна до този извод въз основа на следните съображения.

Установява се от договора за кредитен лимит, сключен на 09.03.2022г., че съгласно чл.2, ал.1, разрешеният кредитен лимит на потребителя е в размер на 1000 лв. Съгласно чл.4 от договора, където е уговорена възнаградителната лихва, дължима от потребителя, е посочено, че всички дължими възнаграждения по договора се начисляват и добавят като задължения по кредитния лимит. Съгласно чл.4, ал.2 това се отнася и за таксите за използване на кредитната карта за платежни операции, които също се отнасят като задължения по кредитния лимит. Съгласно ал.3 на чл.4 натрупаната възнаградителна лихва за текущия период се добавя като ново задължение по кредитния лимит. Съгласно чл.4, ал.5 от Договора сред допусканията при формиране на ГПР е и допускането, че общият размер на кредитния лимит е 3000 лв. От приложения по частното дело договор за карта Visa Classic, чрез която се полза кредитния лимит, както и от представената тарифа за таксите, се установява, че банката събира обезщетение/такса за превишаване на кредитния лимит.

От всичко изложено може да се заключи, че сумата, предоставена за реално ползване на потребителя, е в размер по-малък от 1000 лв. Този извод почива на факта, че ако потребителят изтегли целия кредитен лимит още през първия отчетен период, той неминуемо ще направи разходи за изтеглянето на сумата, т.е. за платежната операция с картата, както и ще му се начисли възнаградителна лихва от момента на транзакцията на основание чл.4, ал.2 от договора. Тези две задължения съгласно договора ще се добавят като задължения по кредитния лимит, т.е. като главница, което пък води до превишаване на кредитния лимит и дължимо за това обезщетение. Така, ако потребителят не желае да нарушава договора, да превишава кредитния лимит 2 и да дължи съответно обезщетение за това, ще трябва да изтегли сума, помалка от 1000 лв., така че останалите следващи от това задължения за такси и възнаградителна лихва да се вместят в размер на кредитния лимит от 1000 лв.

Дори тогава, неплатените в срок възнаградителни лихви също ще се начислят към главницата, т.е. ще се капитализират, и рано или късно ще доведат до надвишаване на кредитния лимит. При това положение, задължението на длъжника, който реално е изтеглил само 1000 лв., всеки месец ще се увеличава и дължимите от него такси и лихви, ще се олихвяват отново и отново като част от главницата. Освен че този начин на капитализиране на задълженията като част от кредитния лимит противоречи на добрите нрави, води и до недопустим анатоцизъм, или начисляване на лихва върху лихва. От всичко изложено следва, че потребителят разполага с много по-малка сума, която реално може да изтегли и получи, тъй като в рамките на кредитния лимит следва да съобрази и останалите си задължения. Посочената сума за кредитен лимит от 1000 лв. не отговаря на изисквания на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК, според която в договора следва да е посочен общият размер на кредита. В случая е посочен размер, който нито потребителят може да ползва изцяло, без да дължи обезщетение за надвишаване на кредитен лимит, нито всъщност съставлява лимит, след като технически е възможно неговото надвишаване.

Това всъщност е способ банката да си набави допълнителна печалба, чрез института на надвишаване на кредитния лимит, който се надвишава веднага след изтегляне на сумата от 1000 лв. чрез начисляваните такси за теглене и възнаградителна лихва. Това е видно и на практика от приложеното месечно извлечение и от заключението на вещото лице. Ето защо не е спазено правилото на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК, което цели да даде яснота на потребителя за отпуснатата му реално сума, която може да полза без да е в неизпълнение на договора. Такава яснота в случая липсва.

Съдът намира, че не е спазено и правилото на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР. Макар такива да са посочени, съдът намира, че те нямат обективен и ясен характер, конкретно допускането, че общият размер на кредитния лимит е 3000 лв. Това допускане има неясен характер и не дава възможност на потребителя да разбере при какви параметри е посочения ГПР. Кредитният лимит от една страна е 1000 лв., но за целите на ГПР същият е посочен в размер на 3000 лв. Тази разлика вероятно се дължи на допускането от страна на кредитора, че начислявайки всички задължения към кредитния лимит, вкл. капитализирайки възнаградителни лихви, стойността на кредитния лимит вероятно ще надвиши 1000 лв. Така банката използва като компонент за изчисляване на ГПР стойност, до която се стига въз основа на собственото й неправомерно поведение, чрез обвързването на потребителя с нищожни клаузи, водещи до анатоцизъм. С посочения ГПР и допускането, че кредитният лимит е 3000 лв., за потребителя всъщност не става ясно, при какви условя оскъпяването на кредита ще е точно в този размер и каква сума може да изтегли, за да е ГПР в този размер. Смисълът да се посочи ГПР в договора е за потребителя да е налице яснота за оскъпяването, което да сравни с условията, предлагани от други кредитори. В случая този законодателен смисъл не е изпълнен, а 3 напротив, у потребителя се създава неяснота какво е оскъпяването при кредитен лимит от 1000 лв., доколкото е посочено такова при лимит от 3000 лв.

Съдът намира, че не е спазена и нормата на чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като не е посочен размерът на лихвения процент на ден при отказ от договора.

Такава конкретна информация липсва в чл.6, ал.3 от Договора, а е посочено общо, че се изчислява на база на уговорените в настоящите Условия годишни лихвени проценти – кои и колко са тези лихвени проценти и как се изчисляват, за да се достигне до лихвения процент на ден, не става ясно.

Поради нарушение на чл.11, ал.1, т.7, т.10 и т.20 от ЗПК, договорът е недействителен на основание чл.22 от ЗПК.

На основание чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо всички претендирани от ищеца вземания, като основани на договора, подлежат на отхвърляне, с изключение на чистата стойност на кредита. Установява се от заключението на вещото лице, че реално получената от потребителя сума е в размер на 1000 лв.

Същата подлежи на присъждане, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 30.11.2023г., до окончателното плащане.

В случая не се установява по-ранна покана за връщане на заетата сума.

Както правилно е преценил заповедният съд по ч.гр.д. № 14813/2023г., с което е отхвърлено заявлението за същите вземания, уведомлението за предсрочна изискуемост не е редовно връчено на длъжника. Това е така, не само поради неправилното прилагане на чл.47 ГПК, но и поради факта, че кредиторът би могъл да извести длъжника и на посочения в заявлението за кредит адрес на електронна поща. Предвиждането едни съобщения да се изпращат чрез електронната поща, а други с дори по-голяма важност чрез адреса за кореспонденция, не отчита правата на потребителя. Ето защо не може да се приеме, че уведомлението му е връчено само по силата на неговото изпращане на адреса за кореспонденция, без да се извърши правилно процедурата по чл.47 ГПК и без да се направи опит за връчване по друг ред.

Въз основа на изложеното ще се уважи иска за сумата от 1000 лв., ведно със законната лихва от исковата молба, а другите претенции подлежат на отхвърляне.

При този изход от спора разноските ще се присъдят съразмерно на уважената част от претенциите – 47,22 лв. за държавни такси от поисканите 283,29 лв., 86, 21 лв. за адвокатски хонорар и 50 лв. за експертиза, които съставляват 1/6 от поисканите разноски, поради уважаване на един от предявените искове от общо шест.

Така мотивиран, съдът:

РЕШИ:

ОСЪЖДА, по предявения иск с правно основание чл.430, ал.1 от ТЗ, В.

4

Д. Т., ЕГН **********, с адрес *** да плати на „Юробанк България” АД, ЕИК 000694749, със седалище и адрес на управление: град София, район „Витоша”, ул. „Околовръстен път” № 260, на основание чл.23 ЗПК, сумата в размер на 1000 лв. – чиста стойност на кредита по Договор за кредитен лимит за издаване на кредитна карта от 09.03.2022г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 30.11.2023г. до окончателното плащане.

ОТХВЪРЛЯ предявените искове с правно основание чл.430, ал.2 ТЗ, чл.79 ЗЗД и чл.82 ЗЗД, за осъждането на В. Д. Т., ЕГН **********, да плати на „Юробанк България” АД, ЕИК 000694749, следните суми, дължими по Договор за кредитен лимит за издаване на кредитна карта от 09.03.2022г.:

107,85 лв. - възнаградителна лихва за периода 29.04.2022 – 12.07.2023 г.;

52,98 лв. - мораторна лихва за периода 29.04.2022 – 24.09.2023 г.;

67,75 лв. - такси за периода 08.04.2022 – 11.04.2023 г.;

15,72 лв. - застраховки за периода 28.04.2022 – 27.05.2022 г.;

66 лв. - обезщетение за уведомяване за периода 20.07.2023 – 24.09.2023 г.

ОСЪЖДА В. Д. Т., ЕГН **********, да плати на „Юробанк България” АД, ЕИК 000694749, разноските по делото: 47,22 лв. за държавни такси, 86, 21 лв. за адвокатски хонорар и 50 лв. за експертиза.