Решение № 4886 от 26.10.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4886 гр. Пловдив, 26.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20265330102631 по описа за 2026 година

Съдът е сезиран с искова молба от Т. В. Х., ЕГН ********** против „ЮтеКредит България“ ЕООД, ЕИК 205559807, с която се предявява иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за кредит № ***/*** г., сключен между страните, е недействителен поради неточно посочен размер на лихвения процент, а при условията на евентуалност – иск с правно основание чл.

124, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата за дължимост на такса за разглеждане, обективирана в ред № 5, раздел „Основни условия“ в договора, е нищожна поради противоречието й с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит № ***/*** г., по силата на който на ищцата била предоставена сумата от 1243,80 лева, за срок от 24 месеца, при ГПР – 60,67 %, фиксиран лихвен процент – 30 % и такса за разглеждане – 295,40 лева. Последната била начислена в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, като по същество представлявала скрита лихва, поради което посочената договорна лихва в договора била невярна, а договорът – недействителен. Излагат се подробни съображения за нищожност на клаузата за дължимост на таксата за разглеждане на документи, както и за недействителност на договора за кредит поради погрешно посочен размер на лихвения процент. По така изложените съображения се моли за уважаване на предявения иск.

Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, с който оспорва предявения иск. Изискването на чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК било спазено, като в договора бил посочен размерът на годишния лихвен процент от 30 %, който бил фиксиран, като 1 възнаградителната лихва възлизала на сумата от 170,80 лева. Разсрочването на дължимата такса не я правело „прикрита възнаградителна лихва“. Таксата била за допълнителна задължителна услуга, която не била свързана с усвояване или управление на кредита.

Изрично била посочена в погасителния план и включена в ГПР, който бил формиран от ГЛП и таксата за разглеждане, поради което чл. 22 ЗПК не бил приложим. Счита, че дори клаузата за дължимост на такса за разглеждане да е нищожна, то това не води до цялостна нищожност на договора за кредит. Поради изложеното се моли исковата претенция да бъде отхвърлена, като в полза на ответника се присъдят разноски в производството.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за кредит № ***/*** г., сключен между страните, по силата на който ответникът е предоставил на ищцата сумата в размер на 1243,80 лева за срок от 24 месеца, при фиксиран лихвен процент от 30,00 % и ГПР в размер на 60,67 %. С договора е начислена и такса за разглеждане в размер на 295,40 лева, която е разсрочена, заедно с погасителните вноски по кредита.

По главния иск:

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му. В процесния договор е посочен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 30 %. Обстоятелството, че наред с възнаградителната лихва страните са уговорили и такса за разглеждане, не обосновава извод, че последната представлява част от възнаградителната лихва и че действителният ГЛП е различен от посочения в договора. Таксата представлява самостоятелен разход по кредита, чиято допустимост е отделен въпрос, а наличието на такъв разход намира отражение при определяне на ГПР, а не води до изменение на уговорения лихвен процент. Ето защо съдът не установява нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.

Настоящият състав намира, че липсва нарушение и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. От представения погасителен план се установява, че таксата за разглеждане в общ размер на 295,40 лв. е включена в размера на погасителните вноски. Общата дължима сума от 1 964,83 лв. се формира от 1 243,80 лв. главница, 425,63 лв. лихва и 295,40 лв. такса, като всяка от първите 23 погасителни вноски е в размер на 81,86 лв., а последната – 82,05 лв.

За проверка на посочения в договора ГПР съдът използва общодостъпен интернет калкулатор, като въведе размера на предоставения кредит – 1 243,80 лв., датата на предоставянето му – *** г., както и размера и падежите на погасителните вноски съобразно приложения към договора погасителен план. При така въведените данни се получава ГПР в размер на 60,67 %, който съвпада с посочения в договора. За извършването на тази проверка не са необходими специални знания по смисъла на чл. 195, ал. 1 ГПК, тъй като се касае до математическо изчисление въз основа на установени по делото величини посредством общодостъпен изчислителен инструмент.

2

Следователно таксата за разглеждане е отчетена при определяне на ГПР, а посоченият в договора размер от 60,67 % съответства на действителния ГПР, изчислен въз основа на предвидените по договора плащания. Обстоятелството дали самата клауза, предвиждаща този разход, е действителна, е ирелевантно за точността на посочения ГПР.

Включването на таксата при неговото изчисляване осигурява именно отразяването на цялата икономическа тежест на кредита за потребителя.

Ето защо съдът намира, че не са налице твърдените нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което не е налице твърдяната цялостна недействителност на договора по чл. 22 ЗПК. Оттук следва и че предявеният главен установителен иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

По евентуалния иск:

С оглед отхвърлянето на главния иск е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск за установяване нищожността на клаузата за дължимост на такса за разглеждане.

Съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, като същевременно ал. 2 на разпоредбата изрично забранява изискването на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

При преценката дали дадена такса попада под забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК определящо е не нейното наименование, а естеството на действието, за което се дължи. В случая таксата е уговорена за „разглеждане“, което по естеството си представлява дейност на кредитора по разглеждане и преценка на искането за предоставяне на кредит и е непосредствено свързано с отпускането и усвояването му. Разглеждане на документите и изплащане на кредита по своята същност е дейност на финансовата институция, свързана с усвояване на кредита - разглеждане на искането, отпускане на исканата сума, оформяне на съответните документи и т.н., т.е. все действия, които са част от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в цената на услугата. Тази дейност не представлява самостоятелна допълнителна услуга, предоставяна на потребителя, а е част от обичайната дейност на кредитора по сключване и изпълнение на кредитното правоотношение. Поради това уговорената такса за разглеждане в размер на 295,40 лв. противоречи на императивната забрана на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Обстоятелството, че нейният размер е изрично посочен в договора и е включен при изчисляването на ГПР, не води до различен извод. Включването на даден разход в ГПР има значение за правилното определяне на общата цена на кредита и информираността на потребителя, но не санира договорна клауза, с която е въведено задължение за заплащане на такса в нарушение на императивна законова забрана.

Ето защо клаузата за дължимост на такса за разглеждане, обективирана в ред № 5, раздел „Основни условия“ от процесния договор, е нищожна поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което предявеният при условията на евентуалност установителен иск следва да бъде уважен.

3

По разноските:

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат направените по делото разноски. Същият е заплатил държавна такса в размер на 40, 19 евро.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. Д. Г. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 3 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза на адв. Г. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид посочените принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. Д. Г. следва да се определи възнаграждение в размер от 245, 42 евро с ДДС.

Поради изложеното, съдът

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Т. В. Х., ЕГН ********** против „ЮтеКредит България“ 4

ЕООД, ЕИК 205559807 иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор за кредит № ***/*** г., сключен между страните, е недействителен поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 9 ЗПК, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807 и Т. В. Х., ЕГН **********, че клаузата по сключения между страните Договор за кредит № ***/*** г., предвиждаща заплащане на такса за разглеждане /ЛЕВ/ е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, вр. чл. 10а, ал.2 ЗПК.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, да заплати на Т. В. Х., ЕГН **********, сумата в размер на 40, 19 евро, представляваща разноски в производството.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България” ЕООД, ЕИК 205559807, да заплати на адвокат Д.

Г. адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 245, 42 евро с ДДС, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.