Определение № 5233 от 14.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5233 гр. София, 14.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Милена Даскалова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20258002100668 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на З. М. М. и Д. З. М. срещу решение № 243 от 08.11.2024 г. по в.гр.д.№ 346 от 2024 г. на Шуменския окръжен съд, I състав в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение № 126 от 25.04.2024 г. по гр.д.№ 653 от 2023 г. на Районен съд- гр. Нови пазар в следните негови части:

- частта, с която е признато за установено спрямо З. М. М. и Д. З. М., че ищцата А. С. М. е собственик на 1/3 ид.ч. от къща, лятна кухня, гараж и второстепенна постройка /сайвант/, построени в общинско дворно място с площ от 550 кв.м., находящо се в [населено място], общ.К., обл.Ш., [улица], съставляващо УПИ *** в кв.88 по плана на селото;

- частта, с която З. М. М. и Д. З. М. са осъдени да предадат на А. С. М. описаните по-горе постройки /искът по чл.108 ЗС в неговата осъдителна част е уважен изцяло/;

- частта, с която на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен издаденият в полза на ответницата З. М. М. констативен нотариален акт № 98 от 13.12.2021 г. и - частта, с която ответниците са осъдени да заплатят на ищцата направените от нея разноски за първоинстанционното дело.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно- основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на 1 касационното обжалване се сочат чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението и чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие на решението с посочена практика на ВКС по следните въпроси:

1. При спор за право на собственост върху сгради, построени в държавен/общински имот, следва ли да се приеме за доказано, че едно лице е собственик на сграда, построена в имот, актуван с АДС, само въз основа на отразяване в АДС, че в имота има отстъпено право на строеж за лицето или негов праводател/наследодател, без да е посочен в АДС конкретният вид на строежа, както и без страната, претендираща права върху сградата, за която твърди, че се отнася отразеното право на строеж в АДС, да представи строителни книжа като доказателство за реализирането на правото на строеж и построяването на сградата, поради липса на такива строителни книжа, и без да докаже, че имотът, в който е построена сградата или сградите, за които претендира права, е идентичен с имота, в който са разположени сградите, описани в нотариалния акт на насрещната страна ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 277 от 28.06.2012 г. по гр.д.№ 259 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 71 от 17.04.2012 г. по гр.д.

№ 1000 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 399 от 10.05.2010 г. по гр.д.№ 1013 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 532 от 06.07.2010 г. по гр.д.№ 1459 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Следва ли да се приеме, че е възникнало право на собственост по наследство за наследник, който не разполага с титул за собственост за имота на името на своя наследодател, след смъртта му фактически не е продължил владението над имота, не е владял непрекъснато имота до снабдяването на трето лице с нотариален акт за имота по давност и чийто наследодател приживе не се е позовал на придобивна давност по отношение на този имот, за който наследникът претендира права след смъртта на наследодателя ? В кой момент се придобива правото на собственост по давност ?

3. Кога е приложима презумпцията на чл.69 ЗС ?

4. Кога се приема, че е налице несъмнено давностно владение?

5. Кои действия следва да се приемат като действия на владелец, а не на държател ?

По втория, третия, четвъртия и петия въпрос се сочи противоречие на решението с Тълкувателно решение № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

В писмен отговор от 12.02.2025 г. ответницата по жалбата и ищца по делото А.

2

С. М. оспорва същата. Молят касационното обжалване на решението на Шуменския окръжен съд да не бъде допускано, а евентуално, ако бъде допуснато- моли решението на въззивния съд да бъде оставено в сила.

Претендира и за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени допустимостта на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното: А. С. М. е предявила против З. М. М. и Д. З. М. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото й на собственост и осъждане на ответниците да й предадат къща, лятна кухня, гараж и второстепенна постройка /сайвант/, построени в общинско дворно място с площ от 550 кв.м., находящо се в [населено място], общ.К., обл.Ш., [улица], съставляващо УПИ *** в кв.88 по плана на селото, както и за отмяна на констативен нотариален акт за собственост № 98 от 13.12.2021 г., с който се е снабдила ответницата З.

М. М. и на нотариален акт № 99 от 13.12.2021 г., обективиращ договор за дарение на процесните сгради, направено от З. М. М. в полза на сина й Д. З.

М..

В исковата молба ищцата е твърдяла, че процесните сгради са били собственост на дядо й по бащина линия М. А. К.. След неговата смърт през 2003 г. до 2016 г. родителите на ищцата /баща й С. А. и майка й Д. А./ владяли този имот и го придобили по давност. След смъртта на родителите й съответно през 2016 г. и 2020 г. и на брат й Д. М. през 2020 г. ищцата останала единствен техен наследник и съответно била единствен собственик на процесните сгради. От 2018 г. в процесните сгради заживял братът на ищцата Д. М., заедно с ответницата З. М. М. и децата й. След смъртта на Д. М. през 2020 г., З. М. М. и синът й Д. З. М. останали да ползват сградите, като първоначално З. М. изразявала готовност да ги освободи, но впоследствие- отказала. През 2021 г. ищцата узнала, че З. се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост на сградите. Ищцата е оспорила този нотариален акт с мотив, че не са били налице изискуемите от закона предпоставки за придобиването на 3 процесните сгради по давност от ответницата.

В отговора на исковата молба ответниците З. М. М. и Д. З. М. са оспорили иска. Твърдяли са, че са собственици на тези сгради на основание констативния нотариален акт № 98 от 13.12.2021 г. и нотариалния акт за дарение № 99 от 13.1.2.2021 г. Не са оспорили факта, че процесните сгради са били собственост на дядото на ищцата М. А. К., починал през 2003 г. и на съпругата му Ф. К., починала през 2005 г. Твърдели са, че З. е заживяла в тези сгради през 2000 г. заедно с брата на ищцата Д. А.. Там от раждането си са живеели и двете деца на З., за които същата твърди, че са биологични деца на Д.. Бащата на Д. и на ищцата- С. А. е напуснал дома на родителите си през 2000 г. и от тогава не е живял там. Посещавал е имота само когато ходел на гости. Неговите съпруга и дъщеря /ищцата по делото/ също не са живели в имота след 2000 г. Д. също продължително време не е живял там, а работел последователно в София и в чужбина- Турция, Дания и Германия.

Ответницата З. единствена упражнявала фактическа власт и владяла процесните сгради през продължителен период от време- от 2005 г. до 2021 г., поради което ги е придобила по давност.

За да потвърди първоинстанционното решение за признаване правото на собственост на ищцата върху 1/3 ид.ч. от процесните сгради, въззивният съд е приел, че от акт № 1612/26.10.1965 г. безспорно се установява, че е бил одържавен имот, представляващ празно място, съставляващо парцел *** в кв.121 по плана на [населено място] и че върху този имот е било отстъпено право на строеж на М. А. К.- дядо на ищцата А. М.. Съдът е приел, че М. К. е бил собственик на процесните сгради на основание реализирано право на строеж, въпреки липсата на строителни книжа, удостоверяващи обема на учреденото право на строеж и съответствието му с фактически построеното, тъй като било безспорно установено, че това право на строеж му е било предоставено още през 1965 г. и че е било реализирано /чрез построяването на процесните сгради, които съществуват и към настоящия момент/.

От представените удостоверения за наследници съдът е приел за установено, че след смъртта на М. К. през 2003 г. негови наследници са останали съпругата му Ф. С. К., починала през 2005 г. и трите му деца: син С. М. А., син Н. М. А. и дъщеря А. М. А.. Децата на К. също са починали съответно през 2016 г., през 2006 г. и 2003 г., като са оставили низходящи наследници. Конкретно след смъртта на сина С. А. през 2016 г. той е бил наследен от съпругата му Д. М. и 4 двете му деца- дъщеря А. С. М. и син Д. С. М.. Съпругата Д. е починала през м.11.2020 г., синът Д. е починал през м.02.2020 г., като единствен техен наследник е ищцата А. М.. Поради това е прието, че след смъртта на К. правото му на собственост върху процесните сгради е преминало в патримониума на неговите наследници по закон, една от които е ищцата А. М. с притежавана 1/3 ид.ч. от процесните сгради.

С оглед на това, че починалото лице /М. К./ е бил собственик на процесните сгради към момента на смъртта си, на основание учреденото му и реализирано право на строеж върху държавна земя, съдът е посочил, че в настоящия случай не сме изправени пред хипотезата, уредена в Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

По възражението на ответницата З. М. за придобиване на имота по давност, съдът е приел следното: От показанията на разпитаните по делото свидетели безспорно се установявало, че собственикът М. К. и съпругата му Ф. К. са живели в процесните сгради до смъртта си съответно през 2003 г. и 2005 г.

Заедно с тях, след 2001 г. са живеели и внукът им Д. М., съжителкатата му З.

М. и двете й деца. Те са започнали да упражняват фактическа власт върху процесните сгради като държатели- тъй като са били допусната да ги ползват безвъзмездно от собственика М. К. /дядо на Д./, поради близките му родствени отношения с Д.. Продължили са да ползват сградите и след смъртта на собственика като държатели. За да може да се приеме, че са установили владение върху сградите, те е следвало да преобърнат държането си във владение, чрез действия, с които ясно да демонстрират на собствениците /наследници на починалия собственик М. К./ промяната в намерението си за своене на имота. Ответницата не била доказала да е извършила такива действия спрямо наследниците на М. К.. Ползването на имота по предназначение и събирането на плодове не представлявали такива действия.

Затова съдът е достигнал до извод, че ответницата никога не е била владелец на процесните сгради, поради което и не може до ги придобие по давност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Шуменския окръжен съд по поставените въпроси, поради следното:

1. Първият поставен въпрос не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, тъй като не е правен въпрос съгласно разяснението, 5 дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- въпросът е неотносим към конкретното дело, тъй като предпоставя фактическа обстановка, различна от установената по делото:

1.1. На първо място, въпросът предоставя, че липсва идентичност между имота, за който е бил съставен актът за държавна собственост и имота, посочен в констативния нотариален акт на ответницата, а по делото такава идентичност е била безспорно установена. Съгласно акта за държавна собственост № 1612 от 26.10.1965 г. на наследодателя на ищцата М. К. е било учредено право на строеж върху общински имот- празно място, съставляващо парцел *** в кв.121 по плана на [населено място]. В констативния нотариален акт на ответницата № 98 от 13.12.2021 г. е посочено, че процесните сгради са изградени в общинско дворно място с площ от 590 кв.м., находящо се в [населено място], [улица], съставляващо УПИ *** в кв.88, което съгласно удостоверение изх.№ АР-2878-116-1 т 20.09.2021 г. на Община Каолиново представлява УПИ ***, кв.99 по плана на селото от 1966 г. и УПИ ***, кв.101 по плана на селото от 1933 г.