Определение № 521 от 18.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 521 гр. София, 18.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Емилия Василева Касационно търговско дело № 20248002901485 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Ф. Енерджи“ ООД, с.

Горен Чифлик, област Варна, чрез процесуален представител адвокат Г. А. срещу решение № 31 от 29.01.2024 г. по в. т. дело № 460/2023 г. на Апелативен съд - Варна, Търговско отделение, I състав, с което е потвърдено решение № 221 от 22.05.2023 г. по т. дело № 367/2022 г. на Окръжен съд – Варна и „Ф.

Енерджи“ ООД е осъдено да заплати на А. А. - Ф., гражданин на Казахстан, пребиваващ постоянно в Р. България, с. Горен Чифлик, област Варна, сумата 6 600 лв., представляваща направени разноски за въззивното производство.

С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът „Ф.

Енерджи“ ООД е осъден да заплати на А. А. – Ф. на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата 100 000 лв., представляваща изискуема главница по договор за заем от 08.06.2016 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска - 08.06.2022 г. до окончателното плащане, както и сумата 10 900 лв., представляваща направени разноски за първоинстанционното производство на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на 1 съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Подлежи ли основанието за разместване на блага, в частност даването на пари по договор за заем, на главно и пълно доказване? - противоречие с решение № 37/25.06.1969 г. по гр. д. № 32/1969 г. на ОСГК на ВС, решение № 192/07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 283/03.10.2013 г. по гр. д. № 2202/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 52/22.05.2009 г. по т. д. № 695/2008 г. на ВКС.

2. Достатъчна ли е само индикация, че в счетоводството на ответника е бил отразен заем и може ли то да се използва за доказване на такъв факт, ако не е установено, че е водено редовно?

3. Подлежи ли на доказване редовността на воденото счетоводство, за да може то да служи като доказателство?

4. Може ли отразеното в счетоводството да се изследва само за определена дата или следва да се установи движението и салдата по счетоводните сметки към края на устните състезания?

Касаторът твърди, че въпросите от т. 2 до т. 4 са решени в противоречие с решение № 57/29.04.2013 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 179/12.01.2016 г. по т. д. № 353/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 218/05.07.2011 г. по гр. д. № 775/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 2/20.01.2011 г. по гр. д. № 478/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 57/29.04.2014 г. по гр. д. № 354/2012 г. на ВКС, IV г. о.

5. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди заключението на вещото лице ведно с другите доказателства по делото?

6. Допустимо ли е изводите за основателност на иска да се основават единствено и само на заключението на вещото лице?

По отношение на последните два процесуалноправни въпроса касаторът поддържа, че са решени в противоречие с решение № 60/25.03.2013 г. по т. д.

№ 475/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответницата А. А. - Ф., гражданин на Казахстан, пребиваващ постоянно 2 в Р. България, с. Горен Чифлик, област Варна чрез процесуален представител адвокат С. П. оспорва касационната жалба и поддържа становище за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения: отговорът на първия въпрос е от значение за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства; отговорът на втория и третия въпроси е без значение за резултата по делото, тъй като в първа инстанция не е поставян въпрос за редовността на воденото счетоводство на дружеството; четвъртият въпрос е общ и не касае конкретния казус; петият въпрос не съдържа отразяване на доводите, твърденията и възраженията, които съставът на въззивната инстанция не е обсъдил; по отношение на шестия въпрос несъгласието на страната с изводите на съда не съставлява основания по чл. 280, ал. 1 ГПК; по процесуалноправния въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи по същество на спора, както и да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, не е допуснато противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Въз основа на представените в първоинстанционното производство удостоверение на „УниКредит Булбанк“ АД изх. № 0301-64006998/01.06.2022 г., справка за движението на средствата по банковата сметка на ищцата в „УниКредит Булбанк“ АД и заключението на съдебносчетоводната експертиза въззивният съд е приел, че с преводно нареждане от 08.06.2016 г. ищцата е превела от разплащателната си банкова сметка в „УниКредит Булбанк“ АД по сметка на ответното дружество „Ф. Енерджи“ ООД /настоящ касатор/ в същата банка сума в размер 100 000 лв. на основание договор за заем, а ответникът /касатор/ е осчетоводил посочената сума по счетоводните си книги със счетоводен запис от същата дата - 08.06.2016г., като 3 увеличение на паричните средства на дружеството срещу задължение с дългосрочен характер по сметка 1520 „Получени дългосрочни заеми“, аналитична партида 000003 „договор за заем А. Ф., 08.06.2016 г.“. Съдебният състав е установил и следните факти и обстоятелства: ищцата и съпругът й Егон Хартмут Ф. са съдружници във „Ф. Енерджи“ ООД, като последният е негов управител; ищцата е била назначена за заместник-управител на дружеството по трудов договор от 31.08.2015 г. с основно месечно възнаграждение в размер 11 734,98 лв.; трудовият договор е бил прекратен на 02.08.2019 г.; ищцата е получила като възнаграждения по банковата си сметка в „УниКредит Булбанк“ АД парични средства, надхвърлящи 100 000 лв., след което на 08.06.2016 г. е прехвърлила сумата в размер 100 000 лв. по сметка на ответното дружество на основание договор за заем; на 10.12.2018 г. и на 18.12.2018 г. по еврова сметка на ищцата в „УниКредит Булбанк“ АД /различна от сметката, от която е преведена на дружеството процесната заемна сума от 100 000 лв./ са извършени два превода на суми в размери съответно 40 000 евро и 10 000 евро на основание „FIRMENGEHALT“ /в превод на български език „фирмена заплата“/. Въззивната инстанция е констатирала също, че ответникът /настоящ касатор/ е ползвател на инсталация за производство на електрическа енергия /ВЕИ/, изградена в собствен на Егон Ф. недвижим имот в Германия, и средствата от закупуване на електрическата енергия, произвеждана от това съоръжение, се превеждат от купувача - немско електроразпределително дружество по конкретно посочена сметка на А. Ф. в Postbank, Германия.

Възражението на ответника по иска, че преведената от ищцата сума в размер 100 000 лв. представлява получени от ищцата по мандатно правоотношение приходи от предоставената от него възмездна експлоатация на ветрогенератор във ФРГ, е прието за неоснователно по съображения, че ответникът не е провел пълно и главно положително доказване, че преводът на процесните средства от ищцата към банковата сметка на ответното дружество представлява отчетна сделка на получените суми за възмездната експлоатация на ВЕИ във ФРГ.

Относно поддържаното във въззивното производство евентуално възражение за прихващане с вземането на ответника по иска от ищцата на неотчетени от нея суми /възнаграждения от предоставената от ответника възмездна експлоатация на ветрогенератор във ФРГ/ въззивният съд е 4 посочил, че същото не подлежи на разглеждане, тъй като правото на прихващане не е надлежно упражнено съгласно чл. 371, предл. 1 ГПК.

Изложил е, че защитата на ответното дружество /касатор/ е сведена до твърденията за неотчитане от ищцата на възнагражденията от предоставената от ответника възмездна експлоатация на ветрогенератор във ФРГ, получавани по сметка на ищцата, но сочените факти не са релевирани като основание и искане за насрещно прихващане в първоинстанционното производство и липсва сезиране на първоинстанционния съд по чл. 371 ГПК.

По отношение на евентуалното възражение за недължимост на претендираната сума поради погасяването й чрез плащане съдебният състав е посочил, че същото е заявено в първоинстанционното производство след изслушване и приемане на доклада по чл. 146 ГПК, след изслушване на заключението на допуснатата по делото съдебно-счетоводна експертиза. От една страна е приел, че се касае за действия на самото дружество /преводи на суми от банковата му сметка/ и тяхното отчитане във воденото от него счетоводство, поради което не може да се приеме за нов или новоузнат след изслушване на експертизата факт по смисъла на чл. 147 ГПК. От друга страна, въззивната инстанция се е позовала, че по делото не е установено погасяване на задължението по договора за заем чрез плащане, както и че нито е оспорено, нито е опровергано посоченото в двата банкови превода основание за плащане на сумите „заплата“. Изложила е и съображения, че дори платените на 10.12.2018 г. и на 18.12.2018 г. по сметка на ищцата суми в общ размер 50 000 евро да са дадени без основание, то това би породило вземане на ответника /настоящ касатор/ по чл. 55 ЗЗД /задължение на ищцата за тяхното връщане/, но не може да обоснове извод за погасяване на задължението за връщане на заема на ищцата. Възражение за прихващане на тези две насрещни вземания не е заявено своевременно и надлежно от ответника по иска, поради което не може да се разглежда във въззивното производство. Съдебният състав е препратил и към мотивите на първоинстанционното решение на основание чл. 272 ГПК.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на 5

Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия правен въпрос чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като не е налице допълнителният селективен критерий, предвиден в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 390/20.05.2010 г. по гр. д.

№ 134/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 524/28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 262/02.11.2017 г. по гр. д. № 676/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други, по иск с правно основание чл. 240 ЗЗД или иск за установяване на вземане, за което се твърди, че произтича от заемен договор, в доказателствена тежест на ищеца е доказването, както на обстоятелството, че сумата е предадена, така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото обстоятелство не освобождава ищеца от задължението да установи второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание - ищецът да е изпълнил едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр. Когато предаването на парична сума е установено, но липсват данни на какво основание е сторено то, не може да се презюмира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като задължението може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства.