Решение № 339 от 22.10.2024, Районен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 339 гр. Смолян, 22.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СМОЛЯН в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Сийка Златанова при участието на секретаря Сирма Купенова като разгледа докладваното от Сийка Златанова Гражданско дело № 20245440100251 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищецът П. Т. Ц. от гр. Смолян е предявила срещу „***“ ООД, представлявано от *** иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за заплащане на сумата от 82 лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца при липса на основание, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба на 28.02.2024 г. до окончателното плащане.

Претендира за деловодните разноски.

Адв. О. – пълномощник на ищцата претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

Фактическите твърдения, на които ищцата основава исковете, се свеждат до следното:

Страна е по Договор за потребителски кредит № 719263/09.08.2022 г., с отпуснат кредит в размер на 500 лв., подлежащ на връщане на 17 погасителни вноски, като общият размер на подлежащото на плащане вземане е в размер на 539,53 лв.. Ответникът начислил неоснователно неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора в общ размер 208,47 лв.. Ищецът твърди, че договорът за кредит е нищожен поради неравноправност на клаузата за неустойка, предвидена не във връзка с изпълнението на договора за връщане на заема, а във връзка с обезпечаването на договора. Неустойката излиза извън присъщите й санкционна, обезпечителна и обезщетителна функция и не отговаря на изискването за добросъвестност, сключена при заобикаляне на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК; не е включена в ГПР в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК. Общият размер на платените вноски от ищеца възлиза на 582 лв., като 82 лв. са недължимо платени при липса на основание, поради нищожност на договорното основание, тъй като съгласно чл. 23 ЗПК при обявяване нищожността на договора за кредит потребителят връща само чистата стойност на кредита.

Ответникът в срока по чл. 131 ГПК подава отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен и моли да бъде отхвърлен. Възраженията се свеждат до следното:

Признава факта на сключване на договор за кредит между ищеца и ответника, по силата на който на ищеца е отпуснат кредит в размер на 500 лв. Отпуснатият кредит е предоставен в 1 брой към момента на сключването на договора. Предоставянето на обезпечението цели покриване на носения от ответника финансов риск и зависи изцяло от волята на потребителя. При неизпълнение на поетото договорно задължение за предоставяне на обезпечение рискът за кредитора се е увеличил, като при сключването на договора за него е било бъдещо несигурно събитие настъпването на неизпълнение на договорното задължение от кредитополучателя. Оспорва като неоснователно твърдението за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като такова липсва поради неизпълнение на фактическия състав на твърдяното заобикаляне. Оспорва като неоснователно и твърдението за противоречие с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Твърди, че както ГЛП, така и ГПР са били ясно определени в договора, като ГПР е изчислен по формулата на приложение № 1 и в него се съдържат всички допускания по определянето му и за него кредитополучателят е бил информиран. Оспорва като неоснователно твърдението, че договорената неустойка е следвало да бъде включена в ГПР, тъй като това би противоречало на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК и би направило неустойката нищожна. Потребителят бил наясно с условията на кредита, тъй като това бил вторият по ред кредит, като по свое желание сключил още девет договора с уговорка за плащане на неустойка при идентични условия.

Всичко това води до извод за индивидуално договаряне. Същият недобросъвестно упражнява правото си на защита. Освен това не е използвал правото си да се откаже от договора в 14- дневен срок.

В съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. В писмено становище пълномощникът адв. О. моли предявеният от ищеца иск да бъде уважен.

Претендира за присъждане на направените от ищеца разноски, съобразно представения списък, както и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв..

Ответникът „***“ ООД не се представлява в съдебно заседание, в писмено становище процесуалният представител адв. *** моли искът на ищеца да бъде отхвърлен като неоснователен и да бъде отхвърлено искането на адв. О. за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., респ. прави възражение за прекомерност.

След като обсъди становищата на страните и събраните по делото доказателства, Съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Не се оспорва от страните, че на 09.08.2022 г. между „***“ ООД като заемодател и П. Т. Ц. като заемател е сключен договор за потребителски кредит № 719263, по силата на който кредиторът е предоставил на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 500 лева, който последният се задължил да върне на 17 седсмични вноски ведно с договорна лихва в размер на 40,05 %, при договорен ГПР от 49,9 % и обща сума за плащане 539,53 лв.

Първата вноска е с падеж 16.08.2022 г., а последната е с падеж 06.12.2022 г.

С чл. 5 страните се договорили, че в 3- дневен срок кредитът да бъде обезпечен от кредитополучателя с банкова гаранция или с поръчител – физическо лице, отговарящо на определени условия. При неизпълнение на задължението в чл. 11 е предвидена неустойка в размер на 208,47 лв., платима от кердитополучателя разсрочено ведно с месечните погасителни вноски.

Видно от представената справка за движенията по договора за кредит общо платената сума от ищеца по кредита е в размер на 582 лева.

При така установената фактическа обстановка, Съдът направи следните правни изводи:

Предявените искове са процесуално допустими, предявени между надлежно легитимирани страни – страните по договорното кредитно правоотношение.

Безспорно се установи, че в случая между ищеца и ответника е бил сключен договор за потребителски кредит, по който ищецът е кредитополучател, а ответникът е кредитор. Безспорно се установи също, че ответникът е изпълнил задължението и е предоставил кредит в размер на 500 лв. на ищеца, поради което за последния е възникнало задължението да върне предоставения му кредит на ответника. Безспорно се установи още, че ищецът е платил на ответника сумата от 582 лв.

Договорът между страните е за потребителски кредит и като такъв следва да съответства на предвидените в ЗПК изисквания, тъй като ищеца като потребител се явява икономически по-слабият участник в отношението, поради недостиг на материални 2 средства. Като потребител по договора за кредит ищецът разполага със защитата срещу неравноправни клаузи, предвидена в глава шеста на ЗЗП. Доколкото съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи и за действителността на сключения договор за заем, в тежест на ищеца е да докаже, че са спазени приложимите към процесния договор за потребителски кредит императивните законови изисквания, както и че клаузите на договора, касаещи основните му параметри, са индивидуално договорени.

Съдът не споделя доводите на ответника, че договорът е индивидуално договорен, тъй като видно от стандартния европейски формулянр за предоставяне на информация за кредита, същият представлява стандартен продукт и е сключен при действащите общи условия за този продукт, които предварително са зададени от кредитора и в него няма уговорени индивидуални клаузи.

Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.

Съгласно чл. 10, ал. 2 кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит.

В процесния договор, кредиторът е посочил лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на заема, като освен договорна лихва в общата подлежаща на връщане сума не е включена неустойката за неосигуряване на обезпечение.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. В случая лихвеният процент е уговорен като постоянен и е достатъчно да бъде посочен размерът на същия, което е направено.

Задължителен реквизит на договора за кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

В процесния договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но единствено като абсолютна процентна стойност. Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения начин в Приложение № 1 на ЗПК, каквото е изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Както в договора, така и в условията към него липсва конкретизация относно начина, по който е формиран посоченият процент ГПР, което води и до неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин, въведено с чл. 10, ал. 1 ЗПК. Простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Смисълът на тази разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Кредитополучателя не следва да бъде поставян в 3 положението, за да разбере действителния размер на годишния процент на разходите, да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнително плащане по кредита, невключено в ГПР, което противоречи на изискването за яснота. Изискването за посочване на ГПР включва в себе си и задължение за изрично и изчерпателно посочване на разходите, отчетени при формирането му. Липсата на яснота и правила за формирането на ГПР е самостоятелно основание за нищожност на договора, съгласно чл. 22 от ЗПК.

В чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е определено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит и се изчислява по формула съгласно приложение № 1. В ал. 4 е предвиден горен праг на ГПР – не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.