Решение № 4494 от 16.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4494 гр. София, 16.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Георгиева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско дело № 20221100501387 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

С решение от 22.10.2021г., постановено по гр.д. № 10005/2020г. по описа на СРС, ГО, 56 състав, е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от Ж. Н. Ж. срещу Т. Н. Л. иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на сумата от 3 211, 58 лева, представляваща половината от платеното солидарно задължение по договор за потребителски кредит № 387627/22.10.2014г., включваща 17 броя вноски по 102, 85 лева всяка – от № 29 до № 45 по погасителния план – 1 748, 45 лева/ и сумата от 1 463, 13 лева, представляваща половината от предсрочно погасените вноски в общ размер от 2 926, 26 лева, ведно със законната лихва от 29.03.2019г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 18514/2019г. по описа на СРС, ГО, 56 състав. Със същото решение е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на сумата от 238, 12 лева, представляваща лихва за забава за периода от 23.03.2017г. до 27.03.2019г.

Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск с правно 1 основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответницата Т. Н. Л., в която се поддържат доводи за неправилност поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи, както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се твърди, че ищецът не е активно процесуално легитимиран по предявената претенция, тъй като не е изпратил уведомление и покана до ответника. Счита, че солидарният длъжник е бил длъжен да уведоми другия длъжник, че е извършено предсрочно погасяване на задължението. Поддържа, че с факта на предсрочното погасяване ищецът самостоятелно е упражнил едно свое договорно право, което не може да обвърже насрещната страна. Липсата на покана за доброволно изпълнение води до извод, че предсрочно погасеното вземано не е станало изискуемо и ликвидно към датата на образуване на заповедното производство. Освен това счита, че в конкретния случай не е завършен фактическият състав на суброгацията в отношенията между страните по делото. В жалбата са развити подробни съображения, че ищецът незаконосъобразно е претендирал законна и мораторна лихва върху претенцията за сумата от 1 748 лева, представляваща половината от платените падежирали месечни вноски по договора за кредита. Поддържа, че в случая е налице анатоцизъм, доколкото се претендира лихва върху договорна лихва, представляваща компонент от месечната погасителна вноска. Сочи, че в заявлението не е претендирано изрично вземане за дължима застраховка по договора за кредит, поради което произнасянето на първоинстанционния съд в тази част е недопустимо. Не било обсъдено и наведеното възражение за погасяване на вземането по давност. Въззивникът аргументира становище, че ищецът не е доказал твърдението си, че е използвал отпуснатата по договора за кредит сума за довършителни работи в семейното жилище. Показанията на разпитания по делото свидетел не следвало да се кредитират, тъй като същите не отразяват непосредствени възприети от него релевантни за спора факти и обстоятелства. По тези съображения е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли.

Въззиваемата страна Ж. Н. Ж. оспорва въззивната жалба по подробно изложени съображения. Счита първоинстанционното решение за обосновано, като постановено в правилно приложение на материалния закон и съобразно 2 ангажираните в производството доказателства. Поддържа, че предявеният иск е доказан по основание и размер, съответно – че релевираните от ответницата възражения са неоснователни. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Предявен е иск с правно основание чл. 127, ал. 2 от ЗЗД.

Безспорно е между страните, че същите са бивши съпрузи, чийто брак, сключен на 14.07.2006г., е бил прекратен с решение по чл. 50 от СК, постановено по гр.д. № 18665/2016г. по описа на СРС, влязло в законна сила на 06.06.2016г. Със сключеното споразумение са уредени имуществените отношения между страните, като същите са постигнали съгласие, че потребителският кредит към “СОСИЕТЕ ЖЕНЕРАЛ ЕКСПРЕСБАНК” АД по договор № 387627 от 22.10.2014г. ще бъде погасяван от съпрузите по равно съгласно погасителния план към договора за потребителски кредит, представляващ приложение към договора и към споразумението.

От представения по делото договор за кредит за експресо № 387627 от 28.10.2014г. се установява, че „СОСИЕТЕ ЖЕНЕРАЛ ЕКСПРЕСБАНК” АД е отпуснала на Ж. Н. Ж., в качеството на кредитополучател, и Т. Н. Ж.а, в качеството на съдлъжник, потребителски кредит в размер на 10 000 лева, със срок на договора – до 23.10.2019г. Представен е и погасителният план, представляващ приложение № 1 към договора, от което се установява, че кредитът се издължава на 60 равни месечни вноски в размер на по 205, 70 лева, с падеж – 23-то число на месеца, като всяка от вноските включва част от главница, договорна лихва и такса за застраховка. Съгласно чл. 15 от раздел I, по договора се дължат и разходи за застраховка “Живот” на 3 кредитополучателя, които възлизат на 0, 62 % годишно върху остатъка от главницата по кредита.

В договора за кредит е посочено, че съдлъжникът заявява безусловно, че встъпва в дълга на кредитополучателя и се задължава в това си качество да отговаря солидарно с него за всички негови задължения, произтичащи от настоящия договор /чл. 17, ал. 1/, както и че съдлъжникът дължи същото, за което се е задължил и кредитополучателят, и в същия обем /чл. 17, ал. 2 от договора/.

По делото не е спорно обстоятелството, че кредитът е бил усвоен по посочената в договора банкова сметка, чиито титуляр е кредитополучателят Ж. Ж..

С договор за покупко-продажба от 11.07.2014г., обективиран в нотариален акт № 62, том III, рег. № 2798, дело № 336 от 2014г., страните по делото - Ж. Н. Ж. и Т. Н. Ж.а, са придобили правото на собственост върху следния недвижим имот: ап. № 25, находящ се в гр. София, ул. “*******.

По делото са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Кирил Ж., чиито показания следва да се кредитират като логични и непротиворечиви с останалите доказателства по делото. Свидетелят е брат на ищеца, поради което има непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства. От неговите показания се установява, че страните по делото са закупили през 2014г. жилище, което е било старо и се е нуждаело от ремонт. За извършването на ремонтните дейности и за изработването на кухненското обзавеждане ищецът изтеглил потребителски кредит в размер на 10 000 лева.

От заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като пълно и обосновано, се установява, че към 23.03.2017г. общото задължение по договора за кредит възлиза на сумата от 6 582, 40 лева, от които 5 862, 49 лева главница; 668, 10 лева лихва и разходи за застраховка в размер на 51, 81 лева.

В периода от 23.03.2017г. до 23.07.2018г. са погасени общо 3 496, 90 лева, като погасяванията са извършвани от банковата сметка с титуляр Ж. Н. Ж., по която се усвоява и погасява кредита. Тази сума представлява 17 броя падежирали вноски, всяка от които по 205, 70 лева, представляваща сбор от главница, договорна лихва и застраховка. На 09.08.2018г. ищецът е извършил 4 предсрочно погасяване на задължението по кредита в размер на 2 926, 26 лева, от които 2 915, 10 лева главница, 10, 35 лева лихва и 0, 81 лева застраховка, с която задължението е изплатено изцяло. Общо платената от ищеца сума за периода от 23.03.2017г. до 09.08.2018г. е в размер от 6 423, 20 лева.

При така установеното от фактическа страна съдът достигна до следните правни изводи:

Установената в разпоредбата на чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно чл. 32, ал. 2, респ. чл. 36, ал. 2 СК /респ. чл. 25, ал. 2 СК (отм.);/, когато единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В двата случая на поемане на солидарно задължение общото е, че се предполага, че длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т.е. в тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението, е да докаже, че е получил помалка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия.

Когато солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата – в случая ищецът е посочил, че средствата по отпуснатия кредит по процесния договор са били използвани за семейни нужди, които са конкретизирани – ремонт на закупения апартамент, семейно жилище, находящо се в гр. София, ул.

*******. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна /така решение № 167 от 10.12.2018г. по гр.д. № 8/2018г. на ВКС, Труто ГО/. Ако получилият заема не заяви за какво е изразходвана сумата, следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Ако оспорващият съпруг не докаже неизвършването на заявените разходи или обстоятелството, че удовлетворената нужда не е семейна, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. В този случай той дължи приспадащата му се част от това, което е платено за погасяване на 5 дълга, такъв какъвто е бил в момента на погасяването.

Под "нужди на семейството" по смисъла на чл. 32, ал. 2 от СК се разбират общите потребности на членовете на семейството, които според практиката главно са за снабдяване със храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи /включително за оправданите лични нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Счита се, че всичко закупено от съпрузите по време на брака /включително и закупуването на недвижими имоти/ с посочената цел е за нуждите на семейството. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нужди на семейството. Съгласно установената съдебна практика при поемане на солидарно задължение, доколкото се предполага че длъжниците се облагодетелстват в равна степен, те следва и в равна степен да участват в задълженията.

При съществуването на брачното правоотношение разходите за задоволяване на нужди на семейството се поемат от двамата съпрузи и не се поставя въпросът кой от съпрузите е страна по сделката, която е породила задължението, поето за такива нужди, нито кой от съпрузите е предоставил средства за неговото изпълнение. Този извод следва от разпоредбата на чл. 17 СК, която изисква съпрузите с общи усилия и съобразно своите възможности, имущество и доходи да осигуряват благополучието на семейството и да се грижат за отглеждането, възпитанието, образованието и издръжката на децата.