Решение № 1878 от 19.03.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1878 гр. София, 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Евгени Ст. Станоев при участието на секретаря Юлия С. Димитрова Асенова като разгледа докладваното от Евгени Ст. Станоев Въззивно гражданско дело № 20241100504512 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 72618/14.04.2020 г., постановено по гр.д. № 50907/2016 г. по описа на СРС, 52 състав, са уважени частично обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл.

86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът С. Г. А., ЕГН **********, дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ****, абонатен № 235502, суми, както следва:

39,69 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2012 г. до 30.11.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.07.2015 г., до окончателното изплащане на вземането;

7,49 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 01.01.2013 г. до 15.06.2015 г.

За горните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 1

09.09.2015 г. по ч.гр.д. № 39690/2015 г. по описа на СРС, 52 състав.

С решението са отхвърлени исковете за горницата над 39,69 лв. до претендираните 213,25 лв. и над горницата за 7,49 лв. до претендираните 52,36 лв. Съдът се е произнесъл и по обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на другия ответник – В. Х. Н.. В тези части решението е влязло в сила като необжалвано.

С решението е разпределена и отговорността за разноски, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците са осъдени да заплатят на ищеца сумата от 159,84 лв.

С Определение № 20005220/08.01.2021 г. е оставено без уважение искането на С. А. за изменение на решението в частта за разноските.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на ищеца – „Техем Сървисис“ ЕООД.

Срещу така постановеното решение в частта, с която са уважени частично претенциите, е депозирана въззивна жалба от С. А..

Въззивникът поддържа, че решението в обжалваната част е недопустимо, неправилно и необосновано, както и постановено в нарушение на материалния закон и допуснато от съда процесуално нарушение. Нямал качеството потребител, тъй като на 28.12.2012 г. продал топлоснабдения имот.

Искът бил недопустим, тъй като заповедта за изпълнение била влязла в сила по отношение на С. А., като бил издаден и изпълнителен лист. Оспорени са обемът и стойността на доставената топлинна енергия. Същите не можело да се доказват с частни свидетелстващи документи. Нямало решение на общото събрание за избор на топлинен счетоводител, нито имало отчетени показатели. Съдебнотехническата експертиза не следвало да бъде кредитирана, тъй като вещото лице ползвало данни, предоставени от ищеца.

Липсвали и документи, от които да е видно отчитане на индивидуалните топломери. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде обезсилено, респективно да бъде отменено в обжалваните части като неправилно, а исковете – отхвърлени. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на 2 въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита решението на районния съд за правилно и моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба.

Срещу постановеното определение по чл. 248 ГПК е депозирана частна жалба от С. А.. Жалбоподателят твърди, че не са представени доказателства за заплатено юрисконсултско възнаграждение, поради което такова не следва да се присъжда.

В срока за отговор на частната жалба е депозиран такъв от „Топлофикация София“ ЕАД, с който я оспорва като неоснователна.

Третото лице помагач „Техем Сървисис“ ЕООД не изразява становище по частната жалба.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която са уважени претенциите срещу С. А.. В останалата част и по отношение на другия ответник решението е влязло в сила като необжалвано.

В хода на въззивното производство въззивникът С. А. е починал, като на негово място на основание чл. 227 ГПК са конституирани синовете му А. С.

А., Г. С. А. и М. С. А..

3

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

Възражението на въззивника за недопустимост на решението е неоснователно. Видно е от материалите по делото, че се е развило исково производство по отношение на двамата длъжници – В. Н. и С. А., което по отношение на втория още не е приключило с влязло в сила решение, поради което и на основание чл. 416 ГПК заповедта за изпълнение към момента на постановяване на настоящото решение не е влязла в сила. Производството е допустимо, съответно съдът правилно се е произнесъл по съществото на спора.

По същество на спора съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 09.09.2016 г., с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът С. Г. А., ЕГН **********, дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046, по отношение на топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ****, абонатен № 235502, суми, както следва:

213,25 лв., представляваща главница за незаплатена топлинна енергия за периода от 01.11.2012 г. до 30.11.2012 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.07.2015 г., до окончателното изплащане на вземането;

52,36 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от 01.01.2013 г. до 15.06.2015 г.

За горните суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 09.09.2015 г. по ч.гр.д. № 39690/2015 г. по описа на СРС, 52 състав.

4

Предявени са и искове срещу другия ответник – В. Н., решението по които не е предмет на настоящото въззивно производство.

Предявени са искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.

150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия; 2) обем на реално доставената на ответника топлинна енергия за процесния период; 3) стойност на доставената топлинна енергия, отговаряща на претендираната сума; 4) през процесния период да е извършвана услугата дялово разпределение; 5) ищецът да се явява легитимиран да претендира вземането за заплащане на възнаграждение за тази услуга в претендирания размер; 6) стойност на извършената услуга за дялово разпределение. По исковете по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на задълженията, както и размер на дължимата лихва.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите си възражения.

По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да установи обстоятелства, довели до спиране или прекъсване на давността.

Не е спорно между страните, а и се установява по делото, че „Топлофикация София“ ЕАД е енергийно предприятие, като по отношение на дейността му са приложими разпоредбите на Закона за енергетиката и подзаконови актове по прилагането му. Установява се от представените по делото доказателства, че процесният имот се намира в сграда – етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия.

Законът императивно урежда

5 възникването на облигационно правоотношение между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното предприятие. Достатъчно е притежанието на вещно право върху топлоснабдения имот – на ползване или собственост, за да възникне задължение за заплащане на доставената и потребена топлинна енергия.

Това обаче не е единственият начин, по който може да възникне облигационно отношение за доставка на топлинна енергия. Възможно е да бъде постигнато съгласие между лице, което не е титуляр на право на собственост или ограничено вещно право на ползване върху топлоснабден имот, и топлопреносно предприятие за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично известни общи условия. Тогава именно това лице, а не титулярят на вещното право, ще има задължение за заплащане на цената на доставената топлинна енергия. Договорът подлежи на доказване по общите правила на ГПК – напр. с откриване на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017 г., ОСГК/.

С оглед изложеното се налага извод, че източникът на едно облигационно отношение може да бъде само един – договор, сключен между страните или техните праводатели. Договорът е съглашение между страните и е израз на постигнато между тях съгласие за правно обвързване – чл. 8, ал. 1 ЗЗД. По общите правила на облигационното право това съглашение се счита за постигнато, когато обективираните насрещни волеизявления на страните съвпаднат, което следва да бъде изрично или с конклудентни действия, изразяващи съгласие, като в определени случаи законът може да изисква форма за валидност на тези волеизявления. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия. Чл.

149, ал. 1, т. 6 ЗЕ изрично предвижда, че продажбата на топлинна енергия се извършва въз основа на писмени договори при общи условия, сключени между доставчика на топлинна енергия и клиентите /потребителите/ в сграда – етажна собственост.

Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на подобен изричен писмен договор, когато се касае за 6 топлоснабдена сграда – етажна собственост. Тогава всички собственици или титуляри на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са потребители на топлинна енергия, т.е. страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В тази хипотеза законът придава допълнителни правни последици на придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот – сключването на договор с топлопреносното предприятие. Законът императивно приема, че договорът се смята за сключен със самия факт на придобиване на имота с новия собственик или вещен ползвател на същия.