Определение № 2057 от 02.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2057 гр. София, 02.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристияна Генковска

Членове:

Боян Балевски

Анжелина Христова като разгледа докладваното от Анжелина Христова Касационно търговско дело № 20248002902615 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от „Обединена българска банка“ АД, чрез юриск. С.-Л. срещу решение №178 от 29.07.2024г., постановено по в.гр.д. №55/2024г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново в частта, с която след частична отмяна на решение №482 от 12.12.2023г. по гр.д.

№188/2023г. по описа на Окръжен съд- Плевен в частта, са отхвърлени исковете с правно основание чл.430 ТЗ, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.17, ал.2 и чл.24 ЗКСД, за осъждане на С. У., гражданин на Великобритания да плати на „Обединена българска банка“ АД, като правоприемник на „Кей Би Си Банк България“ ЕАД /преди „Райфайзенбанк България“ ЕАД/ суми по договор за студентски кредит от 29.05.2015г., както следва: сумата 4 372.38 лева /разлика между дължимата сума от 77 772.54 лева и претендираната от 82 144.92 лева/- главница, ведно със законната лихва за периода 10.03.2023г. до 19.06.2023г.; сумата 3 679.83 лева /разлика между дължимата сума от 2 403.02 лева и претендираната сума от 6 082.85 лева/възнаградителна лихва от падежирали вноски; сумата 312.73 лева /разлика между дължимата сума от 27.34 лева и претендираната от 340.07 лева/ - обезщетение за забава за периода 05.03.2022г. до 05.12.2022г. върху падежирали главници.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно- постановено при нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че са неправилни изводите на съда за нищожност на чл.4.4. от процесния договор за кредит, като излага подробни съображения, че в случая не е налице анатоцизъм и е неприложима 1 разпоредбата на чл.10, ал.3 ЗЗД. Поддържа тезата, че доколкото страните са уговорили, че се капитализират /прибавят към главницата/ отложени лихви /с отложен падеж/, то не е налице олихвяване на изтекли лихви. Допълнително сочи, че в случая не са капитализирани мораторни лихви, а възнаградителни лихви с отложен падеж, поради което не е налице анатоцизъм. Оспорва и изводите на съда за нарушение на чл.24, ал.1 ЗКСД, както и за наличие на неравноправни клаузи в договора. Моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъде постановено ново, с което да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендира присъждане на разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. „Подзаконов нормативен акт ли е Типовия договор, предвиден в чл.6 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти, като акт, уреждащ правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа?“- с твърдения, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 2. „Какво означава „изтекли лихви“ по смисъла на чл.10, ал.3 ЗЗД и допустима ли е капитализация на лихви, които не са просрочени?“- с твърдение за противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №30 от 20.05.2020г., т.д. №739/2019г., І т.о.; решение №66 от 29.07.2019г., т.д.

№1504/2018г., ІІ т.о. и др. Поддържа, че е налице и основанието за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 ГПК - въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Счита, че предвид незаконосъобразните отговори на горните въпроси, въззивното решение е и очевидно неправилно - основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Ответницата С. У., чрез особения представител адв. В.П. оспорва касационната жалба, като излага доводи, че не са налице сочените основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита, че в обжалваната част съдебният акт е правилен и следва да бъде оставен в сила.

От страна на ответницата С. У., чрез особения представител адв. В.П. е подадена насрещна касационна жалба срещу решение №178 от 29.07.2024г., постановено по в.гр.д. №55/2024г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново, като са изложени доводи за необоснованост и незаконосъобразност на съдебния акт в осъдителните му части. Поддържа се тезата, че процесният договор е нищожен, поради което се дължи реституиране само на получената главница, какъвто иск не бил предявен. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочат основания за допускане на решението до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, 2 приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да отмени частично първоинстанционното решение и да отхвърли частично исковите претенции с правно основание чл.430 ТЗ, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.17, ал.2 и чл.24 Закона за кредитиране на студенти и докторанти /ЗКСД/ и чл.86, ал.1 ЗЗД за суми, представляващи главница, възнаградителна лихва, лихва за забава, дължими на основание договор за студентски кредит, въззивният съд след анализ на доказателствата приема, че между страните е сключен валиден договор, като към 19.06.2023г. от страна на кредитополучателката С. У. са дължими следните суми: непогасена падежирала главница за периода 05.12.2022г.-05.03.2023г. в размер на 2 017.97 лева, непогасена падежирала възнаградителна лихва за периода 05.12.2022г.10.03.2023г. в размер на 1 771.52 лева, непогасена падежирала възнаградителна лихва от гратисния период за периода 05.01.2023г.10.03.2023г. в размер на 631.50 лева, падежирала главница за периода 05.03.2023г.-05.06.2023г. в размер на 1 544.03 лева, предсрочно изискуема главница, считано от 19.06.2023г. в размер на 74 209.99 лева, падежирала възнаградителна лихва от гратисния периода от 10.03.2023г. до 19.06.2023г. и предсрочно изискуема, считано от 19.06.2023г. или лихва в общ размер от 21 305.28 лева; обезщетение за забавено плащане на главницата от неплатените погасителни вноски за периода от 05.12.2022г.-10.03.2023г. в размер на 27.34 лева. С оглед изложеното, въззивният съд стига до извод, че предявените искове са частично основателни до горепосочените размери, а в останалата им част като недоказани по основание и размер следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Решаващият съдебен състав приема за установено сключването между страните на процесния договор, съгласно който на ответникакредитополучател е предоставена сумата от 82 144.92 лева, с цел заплащане на 12 броя такси за обучение, като е договорен краен срок на погасяване на кредита 05.02.2032г., както и задължение на кредитополучателя за плащане на възнаградителна лихва /7%/ и лихва за забава /ОЛП + 10 пункта/ при гратисен период /81 месеца/, през който не се дължи плащане на главницата и лихва по кредит. Предвидено е, че по време на гратисния период банката начислява лихва върху усвоената част от кредита, като начислената лихва се капитализира годишно – чл.4.4. от договора, а след изтичането му кредитополучателят се задължава да погаси кредита на 120 равни анюитетни месечни вноски, считано от 05.03.2022г. до 05.02.2032г. Съдът приема за установено усвояването на кредита от ответницата, неизпълнението на задължението й да погасява дължимите месечни вноски след изтичане на гратисния период на договора и обявяването на кредита за предсрочно изискуем от банката – кредитор поради неплащане на пет изискуеми вноски.

Приема също така, че за гратисния период до 05.02.2022г. /81 месеца/ банката 3 е начислявала, при условията на чл.4.4. от договора – с годишна капитализация, възнаградителна лихва в максималния размер по чл.20, ал.1 ЗКСД – 7%, с която общият размер на задължението за възнаградителна лихва е достигнал 26 709.97 лева.

Въззивният съд намира, че процесният договор за банков кредит е сключен с оглед целево финансиране на физическо лице, което притежава особено качество – студент или докторант, при преференциални условия с държавна финансова подкрепа въз основа на типов договор, уреждащ правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа, като по силата на специалната законова разпоредба на чл.17, ал.5 ЗКСД по отношение на договора се прилагат разпоредбите на чл.143 – чл.148 Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Намира за неоснователни възраженията на ответника за нищожност на договора, но приема за недействителна клаузата на чл.4.4. от договора за студентски кредит, както поради противоречие с императивната норма на чл.10, ал.3 ЗЗД, забраняваща начисляване на лихва върху лихва, така и поради договарянето й в нарушение на ЗКСД /чл.24, ал.1, чл.20/, предвиждащ, че лихвата, която кредитополучателят дължи на банката не може да надхвърля седем процентни пункта, а ако уговорката е за по-висока лихва, то тя е нищожна, също и като неравноправна съгласно чл.143, т.19 ЗЗП. Като приема за безспорно, че съгласно чл.3 от процесния договор фиксираната лихва от 7% се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като по силата на чл.4.4. се капитализира годишно и върху капитализираната главница се начислява възнаградителна лихва, съдът стига до извод, че се достига до анатоцизъм, начисляване на лихва върху лихва, както и до начисляване на възнаградителна лихва над 7% /достига се до 9.60 %/.

Апелативният състав приема, че договорът за кредит възпроизвежда типовия договор, който е утвърден от съответните министри и обнародван в ДВ, но счита, че този типов договор не съставлява подзаконов нормативен акт /постановление, правилник, наредба или инструкция/, а договорна рамка, която има за цел да фиксира условията за отпускане на заема и задължителното съдържание на самия договор, сключван между кредитиращата институция - банката и студента или докторанта. Отделно от това акцентира, че одобряването му от съответните министри не може да санира съдържащи се в него нищожни клаузи. Акцентира, че съдът е длъжен служебно да следи за наличие на неравноправни клаузи в потребителските договори, че в случая разпоредбата на §12а ЗЗП е неприложима, като чл.17, ал.5 ЗКСД изрично предвижда, че за договорите за студентски кредит се прилагат разпоредбите на чл.143-148 ЗЗП.

След анализ на разпоредбите на ЗКСД, съдът намира, че понятието „лихва“ по конкретния кредит следва да бъде тълкувано в съответствие с целите на закона, изрично посочени в чл.2 ЗКСД, като се избягва тълкуване, 4 което води до предоставяне на неоправдано икономическо предимство в отклонение на целите, преследвани от държавната подкрепа, насочени към стимулиране на банковото кредитиране за обучение на студентите и докторантите. Подчертава, че в ЗКСД не е предвидена капитализация на лихвата от гратисния период към усвоената главница по време на този период, което е достатъчно да се приеме, че постигнатото съгласие между страните с клаузата на чл.4.4 е в противоречие със закона. Счита, че допълнителен аргумент в този смисъл е разпоредбата на чл.19 ЗКСД, която ограничава правото на банката да търси допълнително обезпечение на кредита, да начислява такси и комисионни по кредита и да натоварва кредиполучателя с допълнителни разходи във връзка с отпускане и управление на кредита под санкцията на нищожността, предвидена в ал.3 на разпоредбата.

Решаващият състав излага и доводи, че в конкретния случай начисляването на възнаградителна лихва върху начислена в предходен период възнаградителна лихва по кредита в резултат на капитализиране на тази лихва към главницата води до анатоцизъм. Намира, че е налице непротиворечива практиката на ВКС, че уговорката в договор за кредит или допълнително споразумение към него за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени /изтекли/ задължения за лихви върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 33Д, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 ТЗ, каквото качество кредитополучателката по договора няма.