Решение № 4902 от 13.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 4902 гр. София, 13.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА В. ХРИСТОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ К. КАЦАРОВ Гражданско дело № 20251110154760 по описа за 2025 година

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. първо Закон за задълженията и договорите /ЗЗД и чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Ищцата Т. Й. Б. твърди, че на 10.08.2022 г. е сключила с ответника Договор за потребителски кредит № 176297 за сума в размер на 1 500 лв., срок 12 месеца, с падеж на вноските на 10-то число, фиксирана годишна лихва 41% и ГПР 49,65%, като договорът рефинансира по-стар кредит № 143088/27.09.2021 г. Твърди, че по погасителния план общо дължимото е сума в размер на 3 095,59 лв., включващо 1 500 лв. – главница; 353,59 лв. лихва и 1 242,00 лв. -неустойка, разсрочена в 12 вноски (месечна 126,32 лв.). Поддържа, че по чл. 20 кредитът се обезпечава с поръчителство, което следва да се представи в 3 работни дни, при строги изисквания към поръчителя (доход над 1400 лв., трудов договор и стаж, липса на просрочия и др.). Сочи, че при непредставяне се начислява „неустойка“ по чл. 10, ал. 1 (10,35 лв. + 0,230% на ден върху усвоената сума), платима на падежите на вноските (чл.

12). Ищцата поддържа, че това обезпечение е практически неизпълнимо в срока и е замислено да доведе до начисляване на „неустойката“, която по същество е скрито възнаграждение/скрит разход и е следвало да бъде включена в ГПР. Така се нарушавали изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК (яснота на ГПР и компонентите му) и се стигало до недействителност по чл. 22 ЗПК. Като допълнителни основания се развиват аргументи за заблуждаваща търговска практика при посочване на по-нисък от реалния ГПР, позоваване на практика на СЕС относно ГПР и информацията за разходите, както и евентуално – нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави (извън присъщите функции на неустойката), с позоваване на критериите от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСГТК на ВКС и съдебни решения. Твърди, че непредоставянето на обезпечение не причинявало реални вреди, а клаузата водела до значително оскъпяване (почти удвояване) и неоснователно обогатяване. В исковата молба се заявява, че към датата на завеждане на иска главницата е изцяло погасена и са приложени платежни документи за внесени суми общо 1 513,00 лв.

Въз основа на изложеното се иска прогласяване недействителност на целия Договор № 176297/10.08.2022 г., а в условията на евентуалност – прогласяване недействителност на чл.

10, ал. 1, съдържаща клаузата за неустойка. Претендира разноски.

1

Ответникът „М“ АД заявява, че признава иска за основателен, ако бъде приет за допустим. На този фон ответникът възразява срещу доказателствените искания на ищеца: поради признанието ги счита за ненужни, а част от тях – за ирелевантни към спор, който е за недействителност на договор за кредит (признат от ответника), поради което иска съдът да ги остави без уважение (напр. въпроси за плащания по неустойка, размер на отпусната сума, остатък и др.). Основният спорен акцент в отговора е разноските: дружеството поддържа, че не е дало повод за завеждане на делото и моли разноските да се възложат на ищеца по чл.

78, ал. 2 ГПК, като развива аргументи, че „повод“ има при предприети/заявени действия за принудително изпълнение или други прояви на готовност за принуда, каквито по делото липсват; сочи и задължението за добросъвестно упражняване на процесуалните права (чл. 3 ГПК). Изрично оспорва претенцията за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА: посочва, че „pro bono“ ангажирането носи икономически риск и не следва да се търси икономическа облага, като цитира решения на СРС/СГС в подкрепа. При евентуално неприложение на чл. 78, ал. 2 ГПК прави възражение за прекомерност и иска присъждане под минималния размер по Наредба № 1/2004, с мотив, че поради признанието процесът се съкращава (без експертизи и доказателствена дейност; възможно приключване в едно заседание), а пълният минимум би бил несъразмерен на реалния труд; позовава се и на практика на СЕС относно конкуренцията и възможността националният съд да не прилага задължителни минимални прагове и да определя хонорара според сложността, инстанцията и продължителността, включително като сочи решения на СЕС и национални актове, които приемат отклонение от минималните размери. В заключение ответникът моли: при допустимост – уважаване на иска по същество (поради признание), но по разноските – прилагане на чл. 78, ал. 2 ГПК (разноски за ищеца), а евентуално – присъждане на по-нисък, съразмерен адвокатски хонорар според фактическата/правната сложност и извършените процесуални действия.

От фактическа страна съдът установява следното:

От доказателствата се установява, а и съдът е обявил за безспорно, че между страните на 10.08.2022 г. е сключен договор за потребителски кредит за в размер на 1 500 лв., със срок на погасяване 12 месеца, фиксиран годишен лихвен процент от 41% и посочен ГПР в размер на 49,65%. Установява се още, че договорът изисква в 3-дневен срок да се предостави поръчител, а при непредоставянето му е уговорена сума, обозначена като „неустойка“ от 10,35 лв. плюс 0,230% от усвоения размер на кредита за първия ден и по 0,230% за всеки следващ ден, като тази сума се плаща заедно с погасителните вноски.

От самите приложения към исковата молба се вижда, че в погасителния план са посочени: общо платима сума по кредита в размер на 1 853,59 лв., а „при необезпечен кредит“ от 3 095, 59 лв., отделна месечна колона за „неустойка при необезпечен кредит“ от 103,50 лв. и крайна „вноска при необезпечен кредит“ в размер на 257,97 лв. В стандартния европейски формуляр същата сума е поместена в раздела за общо дължима сума, като т. 4.3 квалифицира тази „неустойка“ като „всеки друг разход, свързан с договора за кредит“, а просрочните последици са уредени отделно в т. 4.6.

От правна страна съдът приема следното:

Съгласно действащия ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат и допусканията, използвани при изчисляването. Законът определя ГПР като израз на всички общи разходи по кредита за потребителя, а при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът е недействителен; ако бъде обявен за недействителен, потребителят дължи само чистата стойност на кредита. Законът възлага и предварителна оценка на кредитоспособността на потребителя още преди сключване на договора.

При тези данни съдът приема, че главният иск е основателен.

На първо място, посоченият в договора ГПР от 49,65% не отразява реално всички разходи, които по договорния модел могат да възникнат за потребителя и които са били 2 известни на кредитора още при сключването. Изискването за поръчител е въведено след отпускане на кредита, в кратък 3-дневен срок и при множество кумулативни условия.

Сумата при липса на обезпечение не е оставена като хипотетична последица за бъдещ спор, а е предварително разписана в стандартния формуляр и в погасителния план, с точен общ размер и точни месечни стойности. Това изключва разбирането, че става дума за обикновена обезщетителна неустойка, чийто размер и дължимост са неизвестни към момента на сключване на договора. Напротив – тя е била калкулирана предварително и е представена от самия кредитор като „друг разход, свързан с договора за кредит“.

На второ място, дори извън спора за правната природа на тази сума, информацията за ГПР не е дадена по ясен и пълен начин. В договора и в стандартния европейски формуляр е изписан само числов резултат – 49,65%, с пример, основан на кредит 1500 лв., срок 12 месеца и лихва 41%, но без включване на разхода, който в същите документи е разписан като възможен и предварително определяем. Така потребителят е изправен пред две конкуриращи се общи дължими суми – 1853,59 лв. и 3095,59 лв. – при един и същ обявен ГПР. Това обективно не позволява да се разбере какви компоненти формират ГПР и какъв е действителният ценови товар на кредита. Именно такъв резултат чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не допуска.

На трето място, уговорката прехвърля върху потребителя риска, който законът възлага на кредитора да оцени предварително. След като законът задължава кредитора преди сключването на договора да извърши оценка на кредитоспособността, недопустимо е след отпускането на кредита този риск да бъде трансформиран в автоматично дневно оскъпяване, предварително вградено в погасителния модел. Това също потвърждава, че спорната сума функционира като допълнително възнаграждение по кредита, а не като класическо обезщетение за вреди.

Следователно е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което по силата на чл. 22 ЗПК води до недействителност на целия договор. Поради уважаване на главния иск не се сбъдва вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск за недействителност само на чл. 10, ал. 1 от договора.

При този изход на спора право на разноски има само ищцовата страна.

Ищцата Т. Й. Б. претендира от ответника заплащането на внесената от нея държавна такса за предявените искове, която е в размер на 135 лева /69,02 евро/ - платежно нареждане от 11.12.2025 г.

Не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК. Двете изисквания по тази разпоредба са кумулативни – ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска.

Макар признание да е налице, ответникът е дал повод за процеса, защото именно той е изготвил, предложил и прилагал договора и преддоговорната документация с посочения непълен ГПР и с предварително разписаното допълнително оскъпяване, както и е приемал плащания по този договор. Признанието е направено едва след предявяване на иска. При това положение разноските следва да останат в тежест на ответника.

Ищцата е защитавана по делото от адвокат А. Д. на основание пълномощно и на Договор за правна защита и съдействие, сключен на основание чл. 38, ал. 1, т.2 Закон за адвокатурата. Относно адвокатското възнаграждение: по делото е заявено искане по чл. 38 ЗА. В действащата редакция на чл. 38, ал. 2 ЗА, когато насрещната страна носи отговорност за разноски, съдът определя възнаграждението, като прилага критериите по чл. 36, ал. 3 и 4 ЗА; до приемането на новата подзаконова уредба старите правила за адвокатските възнаграждения се прилагат по аналогия. Съдът намира възражението за прекомерност за частично основателно: не следва да се присъждат две отделни пълни възнаграждения, тъй като до разглеждане на евентуалния иск не се стига, а делото е процесуално опростено от ранното признание, проведено е едно открито съдебно заседание, не са събирани доказателства извън представените с исковата молба, поради което съдът присъжда на адв.

А. Д. възнаграждение в размер на 120 евро с ДДС /данните за регистрацията по ДДС са посочени в приложение към Молба с вх. № 54503/19.02.2026 г./.

3

По изложените съображения съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН Договор за потребителски кредит № 176297/10.08.2022 г., сключен между Т. Й. Б., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к. „ХД“, бл. 188, вх. Ж, ет. 6, ап. 90, в качеството на кредитополучател, и „М“ АД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр. София, район „С“, ул. „Г. С.Р“ № 147, ап. 14, в качеството му на кредитодател, на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

ОСЪЖДА „М“ АД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр. София, район „С“, ул. „Г. С.Р“ № 147, ап. 14, да заплати на Т. Й. Б., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж.к. „ХД“, бл. 188, вх. Ж, ет. 6, ап. 90 на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер на 69, 02 евро - разноски за държавна такса.

ОСЪЖДА „М“ АД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр. София, район „С“, ул. „Г. С.Р“ № 147, ап. 14, да заплати на адвокат А. Д., САК, личен номер ******* и адрес на кантората: гр. София, ул. „ХО“ № 74, ет. 1, ап. 1 на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА сума в размер на 120 евро с ДДС – адвокатско възнаграждение.