Решение № 218 от 19.12.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 218 гр. София, 19.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТО 5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Бонка Йонкова

Членове:

Десислава Добрева

Мирослава Кацарска при участието на секретаря Александра К. Ковачева като разгледа докладваното от Мирослава Кацарска Касационно търговско дело № 20238002901576 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Виваком България“ ЕАД / с предишно наименование – „Българска телекомуникационна компания“/ чрез процесуалните му пълномощници – адв. Е. Е. и М. Е., срещу решение № 933/06.07.2023г., постановено по в.гр.д. № 974/2023г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 263500 от 18.12.2022г. по гр. дело № 11374/2019г. на СГС, касаторът е осъден да заплати на А. Г. Г., на основание чл. 79, ал. 1, пр.1 от ЗЗД, сумата 488 418,43 евро допълнително възнаграждение, дължимо по анекс № 1/16.06.2014г. към договор за управление от 01.07.2013г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 29.08.2019г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да заплати сумата 146 140 евро - обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.09.2016г. до 28.08.2019г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа, че съдът е тълкувал неправилно и в нарушение на чл. 20 ЗЗД уговорките относно бонусната схема по т. 4 от анекса. Сочи, че при правилното й тълкуване, въззивният съд не само би стигнал до извод, че не се постига доходност на инвестициите, а че е реализирана загуба от 62 млн. и не се следва бонус на бившия мениджър.

Касаторът поддържа, че има противоречие в мотивите на решението и относно 1 тълкуването на понятието „смяна на контрола“, като САС е възприел такова, несъответстващо на целта на договора. Сочи, че въззивният съд не е обсъдил експертното заключение, прието по делото. Поддържа и че неясно защо САС е приел, че няма разлика между доброволна продажба и принудителна продажба, като не е отчел, че за инвеститорите, след покриване на заема, остава за разпределение само сумата от 138 млн. евро, т.е. не се покрива дори първоначално направената инвестиция. Поддържа, че изводът е, че Управителният съвет за посочения период от 2012г. до 2016г. не само не е увеличил доходността на предприятието, а е налице загуба с повече от 100 млн. евро за сметка на инвеститорите. В проведеното открито съдебно заседание касаторът чрез процесуалните си представители претендира отмяна на решението, отхвърляне на предявените искови претенции, както и присъждане на разноски по представен списък.

Ответникът по касационната жалба – А. Г. Г., е подал отговор чрез процесуалния си пълномощник – адв. Димитър Данаилов от 29.09.2023г., в който оспорва подадената жалба по подробно изложените доводи. В откритото съдебно заседание пред настоящата инстанция поддържа оспорването чрез процесуалния си представител – адв. И. Б., като претендира отхвърлянето на жалбата и потвърждаване на обжалваното решение. Излага подробни съображения и в писмени бележки.

С определение № 1236 от 13.05.2024г. по к.т.д. № 1576/2023 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния правен въпрос:

„По въпроса за приложението на чл. 20 ЗЗД във връзка със запазване съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не предполагаема вола на страните“.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и провери правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, САС е приел, че на 01.07.2013 г. между ищеца А. Г. Г., в качеството му на член на Управителния съвет, от една страна, и ответната „БЪЛГАРСКА ТЕЛЕКОМУНИКАЦИОННА КОМПАНИЯ“ ЕАД (с ново наименование „ВИВАКОМ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД), действаща чрез председателя на Надзорния съвет, от друга, е сключен договор за управление, по силата на който ищецът е поел задължението да изпълнява длъжността „директор“ на компанията за неопределен срок, срещу възнаграждение. В чл. 12, ал. 2 от договора е уговорено, че директорът има право и на допълнително възнаграждение при смяна на контрола върху компанията, в размер, договорен в Анекс. Съгласно чл. 1 от анекса, сключен на 16.06.2014г., в отношенията между страните ще се прилага Бонусната схема, одобрена с неприсъствено решение по протокол от 13.06.2014 г. от Надзорния съвет на „БТК“ ЕАД. Посочено е, че бонусната схема е за стимулиране на ръководството за постигане на възможно най-високи резултати, като е предвидено, че компанията ще разпредели и плати на отговарящите на изискванията мениджъри 10 % от положителната разлика между оценката на 2 капитала при изход и общата стойност на инвестицията на акционерите.

Съгласно дадената в бонусната схема дефиниция „оценка на капитала при изход” е оценката, при която се извършва промяна на контрола върху компанията, или при липса на промяна на контрола - пазарната оценка на капитала на петата годишнина от преструктурирането, което за избягване на съмнения се е случило на 09.11.2012г., а „инвестиция” по смисъла на бонусната схема е сумата от 200 милиона евро, плюс начислена лихва от 10 % годишно, считано от 09.11.2012 г. Съгласно т. 4.2. от бонусната схема всеки отговарящ на изискванията мениджър има право да придобие определени дялове от сумата на допълнителното възнаграждение, като по силата на т. 4.3 главният маркетингов директор, каквато позиция е заемал ищецът, има право да получи 2 дяла от общо 22, на които трябва да бъде разделена сумата, съответстваща на 10% от положителната разлика по т. 4.1.

САС е посочил, че съгласно чл. 38, ал. 2 от Устава на дружеството, приет с решение на Общото събрание на акционерите на „БТК“ АД от 12.07.2010г., действал към момента на сключване на процесния договор за управление, членовете на УС, които са в трудовоправни отношения или са сключили договори за управление с дружеството, могат да получават и други възнаграждения, ако такива бъдат уговорени, съгласно условията на тези договори, въз основа на решение на Общото събрание. В приетия, впоследствие Устав на дружеството от 01.07.2013г., с който е отменен предходния устав, както и в Устава от 30.09.2013г. тази разпоредба липсва, като в чл. 41 е регламентирано само, че годишното възнаграждение на членовете на съветите се определя от Общото събрание на акционерите.

Въззивният съд е приел, че на 31.08.2016 г. в резултат на международна тръжна процедура VIVA Telecom (Luxemburg) S.A. е придобило 100 % от капитала на INTER V INVESTMENT S.a.r.l. /Интер В Инвестмънт С.а.р.л./, Люксембург, което дружество е било едноличен собственик на капитала на „Вива Телеком България“ ООД, ЕИК 202935492, което пък е било едноличен собственик на капитала на „БТК“ ЕАД. САС е приел, че на 31.01.2017 г. „БТК“ ЕАД е прекратило договора си за управление с ищеца, изпълнявал длъжността Главен маркетингов директор. Апелативният съд, кредитирайки заключението на съдебно-счетоводната експертиза е приел, че в годишния финансов отчет на „БТК“ ЕАД за 2016 г. е обявено, че „Вива Телеком“ (Люксембург) С. А. е придобила 100 % от капитала на „ИнтерВ Инвестмънт“ С.а.р.л. за 330 милиона евро. Счел е, че ако се приеме за „оценка на капитала при изход“ стойността от 330 000 000 евро (т.е. продажната цена), то възнаграждението на ищеца, изчислено съгласно бонусната схема, би възлизало на 488 418,43 евро, а лихвата за забава за периода от 15.09.2016г. до 28.08.2019 г. би била в размер на 146 254.19 евро.

Апелативният съд е приел, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по ненаименован двустранен договор за управление на търговско дружество, съдържащ съществените елементи на договор за поръчка. Счел е за неоснователно възражението на ответника за нищожност на договора поради липса на компетентност на надзорния съвет да определя възнаграждение на член на съвета на директорите, като е приел, че 3 уредбата е диспозитивна и се е позовал на разпоредбата на чл. 241, ал. 2 от ТЗ, съгласно която членовете на управителния съвет на АД се избират от Надзорния съвет, който определя тяхното възнаграждение и действащата към момента на сключване на анекса редакция на Устава.

По отношение на предпоставките за заплащане на допълнително възнаграждение, въззивният съд е приел, че двете предпоставки по чл. 12, ал. 2 от договора за управление във връзка с чл. 1, ал. 1 от Анекса от 16.06.2014 г. вр. чл. 4.2. от бонусната схема, са: извършена смяна на контрола върху компанията и да е налице положителна разлика между „оценката на капитала при изход“ и „общата стойност на инвестицията“ на акционерите. Въззивният съд е приел, че същите са налице, като е счел при тълкуването на клаузите, че постигнатото общо съгласие е между ищеца, в качеството му на член на УС на „БТК“ ЕАД, и самото дружество, а не с неговите акционери или инвеститори, чиито интереси са ирелевантни. Приел е, че обстоятелството, че при смяната на контрола инвеститорите, респ. косвените притежатели на акциите, биха получили недостатъчно, в съпоставка с първоначалната си инвестиция, не оказва влияние нито върху действителността на клаузата, нито върху предпоставките за изплащане на допълнително възнаграждение. САС е възприел, че печалбата на инвеститорите не е въздигната в предпоставка за плащането по договора за управление, тя не е нито предмет, нито преследвана цел на съглашението. САС е приел, че такова тълкуване следва не само от съдържанието на самия договор, но и от обкръжаващите сключването му факти, и по-конкретно – от това, че до приемането на процесната бонусна схема за висшия мениджмънт, компанията е била на загуба /непокритата загуба за предходната 2013 г. е била над 29 млн. лв./, а страните по договора за управление са преследвали по-близката цел – постигане на устойчиво развитие на „БТК“ ЕАД, а не - по-висока цена на акциите на дружеството, което го притежава или контролира. Счел е, че намерението на страните е било да уговорят допълнително финансово стимулиране за директорите (членовете на УС), в случай, че в резултат от тяхната работа при промяна на контрола над дружеството бъде формирана положителна разлика, независимо, дали тази разлика ще бъде достатъчна, за да може от нея да бъдат удовлетворени интересите и на инвеститорите (на собствениците на акциите).

Въззивният съд е приел, че липсва твърдяното от ответника изискване допълнителното възнаграждение да се изплати само ако инвеститорите са на печалба, а такова се дължи и само ако разликата между оценката на капитала, получена чрез определяне на пазарната му цена при смяна на контрола, и стойността на инвестицията е положителна, поради което няма основание от получената продажна цена да бъде изваждана стойността на дълга за целите на чл. 12, ал. 2 от договора. САС, възприемайки цитирания вариант на заключение на експертизата е приел, че инвестиция е „сумата от 200 милиона евро плюс начислена лихва от 10 % годишно, считано от 09.11.2012 г. “, а между нея и реализираната цена при продажбата е налице е положителна разлика, върху която, изчислено по начина, указан в бонусната схема, допълнителното възнаграждение на ищеца възлиза на сумата от 488 418,43 евро, а лихвата за забава за периода от 15.09.2016 г. до 28.08.2019 г. е в размер 4 на 146 254.19 евро, поради което до посочените размери исковете са основателни и е присъдил горепосочените суми.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съдът намира следното:

Съгласно постановените от ВКС решение № 89/17.07.2009 г. по т. д. № 523/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, І т. о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 151/05.10.2010 г. по т. д. № 1035/2009 г. на ВКС, ТК, и мн.др., критериите за тълкуване на договорите са законово установени в чл. 20 ЗЗД, като съгласно същите следва отделните договорни уговорки да не се тълкуват изолирано, а във връзка едни с други; всяка една уговорка да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор; всички клаузи да се тълкуват с оглед целта на конкретния договор, обичаите в практиката и добросъвестността, като при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля, и не може да подменя нейното съдържание, а следва да съобрази всички обстоятелства при постигане на уговорката. Съгласно решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., IV г.о. решение № 89 от 17.17.2009 г. по т.д. № 523/2008 г., II т.о., решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г., I т.о. и други, при тълкуване на договора по конкретен казус, за да изясни каква е действителната воля на страните, съдът следва да зачете обстоятелствата, при които е сключен договора и поведението на страните; доколко отделна уговорка може да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора и други обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД. В решение №89 от 17.07.2009 г. на ВКС по т.д. №523/2008г. на ІІ т.о., се дава отговор на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, а именно, че съдът е длъжен да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 от ЗЗД, за да достигне до действителната обща воля на страните. Настоящият съдебен състав изцяло споделя формираната съдебна практика по правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение.