Разпореждане № 25814 от 23.06.2025, Районен съд - Варна

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 25814 гр. Варна, 23.06.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 17 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Иван Стойнов като разгледа докладваното от Иван Стойнов Частно гражданско дело № 20253110101046 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 410 и сл. ГПК, образувано по подадено заявление от ***за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжницата С. Р. Й., за сумата от 607,58 лв. главница, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението /28.01.2025 г./ до окончателното изплащане на задължението, сумата от 117,02 лв. възнаградителна (договорна) лихва за периода 13.05.2019 г. – 13.11.2020 г., сумата от 216,78 лв. обезщетение за забава върху главницата за периода 13.11.2020 г. – 21.01.2025 г., сумата от 791,71 лв. договорна компенсаторна неустойка и сумата от 417,56 лв. такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „*** които вземания произтичат от сключен между страните Договор за паричен заем Кредирект № 312450 от 13.05.2019 г. Претендират се и сторените в заповедното производство разноски в размер на 43,01 лв. за заплатена държавна такса и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Заповедният съд дължи служебна проверка дали претендираните вземания съответстват на закона и добрите нрави и не се основават на неравноправни клаузи, доколкото едната страна по правоотношението е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.

Клаузата в чл. 6.2 от Договора, с която е уговорено заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение, в случая се явява недействителна. Това вземане несъмнено следва да се квалифицира като уговорена отнапред компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена договорена престация. Тази уговорка противоречи на чл. 16 ЗПК и чл. 19 ЗПК. В горния смисъл е и практиката на ВОС по идентични казуси /Определение № 1447 от 16.04.2019 г. по в.ч.т.д. № 538/2019 г., Определение № 4560 от 30.12.2019 г. по в.ч.т.д. № 2058/2019 г., Определение № 4195 от 22.11.2019 г. по в.ч.т.д. № 1827/2019 г. и др./ В тази връзка недължима се явява начислената неустойка в размер на 1 614,76 лв., от която се претендират 791,71 лв.

В случая е уговорено заплащането на такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „*** в каквато връзка съдът е дал изрични указания до заявителя да уточни от какви видове такси е формирана сумата, като посочи вида, основание и размера на всяка отделна такса. В предоставения на кредитора срок обаче конкретно уточнение не е извършено, което налага отхвърляне на претенцията за посочената сума само на това основание. Дори обаче страната да беше уточнила от какви суми е съставена претендираната такава за „такси“, съдът намира, че същата не се дължи за нищо друго освен за управление на кредита, а разходи за това не могат да се събират от длъжника – чл. 10а, ал. 2 ЗПК, респективно клаузата на чл. 37 ОУ, предвиждаща такива разходи е нищожна. В горния 1 смисъл е и практиката на ВОС /Определение № 829 от 12.03.2020 г. по в.ч.т.д. № 284/2020 г./, която настоящият състав споделя изцяло. Предвид изложеното, недължима се явява сумата от 417,56 лв.

Съгласно чл. 33, ал. 2 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. В този смисъл е и практиката на ВОС по идентични казуси /Например, Определение № 505 от 08.02.2023 г. по в.ч.гр.д. № 58/2023 г. и Определение № 560 от 10.02.2023 г. по в.ч.гр.д. № 205/2023 г./, която е съобразена с отдавна утвърдената практика на СЕС (дело C-618/10), в което дадено тълкуване, че не се допуска правна уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза за мораторни лихви в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение.

В резултат от нищожността на неустойката, уреждаща отношенията между страните при непредставяне на обезпечение, както и на клаузата, уреждаща начисляването на допълнителни разходи/такси, то не следва съдът да преизчислява какво обезщетение за забава би дължал длъжникът, в случай, че тези клаузи не съществуваха. В този случай цялата претендирана неустойка не следва се присъжда, а не просто да се намалява, за което формално основния би имало, ако се приложи чл. 26, ал. 4 ЗЗД във връзка с императивната норма на чл. 33, ал. 2 ЗПК /Така, Решение № 76 от 22.07.2020 г. по т.д. №1011 / 2019 г. ВКС, I т.о./

Допълнително в мотивите към решение по дело C-421/14 на СЕС се приема, че видно от текста на чл. 6, § 1 от Директива 93/13/ЕИО националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът.

В решение по съединени дела C-96/16 и C-94/17 на СЕС се посочва още, че макар съдът да е признал възможността за националния съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от националното право, от практиката на Съда е видно, че посочената възможност се свежда само до случаите, в които обявяването на тази клауза за недействителна би задължило съда да обяви недействителността на договора в неговата цялост, излагайки по този начин потребителя на последици, които биха го поставили в неблагоприятно положение. В този смисъл, както Съдът приема по същество, обявяването за недействителна на клауза от договор за кредит, с която се определя приложимият размер на мораторните лихви, не може да доведе до неблагоприятни за съответния потребител последици, доколкото сумите, които кредиторът може да иска от него, във всички случаи ще са по-ниски, ако не бъдат начислени мораторни лихви. Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална съдебна практика като разглежданата в главното производство практика на Tribunal Supremo (Върховния съд, Испания), съгласно която последицата от неравноправния характер на клауза от договор за потребителски кредит, която не е договорена индивидуално и с която се определя размерът на мораторните лихви, се състои в пълното премахване на тези лихви, като продължават да текат предвидените в този договор редовни, възнаградителни лихви.

Предвид горецитираната практика при нищожна или неравноправна клауза, предвиждаща неустойка за непредставяне на обезпечение при потребителските договори не се дължи и законна мораторна лихва.

След края на срока на договора кредиторът има право на лихва за забава по чл. 86 ЗЗД за неплатените суми от длъжника след отправяне на покана за изпълнение. В настоящия случай данни за такава покана липсват и длъжникът ще дължи лихва за забава само върху 2 остатъчната главница, считано от датата на подаване на заявлението.

Това разрешение следва да има и възпиращ ефект спрямо финансовите институции, които са търговци и професионалисти на пазара, следва да са запознати с законодателствата на ЕС и РБ, да не уговарят в договорите си такива клаузи, и да не претендират пред съда вземанията си, основани на тях.

В Съображение 47 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета се приема, че Държавите-членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение. Докато изборът на санкции е по усмотрение на държавите-членки, то предвидените санкции следва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. В тази връзка и кредиторът има право само на чистата стойност по кредита и уговореното възнаграждение (възнаградителна, договорна, редовна лихва) за предоставения паричен ресурс, доколкото същото не нарушава максималния размер, предвиден в ЗПК относно ГПР по кредита.

Отделно от горното, съдът намира, че посочените пороци на договора са толкова съществени, че те водят до неговата цялостна недействителност. В случая е уговорено заплащането на неустойки и такси, които икономически не съответстват на отпуснатата сума. Общата стойност на възнаградителната лихва, неустойката за непредставяне на обезпечение и допълнителните такси е в размер на 2 353,56 лв., която сума в почти трикратен размер на кредита от 800 лв. Налице е противоречие с добрите нрави, което цели да заобиколи забраната да се натоварва неоправдано длъжника с допълнителни разноски, независимо дали се е съгласил с тях и дали договорът може да се сключи и без тях. Цената на неустойката за непредставяне на обезпечение, както и еднократната неустойка, следва да е инкорпорирана във възнаграждението на кредитора, което претендира от длъжника, а неговия размер е ограничен със ЗПК. Чрез уговарянето на тези разходи се цели заобикаляне на прага на възнаграждението с цел получаване на по-високо такова, което не следва да се допуска. Същото не е включено в посочения в договора ГПР. В съответствие с указанията на СЕС по аналогични казуси и с оглед изложеното по-горе следва да се дължи само чистата стойност на кредита, доколкото същият се явява нищожен, поради многобройни пороци, свързани с останалите уговорки уреждащи нищожни и неравноправни клаузи, водещи до натрупването на разходи за длъжника.

В практиката на СЕС се приема, че съдът в заповедното производство може да отнесе плащанията на длъжника, отнесени за погасяване на такива вземания, за погасяването на други вземания, които са действителни, ако има достатъчно данни, които не налагат използването на специални знания. В случая, на заявителя са дадени указания да посочи изрично какви суми са заплащани от длъжника преди и след извършената в полза на кредитора цесия, като от страната е отбелязано единствено, че след прехвърлянето на вземането, не са извършвани плащания. Неизяснен остава въпросът за осъществяваните погасявания по кредита от длъжника преди цесията.

При така изложеното и доколкото отпуснатата главница по кредита е в размер на 800 лв., съобразно изложените по-горе мотиви други суми, освен чистата стойност на кредита, не следва да се дължи, поради което заявлението подлежи на отхвърляне за всички претендирани суми, с изключение на сумата от 607,58 лв.

По отношение на претендираните разноски съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв. Съразмерно с уважената и отхвърлената част от заявлението дължимите разноски са в размер на 12,15 лв. държавна такса и 14,13 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Водим от горното, съдът

РАЗПОРЕДИ:

3

ОТХВЪРЛЯ заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК в полза на заявителя „***, със седалище и адрес на управление гр. *** срещу длъжницата С. Р. Й., ЕГН **********, с настоящ адрес: *** за сумата от 117,02 лв. /сто и седемнадесет лева и две стотинки/ възнаградителна (договорна) лихва за периода 13.05.2019 г. – 13.11.2020 г., сумата от 216,78 лв. /двеста и шестнадесет лева и седемдесет и осем стотинки/ обезщетение за забава върху главницата за периода 13.11.2020 г. – 21.01.2025 г., сумата от 791,71 лв. /седемстотин деветдесет и един лева и седемдесет и една стотинки/ договорна компенсаторна неустойка и сумата от 417,56 лв.

/четиристотин и седемнадесет лева и петдесет и шест стотинки/ такси, дължими съгласно Тарифа за таксите и разходите, събирани от „*** които вземания произтичат от сключен между страните Договор за паричен заем Кредирект № 312450 от 13.05.2019 г.