Решение № 43 от 15.03.2024, Окръжен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 43 гр. Силистра, 15.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Люба Ст. Стоилкова

Членове:

Кремена Ив. Краева

Десислава Г. Петрова при участието на секретаря Глория Недева като разгледа докладваното от Кремена Ив. Краева Въззивно гражданско дело № 20233400500437 по описа за 2023 година

Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

С решение № 188/02.10.2023 год., постановено по гр.д. № 276/2023 год., РС – Тутракан е осъдил ответника А. И. Ц. с ЕГН ********** да плати на „Банка ДСК“ АД с ЕИК 121830616 следните суми: възнаградителна лихва 863,98 лева (осемстотин шестдесет и три лева и деветдесет и осем стотинки) за периода 31.08.2019 г. до 13.11.2021 г. по договор за кредит за текущо потребление от 10.07.2014 г., сключен между банката и Г. С. Ц.а; законна лихва (обезщетение) за забава 529,06 лева (петстотин двадесет и девет лева и шест стотинки) за периода 31.08.2019-17.03.2022, изчислена върху просрочените суми по главницата на същия кредит. С посоченото решение е отхвърлен осъдителния иск на „Банка ДСК“ АД за: възнаградителна лихва 1225,50 лева за периода 07.05.2017-30.08.2019 г., като погасен по давност; възнаградителна лихва 91,18 лева за периода 13.11.2021- 17.03.2022 г., поради невъзникване на вземането за нея; възнаградителна лихва 774,48 лева за периодите 07.05.2017-30.08.2019 и 13.11.2021- 17.03.2022, поради невъзникване на вземането за нея от приложен по-висок лихвен процент вместо дължимия; законна лихва (обезщетение) за забава за периода 07.05.2017- 30.08.2019, като погасен по давност; разходи за изискуем кредит 120 лева, поради невъзникване на вземането за тях; разноски в производството по гр.д.№ 174/2020 на ТнРС 37 лева, поради невъзникване на вземането за тях в настоящото производство.

От решението на РС – Тутракан недоволен е останал само въззивникът „Банка ДСК“ АД, който го обжалва в срок в частта, в която са отхвърлени исковете му срещу ответника А. И. Ц. за: договорна лихва за горницата над 1 уважената част 863,98 лева (за периода 31.08.2019-13.11.2021 г.) до претендираната 2 955,14 лева (за целия период 07.05.2017-17.03.2022 г.), за разходи при изискуем кредит в размер на 120 лева, за такси в производство по чл. 51 от ЗН в размер на 37 лева. Жалбоподателят навежда доводи за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение в атакуваната му част, поради което моли същото да бъде отменено и вместо него – постановено друго, по съществото на спора, с което предявените от него искове бъдат уважени изцяло, с присъждане на разноски. Счита, че съдът неправилно е приел, че лихвения процент неправомерно бил увеличен едностранно от страна на кредитора. Увеличението на лихвеният процент е в следствие на неизпълнение на договорно закрепени задължения на кредитополучателя. Не е съгласен с изводите на съда, че възражението на ответника за изтекла погасителна давност е основателно. Според жалбоподателя нито една част от вземането за договорна възнаградителна лихва не е погасена по давност, т.к. началният момент на погасителната давност за всички вземания на банките произтичащи от договор за банков кредит е деня, в който вземането стане изискуемо (чл. 114 от ЗЗД). Този ден е крайният падеж, респ. датата на която до длъжника е достигнало уведомление за предсрочна изискуемост на кредита. При настъпила по процесния договор за кредит предсрочна изискуемост на 13.11.2021 г., това е датата, от която следва да тече давностния срок.Следователно към дата 31.08.2022 когато е подадено заявлението по чл. 417 от ГПК не е изтекъл нито срок от 5 години, нито дори от 3 години. Счита още, че съдът погрешно е приел, че предвидената в Тарифата на банката сума за разходи при изискуем кредит представлява такса за управление на кредита. Освен това не е съобразено от първата инстанция, че за доказването на основателността на претенцията за такси в производството по чл. 51 от ЗН в размер на 37 лева, са представени писмени доказателства, а именно платежните бележки за извършените разходи чрез плащания към бюджета.

В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответната по жалбата страна, в който се релевират доводи за нейната неоснователност и се иска същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

По гр.д.№ 267/2023г. на РС- Тутракан е предявена осъдителна претенция по реда на чл. 415, ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК за вземане, за което се е развило производство по чл. 417 ГПК. То е завършило с Разпореждане № 747/04.10.2023 по ч.гр.д.№ 416/2023 на РС- Тутракан за частичен отказ да се издаде заповед за незабавно изпълнение в полза на БДСК АД за суми, дължими по договор за кредит за текущо потребление от 10.07.2014г., сключен с Г. С. Ц.а/наследодател на длъжника/. Разпореждането е потвърдено с Определение № 477/08.12.2022 по в.ч.гр.д.№ 332/2022 на Окръжен съд Силистра.

Ищецът е претендирал за осъждане на ответника за сумите, за които е 2 отказано издаването на заповед за незабавно изпълнение, а именно: възнаградителна лихва 2955,14 лева, изчислена за времето от 07.05.2017 до 17.03.2022 г.; обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) 529,06 лева за периода 07.05.2017-17.03.2022; разходи при изискуем кредит 120 лева; и заемни такси 37 лева – разходи в производството по чл. 51 от ЗН.

Предметните предели на настоящото въззивно производство са очертани с въззивната жалба и обхващат отвърлената част на исковата претенция.

По делото не е било спорно между страните, че на 10.07.2014 г. ищецът и наследодателят на ответника Г. С. Ц.а са подписали Договор за кредит да текущо потребление. Съгласно договора, БДСК АД е отпуснала на кредитополучателя сумата от 6500 лв. под формата на кредит за текущо потребление. Срокът на издължаване е 120 месеца,считано от датата на усвояване. За предоставения кредит кредитополучателят се е задължил да заплаща лихва в размер на 11,45 % при изпълнение на Условията по програма Промоционални условия по стандертен кредит за текущо потребление обезпечен със залог на вземане на пенсия, заедно със залог на вземане по сметка, подробно описани в Приложение №2 към договора. При нарушаване на Условията кредитополучателят губи правото си са да ползва преференциите изцяло или частично.

Кредитополучателят Г. С. Ц.а е починала на 12.03.2017 год. като е оставила за свои наследници по закон низходящи от първа степен – А. И. Ц. и Г. И. Б.. Не се спори, че в резултат на проведено по инициатива на кредитора БДСК АД производство по чл.51 от ЗН, предмет на ч.гр.д. № 174/2020 г. на СРС, производството е приключило с определение, обективирано в протокол от 04.08.2020г., съгласно което съдът е постановил да се взише в особената книга, че посочените две лица губят правото да приемат наследството, тъй като не са направили изявление в рамките на предоставения им от съда срок.

Първоинстанционният съд е обявил с доклада по делото за ненуждаещо се от доказване, че ответникът А. Ц. е приел наследството на своята майка с конклудентни действия, респ. същият е пасивно процесуално и материалноправно легитимирана да отговаря по предявените претенции /чл.

60, ал.1 ЗН/. Процесното вземане е валидно възникнало, сумата от 6500 лева е била усвоена от Г. Ц.а, и предвид влязлата в сила заповед за изпълнение № 127/04.10.2022 по ч.гр.д.№ 416/2022 на ТнРС за главница 5355,52 лева, това е размерът, върху който силата на пресъдено нещо разпростира действието си.

Поканата-уведомление за обявяване на процесния кредит за предсрочно изискуем е връчена чрез съпругата на ответника на 05.11.2021, а предсрочната изискуемост е настъпила на 13.11.2021 г. Заявлението по чл. 417 от ГПК е изпратено първо до Районен съд Силистра, а пощенското клеймо е от 31.08.2022 г.

Пред въззивният съд жалбоподателят възразява относно изводите на първоинстанционния съд за размерите на вземанията на банката срещу А. Ц..

Не е съгласен главно с извода на съда, че вземането за договорна лихва е погасено по давност, нито с извода за недължимост на сумите за такси.

3

По повод възражението за погасяване по давност на задължението за заплащане на договорните лихви, съдът намира следното:

Първата инстанция е счела за неоснователни доводите на ищеца, че погасителната давност за вземането по отделните вноски, започва да тече от крайния падеж, т.е. от изискуемостта на последната погасителна вноска, или от настъпване на предсрочната изискуемост; респ. че давността не тече за всяка месечна вноска поотделно, а за цялото вземанене. В тази връзка решаващият състав е формирал мотиви, че ако е така, не би следвало да се начисляват лихви за забава върху просрочени погасителни вноски до настъпване на предсрочната изискуемост, в случая до 13.11.2021 г., а претенцията на ищеца включва обезщетение за забава за период, започващ преди 13.11.2021 г. Изтъкнал, че според тезата на банката настъпването на изискуемостта на отделните вноски, дава право на същата да дири обезщетение за забавено изпълнение, но не дава реципрочно право на длъжника да се позове на института на погасителната давност, при положение, че фактическите състави и на двете права включват в себе си един и същ юридически факт – настъпилата изискуемост на отделната(ите) вноска(и). Посоченото би било в противоречие с потребителската защита и общия облигационен принцип за равенство и пропорционалност в насрещните права и задължения на страните по материалното право.

По повдигнатите с жалбата въпроси съществува противоречива практика и е било образувано Тълкувателно дело № 3/2023 г. ОСГТК, по което няма постановено тълкувателно решение. Понастоящем съдът споделя разрешението, дадено в реш. Решение № 147 от 10.02.2021 г. на ВКС по т. д.

№ 2356/2019 г., II т. о., а именно, че за падежираните вземания и съобразно съответните им падежи се прилага кратката тригодишна погасителна давност - по отношение на възнаградителните лихви /решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/. Паричните задължения са делими и няма пречка давността по отношение на частта от вноската, съставляваща договорна лихва да се погасява с различна давност от главното задължение. Спецификата на това възнаграждение не може да обоснова прилагане на по- общата норма, уреждаща обща петгодишна давност за вземанията, доколкото към същата е приложима специална пократка давност в чл. 111 б. „в“ ЗЗД /така и Решение № 125 от 01.06.2017 г. на ВКС, постановено по т. д. № 914/2016 г., II т. о., ТК/. Следователно, вземането за възнаградителна лихва до 30.08.2019г. / заявлението по чл. 417 от ГПК е постъпило в съда по пощата на 31.08.2022 г./, следва да се счита за погасено по давност.

При предсрочна изискуемост, възнаградителна лихва върху предсрочно изискуемия дълг не следва да се начислява, поради отпадане преимуществата на срока, съответно и на правото на ползване на кредита занапред.

Кредиторът има право да претендира договорни лихви единствено за просрочените и изискуеми месечни анюитетни вноски до датата на предсрочната изискуемост. В този смисъл и ТР № 3/27.03.2019 год., постановено по т.д. № 3/2017 год. на ОСГТК на ВКС. В заключение, претенцията за възнаградителна лихва за периода след обявяването на 4 кредита за предсрочно изискуем е неоснователна.

При съобразяване на горното, банката разполага с вземане за възнаградителна лихва единствено за периода от 31.08.2019 г. до 13.11.2021 г., чийто размер е 863,98 лева / т. 1 от ССЕ/ и за тази сума съдът правилно е приел, че следва да се уважи осъдителният иск по този компонент на дълга.

Вещото лице е приложило в изчисленията си първоначално договорения лихвен процент от 11,45% за целия срок на договора и след изслушване на СФИЕ, въззивникът в качеството си на ищец, нито е оспорил изрично експертизата, нито пред първата инстанция е предявил изначално фактически твърдения за увеличен лихвен процент. Предвид това мотивите на първата инстанция относно дължимостта на договорните лихви, чийто размер е 774, 48 лв., въззивната инстанция намира за правилни.