Решение № 56 от 20.04.2026, Районен съд - Тетевен

РЕШЕНИЕ

№ 56 гр. Тетевен, 20.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, II - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на първи април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИО Д. СТОЯНОВ при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. МИНДЕВСКА като разгледа докладваното от МАРИО Д. СТОЯНОВ Гражданско дело № 20254330101470 по описа за 2025 година

Предявен е осъдителен иск,квалифициран в доклада по делото по чл.79,ал.1 от ЗЗД.

Ищецът твърди ,че във връзка с разпореждане по ч.гр.д. №и по описа на РС-Тетевен предявява иска,предмет на разглеждан ев настоящето производство.

Твърди,че на 13.05.2022г между „Креди Йес“-ООД и ответника е сключен договор за паричен заем №шс чиста стойност в размер на 1000 лева,последна вноска по кредита на 13.04.2023г и общо дължима от ответника сума от 1210.68 лева.

Не са постътили плащания от страна на длъжника по договорното задължение0.00лв плащания.

На 12.01.2024г между кредитодателя и ищеца бил сключен договор за цесия,по силата на който вземането по описания договор за заем е прехвърлено на ищцовото дружество.

Длъжникът е уведомен за цесия,а в случай,че съдът приеме,че не е надлежно уведомен,то с настоящата искова молба и приложено към нея уведомление за цесия уведомяването на ответника.

Към момента на подаване на исковата молба описаното в същото задължение на 1 ответника не е погасено.

Моли да бъде постановено съдено решение,с което се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 2333.00 лева,на основание цитирания договор за паричен заем,от които 1000.00 лева непогасена главница,сумата от 210.68 лева договорна възнаградителна лихва и неустойка в размер на 1222.32 лева,ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда,както и разноските по заповедното производство.

Позовава се на писмени доказателства.

В срока по чл.131 от ГПК не е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответника.

От представените по делото писмени доказателства ,съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

По делото е представен договор за паричен заем №211780/13.05.2022г,сключен между „Кеди Йес“-ООД-гр.Хасково и ответника,по силата на който заемодателят се е задължил да предаде в заем на ответника/заемател сума в размер на 1000.00 лева.

Останалите параметри по договора са следните:размер на погасителна вноска 110.06 лева,ГПР 48.081%,месечен лихвен процент 3.330%,дата на последно плащане 13.04.2023г,обща сума за плащане 1210.68 лева.

С разпореждане по ч.гр.дело №и от 07.10.2025г,влязло в сила, и след отхвърляне на заявлението,заповедният съд е дал указания на заявителя за представяне на осъдителен иск.

Въз основа на така установените факти, релевантни за решаването на делото, съдът намира от правна страна:

Ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на заявените в исковата молба факти и обстоятелства, в негова тежест е да установи наведените от него твърдения, обуславящи допустимостта на исковата претенция, а именно: съществуването на твърдяното вземане в негова полза по основание ,имащо за предмет вземане срещу ответника в размер на исковата сума , както и по размер и надлежен длъжник,както и заплаща ли се задължението съобразно споразумението и в срок ли е същото, факта и момента на настъпилата изискуемост на вземанията.

В тежест на ответника по делото е да установи всички евентуално наведени от него положителни право изключващи и право погасяващи възражения по исковете, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, включително и че е изправен и е изплатил задължението си по процесния договор.

Липсата на плащане от страна на ответника е отрицателен факт, поради което е достатъчно само ищецът да го твърди, доказването на обратното тежи върху ответника. В тежест на ответника е да докаже фактите, които погасяват, изключват или унищожават спорното право.

На следващо място следва да се изследва въпросът за наличието на валидно 2 отношение относно прехвърленото вземане.

Претендираните от ищеца вземания произтичат от твърдения за сключен между „“Креди Йес“ и ответника договор за паричен заем.същият е приложен по делото,поставен подпис срещу името на ответника,като факта на сключване на договора не се оспорва от ответника в настоящето производство.

По отношение действителността на договора за кредит,респ. валидно ли е възникнало облигационно правоотношение между страните по договора:

Сключеният между страните договор е потребителски,поради което намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

В частност, преценката относно действителността на процесния договор за потребителски кредит следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на които е сключен договорът.Автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора, в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288 ТЗ) - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.

По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 48.081% .

Съдът приема,че този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката по чл. 8, която следва да се 3 включи в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК (в този смисъл е и Решение на Съда на Европейския съюз от 21 март 2024 г. по дело C-714/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд).

По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на заема/кредита, е било обусловено от предоставяне на едно от посочените „обезпечения“ в чл.6 от договара, като кредитополучателят/заемополучателят се е съгласил да заплаща неустойка в размер на 1022.32 лева при непредставяне на обезпечение в 3-дневен сок от сключване на договора. В частност настоящият съдебен състав приема, че с уговорената в чл. 6 и чл.8 от договора за кредит неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на процесната заемна сума - т.нар "скрита възнаградителна лихва". Този извод на първо място следва от специфичността и краткия срок за изпълнение задължението за предоставяне на обезпечение, по отношение на което е уговорена неустойката - в 3 дневен срок от сключване на договора. По този начин, кредиторът не е очаквал или желал изпълнение на задължението. В подкрепа на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно с погасителната вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план.

Това отново навежда към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне.

Съдът намира, че с разглежданата неустоечна клауза се заобиколя правилото на чл.

19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по кредита от нормативно допустимия. В случая само размера на неустойката е по-висок от заетата сума и заедно с нея се формира годишен процент на разходите,който е значително по-висок от нормативно установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК,като за този факт настоящия решаващ състав приема,че не е необходимо използването на специални познания на експерт.

С оглед гореизложеното, задължението по чл. 8 от договора не е свързано с неизпълнението на договора, а представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, който, в противоречие на правилото чл. 11, т. 10 от ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите, нито в общата сума на заема, дължима от потребителя към деня на сключването.

Въпреки че формално в договора са посочени годишен процент на разходите и общ 4 размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 8 от договора, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му (така Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, II-А въззивен състав и др.).

При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките съдът приема, че макар формално договорът за потребителски кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.

Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК.

В този смисъл, като не е оповестил действителен ГПР в договора за кредит, кредитодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора за кредит на основание чл.

22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК (в този смисъл е константната съдебна практика/.

В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр. д. № 13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр. д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, III-Б въззивен състав и др.).