Решение № 906 от 18.03.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 906 гр. Пловдив, 18.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева Точевска при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева Точевска Гражданско дело № 20215330119754 по описа за 2021 година

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК, вр. чл. 86 от ЗЗД и чл. 138 от ЗЗД.

Ищецът В. М. Л., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник ***Д.Б., е предявил против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: 131576434, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** ***, иск за признаване на установено, че ищецът не дължи сумата от 221 лева- възнаградителна лихва по договор за паричен заем № ***/ 22.12.2020 г. и против „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** ***, иск за признаване на установено, че ищецът не дължи сумата от 1 059 левавъзнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство № ***/ 22.12.2020 г.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт” АД бил сключен договор за паричен заем № ***/ 22.12.2020 г., по който на лицето била предоставена в заем сумата от 1 500 лева, при възнаградителна лихва от 35 % и ГПР- 41, 37 %. Макар да се посочвало, че общата дължима сума по договора 1 721 лева, в чл. 4 се предвиждала неустойка при непредставяне на обезпечение- осигуряване на двама поръчители, отговарящи на определени условия, учредяване на банкова гаранция или сключен договор с дружество- гарант. На датата на договора за кредит бил сключен още един договор, но между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД- за предоставяне на поръчителство, по който „Файненшъл България” ЕООД поел задължение да обезпечи пред 1

„Изи Асет Мениджмънт” АД задълженията на ищеца по кредита, като за услугата се дължало възнаграждение в размер на 1 059 лева, платимо с вноските по кредита. Към двата договора бил изготвен погасителен план, според който за периода 06.01.2021 г.- 29.09.2021 г. ищецът трябвало да погаси 20 двуседмични вноски, всяка от по 139 лева. Всяка вноска включвала главница, лихва и възнаграждение за поръчителя. До момента ищецът бил заплати всички суми по двата договора. Договорът за заем бил недействителен на няколко основания. Съгласно чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК следвало да е вписана коректно общата дължима сума. Общият разход по кредита според параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК включвал всички разходи по кредита (лихви, комисионни, такси), както и тези по допълнителните услуги. Именно това представлявал ГПР, но в него не било включено възнаграждението за поръчителя, а това бил разход, който е свързан с договора за кредит. По този начин се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и така ГПР надвишавал 50 %. Отделно от това, възнаградителната лихва надвишавала двукратния и трикратен размер на законната, поради което клаузата за нея била нищожна, като противоречаща на добрите нрави. Относно лихвата не било спазено и изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото в договора не били вписани размерът й и начинът й на прилагане. Предвид недействителността на договора за кредит, такъв се явявал и договорът за поръчителство, защото по закон то можело да съществува само за действително задължение. Клаузата за възнаграждение на гаранта била недействителна, защото целяла да заобиколи чл. 21 ал. 1 от ЗПК. Отделно от това, първият ответник бил едноличен собственик на капитала на втория и практически възнаграждението за поръчителя ползвало заемодателя, като така само се оскъпявал кредита. Предявяват се установителни искове за признаване недължимостта на сумите за договорна лихва и възнаграждение за поръчителство. Претендират се и разноски. В съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от „Файненшъл България” ЕООД, с аргументи за неоснователност на иска. Посочва се, че с оглед гаранционната сделка по поръчителството, за правоотношението следвало да се прилагат разпоредбите на ТЗ.

Договорът за гаранция обезпечавал задължението на заемателя, като това съглашение било израз на свободата на договаряне по смисъла на чл. 9 от ЗЗД. Този договор не противоречал на добрите нрави, още повече, че преценката за нищожност на това основание се правела за всеки конкретен случай. Престациите не били явно нееквивалентни, като ответникът отговарял солидарно с длъжника, който срещу неголямо възнаграждение получавал сигурност, че при неизпълнение от своя страна ще се търси отговорност от поръчителя.

Възнаграждението било определено след преценка на риска, като ако длъжникът го считал за несправедливо високо, то той не следвало въобще да сключва договора. Поръчителството било само възможност за лицето при обезпечаване на договора му, като това била възмездна сделка, извършвана от търговец по занятие, която му носела печалба. Твърденията в исковата молба за нищожност на договора за гаранция били голословни и неподкрепени с аргументи, като правилата на ЗЗП и ЗПК се прилагали само по отношение на договори за потребителски кредит, какъвто не бил този за гаранцията, за който се прилагали разпоредбите на ТЗ. Излагат се съображения и за действителност на договора за кредит.

2

Лихвеният процент отговарял на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, като той бил фиксиран и непроменлив за срока на договора, което било достатъчно за съответствието му със закона. Лихвата представлявала цената на предоставената услуга, като тя била посочена в погасителния план. В договора пък бил посочен лихвеният %, като в закона нямало изискване за посочването му и като сума. ГПР също бил ясно посочен, съдържала се и общата сума, като възнаграждението за поръчителство не било част от заемното правоотношение и освен това то не било дължимо към кредитора, а към гаранта за предоставената услуга. Клиентът знаел какви за условията за обезпечение още преди подписване на договора и можел да избере някоя от другите алтернативи, като дори имал възможност и след сключването да се откаже от договора в 14 дневен срок. Нямало и нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 11 и 12 от ЗПК. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на разноските на ищеца. В с.з. страната не се явява и не се представлява.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор и от „Изи Асет Мениджмънт” АД, с който се моли искът да се отхвърли изцяло. Неоснователни били и твърденията на ищеца за нарушаване на специалните изисквания на ЗПК. Лихвата представлявала цената на предоставената услуга на заемателя, която нямала нормативно ограничение. Законната лихва по чл. 86 от ЗЗД нямала възнаградителен характер, за разлика от договорната, която се определяла по взаимно съгласие между страните и затова законната лихва не била показател за нейния размер. Ищецът се бил съгласил с размера на възнаградителната лихва и в случая нямало неравноправие или нарушаване на добрите нрави. На следващо място, ГПР не бил по- висок от пет пъти размера на законната лихва, като в него се съдържали разходите, пряко свързани с договора за кредит, докато възнаграждението за поръчителство не било част от кредита и се дължало на гаранта. ГПР бил непроменлив, като договорът за поръчителство влизал в сила само при непредставяне на обезпечение, за което клиентът бил предварително информиран. ГПР се изчислявал към момента на сключване на договора и нямало как изначално да е ясно дали ще се представи или не обезпечение, поради което не можело да се включат евентуални бъдещи несигурни разходи. Неоснователни били и твърденията за недействителност на договора за поръчителство, като в тази връзка се развиват сходни съображения с тези в отговора на другия ответник. Моли за отхвърляне на исковете, също претендира разноски. В с.з. страната също не се явява и не се представлява.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

Между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: 131576434 е бил сключен договор за паричен заем № ***/ 22.12.2020 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в размер на 1 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 20 двуседмични вноски, с краен падеж- *** г., с фиксиран годишен лихвен процент по заема- 35 %, при ГПР- 41, 37 % и общ размер на всички плащания- 1 721 лева.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД пък е сключен договор за 3 предоставяне на поръчителство № ***/ 22.12.2020 г., с който ищецът възлага на ответника да му издаде гаранция за плащане на кредита, срещу възнаграждение за тази услуга от 1 059 лева, платима разсрочено с месечните вноски по договора за кредит.

Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и погасителния план към него и договорът за предоставяне на гаранция.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Доколкото с исковата молба като предмет на процеса са въведени и двата договораза кредит и за предоставяне на гаранция, по отношение на които се твърди, че са нищожни, те следва да бъдат обсъдени откъм съдържание, за да се прецени дали действително съответните клаузи от тях са предвидени в противоречие със специалния ЗЗП.

Императивно изискване като основание за действителност на договора за потребителски кредит е това по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- за посочване на общата дължима сума и същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 37 %, а фиксираната лихва- 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно 4 какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.