Решение № 6522 от 30.10.2025, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 6522 гр. София, 30.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20251100504360 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 731/15.01.2025 г., постановено по гр. д. № 8128/24г. по описа на Софийски районен съд, 53 с-в, съдът е признал за незаконно и е отменил на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на И. О. Д., извършено със заповед № 113 от 12.12.2023 г., издадена от управителя на ,,Б. С. Х. България" ЕООД, за прекратяване на трудовото правоотношение между страните на основание чл. 71, ал. 1 КТ - без предизвестие преди изтичане на срока за изпитване. Ответникът,,Б. С.

Холдингс България" ЕООД е осъдено да заплати на И. О. Д., сумата от 1675,30 лв., представляваща обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието, ведно със законната лихва от 13.02.2024г. до изплащане на вземането, като са отхвърлени исковете: 1/с правно основание чл. 150 КТ вр. чл. 262, ал. 1, т. 2 и 3 КТ за заплащане на сумата от 6437,94 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд; 2/ с правно основание чл. 261 КТ, вр. чл. 8 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата а заплащане на сумата от 61,60 лв., представляваща неизплатено допълнително трудово възнаграждение за положен нощен труд и 3/ с правно основание чл. 226, ал. 2, вр. ал. 3 от КТ за заплащане на сумата в размер на 560 лв., представляваща обезщетение за незаконно задържане на трудовата книжка на ищцата, след като трудовото й правоотношение е било прекратено, считано от 13.12.2023 г. до 21.12.2023 г.

1

И. О. Д. е осъдена да плати на ,,Б. С. Х. България" ЕООД сумата от 2424 лв. разноски по делото, а ,,Б. С. Х. България" ЕООД е осъдено да плати на И. О. Д. разноски в размер на 483 лв. така и 380лв. по сметка на Софийски районен съд.

Срещу решението, в частта, в която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и чл. 221, ал. 1 от КТ, е подадена въззивна жалба от ответника ,,Б. С. Х. България" ЕООД, в която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост. Твърди се, че в противоречие със събрания по делото доказателствен материал съдът необосновано приел за доказано, че уволнението е незаконно, като не обсъдил в пълнота доказателствата, конкретно се сочи, че неоснователно било прието, че ищцата е прекратила първа трудовото правоотношение поради забавено изплащане, поради което извършеното от ответника прекратяване в срока за изпитване било незаконно, доколкото следвало уведомлението на ищцата. Изводът бил необоснован, доколкото с Вътрешните правила за работната заплата било договорено същата да се изплаща на 25-то число на месеца, следващ месеца на полагане на труд, в който срок ищцата получила последното си трудово възнаграждение, с които правила била запозната и същите не били оспорени.

СРС не е анализирал доводите на ответника за злоупотреба с право от страна на ищцата досежно прекратяване на трудовия договор. Конкретно било доказано, че на 30.11.2023г. работодателят заявил на ищцата по имейл, че трудовият договор ще бъде прекратен на 15.12.2023г. Нямало основание чл.335, ал.1, т.3 КТ /предвиждаща връчване на писмено изявление за прекратяване/ да се тълкува ограничително за случая, когато е връчена заповедта за уволнение, а следвало всяко писмено изявление, съдържащо воля на работодателя, независимо от наименованието, да поражда предвидената в закона последица. В този смисъл счита, че волеизявлението в имейла притежава характеристиките на писмено изявление за прекратяване, в което е изразена ясна и недвусмислена воля обусловена от изтичане на отлагателен срок. Без значение е дали работодателят е издал допълнителен акт, как е озаглавил акта и какво е съдържанието му. Дори впоследствие да е издал заповед за прекратяване при изтичане на срока, то актът имал само декларативен характер, тъй като моментът е уреден в закона – датата, на която изтича срокът на предизвестието, който не зависел от волята на страните, вкл. заповед за уволнение можело въобще да не се издаде. Оттук счита, че след като работодателят отправил предизвестие и правото му да прекрати трудовото правоотношение на това основание съществува, то договорът бил прекратен с изтичане на срока, без да са необходими допълнителни действия, а издадените от работодателя актове след изтичане на срока на предизвестието били без правно значение. Следователно меродавен бил моментът на предизвестяване на работника за прекратяване на трудовото правоотношение, а издадената процесна заповед имала само констативен характер, в който смисъл цитира решение № 595/17.10.2024г. по гр.д. № 4225/2023г. на ВКС. С оглед на това счита, че е абсолютно без значение дали процесната заповед е 2 достигнала до ищеца, защото имала само декларативно действие и не тя прекратявала трудовия договор, в който смисъл цитира Решение № 559/09.07.2010г. по гр.д. № 650/2009г. на ВКС. Отделно от това сочи, че ако се приемело твърдението на ищцата, че трудовото правоотношение било прекратено от нея на 13.12.2023г. по чл.327, ал.1, т.2 КТ, то искът по чл.344, ал.1, т.1 КТ се явявал неоснователен, защото била прекъсната причинноследствената връзка между процесното „незаконно“ уволнение и оставането без работа (следвало да се счита, че трудовото правоотношение е прекратено по инициатИ. на работника и последният нямал основание за иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ в който смисъл цитира Решение № 41/09.04.2020г. по гр.д. № 688/2018г. на ВКС). В решението не били обсъдени и доводите, че има противоречие във фактите, които излагала ищцата – в исковата молба се твърдяло, че на 14.12.2023г. е получила заповед заедно с ваучери за храна, но отказала да подпише заповедта, а по-нататък твърдяла, че била заставена да върне ваучерите, получени със заповедта. В по-късен момент /в допълнение към исковата молба/ оспорва, че е получила пратката /вкл. ваучерите за храна/, като в нито един момент не оспорила факта за получените ваучери, които били заедно със заповедта. В този смисъл искът не бил за защита срещу незаконно уволнение, а за злоупотреба с право, като практиката приемала, че ако работникът злоупотребил с право по чл.327 КТ, за да избегне дисциплинарно наказание или по същество цели по-благоприятен ефект /обезщетение по чл.221, ал.1 КТ в по-висок размер/, поведението било недобросъвестно и по същество злоупотреба с права. Вкл. дори да се приеме, че отказала да получи заповедта /който факт се оспорва от въззивника/, практиката приемала подобно поведение (отказ да се получи заповед за уволнение) за недобросъвестно (в който смисъл цитира Решение № 46/13.06.2023г. по гр.д.

№ 3764/2002г. на ВКС и др.). Неправилни били изводите, че телефонният разговор и изпратеният на 30.11.2023г. имейл не можели да се разглеждат като действия с конститутивен ефект на прекратяване на трудовото правоотношение по съображения, че елемент от ФС за пораждане на действието било изтичане на срока за предизвестие, доколкото по договора нямало уговорен срок на предизвестие в срока за изпитване, съответно изводите били в противоречие с чл.71, ал.1 КТ. В договора имало уговорен едномесечен срок за предизвестие, но същият бил след срока за изпитване, в който смисъл бил законът и константната съдебна практика (в който смисъл цитира Решение № 376/26.10.2011г. по гр.д. № 1405/10г. на ВКС). Изводите на СРС били и вътрешно противоречиви, доколкото от една страна приел, че за прекратяване по чл.71, ал.1 КТ не било необходимо предизвестие, а от друга, че работодателят следвало да спази едномесечния срок. От мотивите на СРС не ставало ясно с каква правна характеристика приема въпросния имейл, след като него приема за предизвестие. Същото било окачествено като „предупреждение“, какъв термин в трудовото право нямало /с изкл. като вид наказание/, а ако се приемело за такова, то следвало, че ищцата била предупредена, че ще бъде прекратено трудовото правоотношение,

3 съответно всякакви последващи действия от нейна страна по прекратяване на договора следвало да се третират като недобросъвестни, съответно като злоупотреба с право, поради което и изпратеното от ищцата предизвестие не можело да има правен ефект. Неправилно било прието, че не се установявал подписът върху заповедта да е положен от ищцата, с оглед заключението на вещото лице по СПЕ. Доколкото се оспорва незаконността на уволнението се оспорва и присъденото обезщетение за неспазен срок на предизвестие (ведно със законната лихва), поради твърденията, че договорът е прекратен от работодателя в срока за предизвестие. По изложените съображения моли за отмяна решението обжалваните части и в частта за разноските, постановяване на друго за отхвърляне изцяло на исковете и съответно претендира разноски.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от ищцата И. О. Д., в който оспорва въззивната жалба. Твърди се, че голяма част от нея твърдения били релевирани за пръв път през въззивната инстанция. Относно твърденията за неправилност и необоснованост в частта с основанието за едностранно прекратяване и Вътрешните правила се аргументира, че ответникът цели да основе собствените си процесуални пропуски със съдопроизводствената дейност на съда. Конкретно в доклада не било отделено за безспорно запознаване на служителя с вътрешните правила, поради което всяка страна трябва да докаже твърденията си, конкретно работодателят да докаже законността на уволнението, като с оглед приетия по делото договор, в който датата на изплащане е договорена за 10то число на следващия месец, съответно поради забавяне на плащането обосновано е предприела действия по едностранно прекратяване. Доводът за злоупотреба с право досежно момента на прекратяване на трудовото правоотношение бил въведен за първи път с въззивната жалба, поради което било преклудирано, а по същество и недоказано. Неоснователно било твърдението за прекратяване на 30.11.2023г. по имейл, вкл. тезата за отлагателния срок била наведена за пръв път пред въззивния съд. Цитираната практика била неотносима. Правилни били изводите на СРС, че пратката с документи, включваща и предизвестие за прекратяване била получена от ответника на 13.12.2023г., т.е. ефектът на предизвестяване и прекратяване бил постигнат, така и изводите, че е недопустимо телефонният разговор и имейлът от 30.11.2023г. да се разглеждат като действия, имащи за последица прекратяване на трудово правоотношение, като прекратяване по чл.71 КТ не налага връчване на предизвестие, а на уволнителна заповед, което би имало конститутивно действие, а предхождащи кореспонденции нямат ефект. Възраженията за злоупотреба с право са репликирани по съображения, че са въведени за пръв път с въззивната жалба, вкл. накърняването на правната сфера било дело на работодателя, а не обратното, така и ищцата не е оспорвала, че е получавала ваучери за храна, но е оспорвала подписване и получаване на уволнителния акт. Доводите за срока на предизвестие и прекратяването по чл.71 КТ били неоснователни по съображения, че прекратяване в изпитателния срок включва във фактическия състав издаване на нарочна заповед, която има конститутивно действие за в 4 бъдеще, не и предварително предизвестие, а аргументите в жалбата не кореспондирали с изводите на съда, който в тази част не е постановил, че имейлът има конститутивен ефект, нито че следва да се връчва предизвестие по чл.71 КТ. Дефиниране имейлът като „предупреждение" от съда било направено, за да се аргументира защо имейлът няма конститутивно действие.

Неоснователни били и възраженията относно съдопроизводствената дейност във връзка с проведена СПЕ – съдът приел, че липсва достатъчно сравнителен материал, поради което доводите във въззивната жалба били неоснователни, вкл. изводът на съда не се базирал на СПЕ, а на другите факти и обстоятелства, както и на темпорално сравнение на получаване на двете волеизявление и кое е първото по време.