Решение № 125 от 07.04.2026, Окръжен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 125 гр. ХАСКОВО, 07.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ТОШКА ИВ. ТОТЕВА

Членове:

АННА ВЛ. ПЕТКОВА

ЙОНКО Г. ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря П. Д. Д.-Ш. като разгледа докладваното от АННА ВЛ. ПЕТКОВА Въззивно гражданско дело № 20265600500026 по описа за 2026 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 320/18.10.2025 година, постановено по гр.д. № 421/2025 година, РС-Димитровград е прогласил нищожността на договор за потребителски кредит № 720031292582/06.01.2024 г., сключен между К. О. Д., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** и „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр. София, район ,,Лозенец‘‘, ул. „Димитър Хаджикоцев” № 52-54. С оглед изхода на делото, направените от ищцата деловодни разноски са възложени в тежест на ответника.

Недоволни от така постановеното решение са останали от дружеството-ответник „Ти Би Ай Банк“ ЕАД. В подадената въззивна жалба се излагат доводи за неправилност на първоинстанционния акт поради нарушение на материалния закон, необоснованост и допуснати съществени процесуални нарушения. Жалбоподателят поддържа, че районният съд е направил погрешен правен извод, че застрахователната премия следва да бъде включена в общите разходи по кредита и съответно в калкулацията на ГПР.

1

Акцентира върху наличие на всички законови реквизити: Въззивникът твърди, че в процесния договор ГПР (16.82%) и общата дължима сума (11 169.99 лв.) са точно посочени към момента на сключването му, с което изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК са изцяло спазени. Поддържа се, че сключването на застрахователен договор не е било задължително условие за отпускане на кредита. Жалбоподателят се позовава на представения Стандартен европейски формуляр (СЕФ) и на подписаното от ищеца Заявление-декларация (т. 13), в които изрично е отразено, че услугата е опционална и избрана по желание на потребителя. Изтъква се, че застраховката е самостоятелно правоотношение с трето лице (застраховател), като премията представлява цена на застрахователна услуга, а не цена на кредитния ресурс. Сочи се, че при отказ или предсрочно погасяване (съгласно чл. 4.4 и чл. 13.2 от ОУ), неамортизираната част от премията се възстановява на кредитополучателя, без това да променя лихвените условия по кредита. Въззивникът релевира оплакване за неоснователно отхвърлено доказателствено искане за съдебнотехническа експертиза, която да установи механизма на кандидатстване в мобилното приложение и реалната възможност на клиента да откаже допълнителната услуга. С тези и останалите доводи, изложени във въззивната жалба, прави искане за цялостна отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК и прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца по реда на чл.

78, ал. 5 от ГПК.

В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата К. О. Д., чрез упълномощен адвокат Н. М. М. от АК-Ямбол подава писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба и изразява становище за правилност – законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт. Претендира присъждане на деловодни разноски за въззивната инстанция.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на страните, констатира следното:

Въззивната жалба, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася 2 служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът на ХОС намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269 ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

По оплакванията на въззивника съдът намира следното:

При разглеждането на спора районният съд е събрал всички съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Във въззивното производство не се представиха нови допустими и релевантни доказателства, които да са основание да бъде направен извод, различен от направения от първоинстанционния съд.

Централният спорен въпрос по делото се свежда до това дали застрахователната премия по пакет „Защита на кредита и сметките“ съставлява „общ разход по кредита“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.

Въззивният съд намира за правилен извода на първата инстанция, че макар договорно застраховката да е обявена за „доброволна“, тя представлява част о т комплексна конструкция, целяща прикриване на реалните разходи по кредита.

Съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело C‑714/22, понятието „общи разходи по кредита“ включва всички разходи за допълнителни услуги, когато те са част от структура, предназначена да прикрие действителното оскъпяване. В случая премията в размер на 1 113.45 лв. е финансирана от самия кредитор, инкорпорирана е в главницата и върху нея се начислява възнаградителна лихва. Този механизъм води до изкуствено занижаване на математическата стойност на ГПР, тъй като премията се третира като част от „предоставения ресурс“, а не като „разход“.

Въззивният съд кредитира изцяло заключението на назначената и извършена в първоинстанционното производство ССчЕ, според което при правилно калкулиране на застрахователната премия като разход, реалният ГПР възлиза на 44.926%, което е драстично разминаване с обявените в договора 16.82%. Непосочването на верния ГПР съставлява съществено нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК . Този порок не е формален, а засяга правото на потребителя на информиран избор, като прикрива реалната икономическа тежест на договора. Отделно от това, констатира се и нарушение на чл. 11, ал.

3

1, т. 9 и т. 11 от ЗПК. Наличието на две различни суми в чл. 7 от договора (чистата главница и сумата с включена застраховка) създава обективна неяснота за потребителя върху коя база се начислява договорната лихва.

Погасителният план също не отговаря на стандарта за прозрачност, тъй като не позволява на кредитополучателя да проследи точното разпределение на вноската между главница, лихва и застрахователна премия.

Нарушението на изискванията за посочване на верен ГПР (чл. 11, ал.

1, т. 10 от ЗПК) по силата на чл. 22 от ЗПК влече недействителност на целия договор за потребителски кредит. Ето защо, правилно районният съд е прогласил недействителността на атакувания договор и е разпределил отговорността за разноските.

Доводите във въззивната жалба за доброволност на застраховката са несъстоятелни в контекста на икономическата цялост на сделката. При наличието на предварително попълнено съгласие в заявлението-декларация и незабавното финансиране на премията от Банката, е очевидно, че услугата е инкорпорирана в продукта като негов неделим и оскъпяващ елемент.

Изводите на РС-Димитровград и ХОС съвпадат, като въззивният съд споделя и останалите мотиви на РС-Димитровград, ето защо препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

Във връзка с претенцията на въззиваемата страна за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, Окръжен съд – Хасково намира същата за неоснователна по следните съображения:

Съгласно установената задължителна съдебна практика и Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, отговорността за разноски се изгражда върху принципа на действителното им понасяне. За да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, страната трябва да докаже не само договорения му размер, но и неговото фактическо заплащане към момента на приключване на съдебните прения в съответната инстанция. По делото е депозирано пълномощно, с което въззиваемата упълномощава процесуален представител – адвокат. В този документ, обаче, липсва надлежно оформена разписка или отбелязване, удостоверяващо, че договорената сума е платена в брой. Също така, по делото не са представени платежни документи, които да установяват извършено плащане на адвокатския хонорар. Самото сключване на договор за правна помощ и упълномощаването на защитник не са достатъчни основания за ангажиране на отговорността на насрещната страна за разноски. Тъй като липсват каквито и да било доказателства, че сумата е платена от въззиваемата, искането за нейното възстановяване се явява недоказано и следва да бъде оставено без уважение.

С оглед на горното, съдът приема, че в полза на въззиваемата страна 4 не следва да се присъждат разноски за адвокатска защита пред въззивната инстанция.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 320/18.10.2025 година, постановено по гражданско дело № 421/2025 година по описа на РС – Димитровград.

Оставя без уважение искането на въззиваемата К. О. Д., ЕГН **********, за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5