Решение № 19306 от 26.10.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19306 гр. София, 26.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 161 СЪСТАВ, в публично заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ при участието на секретаря БОРЯНА М. ТОШЕВА като разгледа докладваното от ВАСИЛ КР. ПЕТРОВ Гражданско дело № 20231110165838 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищцата С. С. К. твърди, че на 21.04.2022 г . е сключила с ответника „Стик-Кредит“ АД договор за потребителски кредит от разстояние № 821658, по силата на който страните се договорили ответникът да отпусне на ищцата заем в размер на максимално разрешен кредитен лимит по кредитна линия в размер на 400 лева, който ищецата да върне в рамките на 6-месечен период. Размерът на годишната лихва бил уговорен в размер на 36%, а посоченият годишен процент на разходите по кредита – 42,58%. Сочи се, че в чл. 1, т. 9 от договора е уговорено изпълнението на задълженията по заема от страна на ищеца да бъде обезпечено със сключването на договор за поръчителство с трето лице, отговарящо на определени условия относно получаван от гаранта минимален доход, наличие на валидно трудово или служебно правоотношение и др. или с банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 26 от договора страните уговорили, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на гарант или за предоставяне на банкова гаранция, заемополучателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% на ден от стойността на усвоения кредит. Твърди, че погасила задължението си по кредита, като изплатила изцяло задължението си. Намира, че уговорката в договора за кредит за предоставяне на обезпечение под формата на поръчител физическо лице, което да отговаря солидарно за задълженията по кредита, при неизпълнението на която потребителят дължи неустойка, била нищожна, доколкото била налице изначална невъзможност да се осигури исканото обезпечение. Предоставянето на обезпечение под формата на банкова гаранция било безпредметно, тъй като ищцата не би потърсила заем от кредитна институция, ако можела да получи такъв от банка. Посочената неустойка не обезпечавала някакви 1 имуществени вреди, търпени от ответното дружество. С уговарянето на процесната неустойка се заобикаляло изискването кредитодателят предварително да провери възможностите на потребителя за изпълнение на условията по кредита. По тези съображения намира, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, поради което е нищожна като противна на добрите нрави. Поддържа, че неустойката не била индивидуално уговорена между страните, потребителят не можел да влияе върху нейното формиране, поради което същата е нищожно. Поддържа, че непредоставянето на обезпечение е основание да се иска незабавно изпълнение на цялото задължение, а с уговарянето на процесната неустойка се се променяли последиците от непредоставяне на обезпечение. Това било доказателство, че кредиторът не е имал намерение да получи обезпечение. Бил налице и грешно посочен размер на ГПР, доколкото действителният размер многократно надхвърлял посочения в договора. Всичко това поставяло потребителя в неравностойно положение спрямо кредита и на практика не му позволявало да прецени размера на дълга си. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата на чл. 27, ал. 1 и ал. 2 (при допусната техническа грешка в исковата молба, в която е посочен чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от договора), вр. чл. 17 от Договор за паричен заем № 821658/21.04.2022 г., сключен между ищцата и „Стик-Кредит“ АД, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9% от стойността на усвоената сума на ден, за непредоставяне на обезпечение. Изтъква като основания за нищожност – чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Претендира разноски.

Ответникът „Стик-Кредит“ АД намира предявените искове за допустими, но неоснователни. Навежда твърдения относно начина на сключване на процесния договор.

Твърди, че процесните клаузи от договора за кредит за заплащането на неустойка при непредоставяне на обезпечение не противоречи на законодателството за защита на интересите на потребителите. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на хонорара за адвокат на ищцата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства и доводите на страните съобразно чл. 12 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Видно от събраните писмени доказателства ищцата е сключила с ответника договор за потребителски кредит от разстояние № 821658, по силата на който страните се договорили ответникът да отпусне на ищцата заем в размер на 400 лева, който ищецата да върне в рамките на 6-месечен период. Размерът на годишната лихва е уговорен в размер на 36%, а посоченият годишен процент на разходите по кредита е 42,58 % . В чл. 1, т. 9 от договора е уговорено изпълнението на задълженията по заема от страна на ищеца да бъде обезпечено със сключването на договор за поръчителство с трето лице, отговарящо на определени условия относно получаван от гаранта минимален доход, наличие на валидно трудово или служебно правоотношение и др. или с банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 27, ал. 1 от договора страните уговорили, че при неизпълнение на задължението за осигуряване на гарант или за предоставяне на банкова гаранция, заемополучателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 0,9% на ден от 2 стойността на усвоения кредит.

Ищцата иска клаузата, която предвижда неустойка за неизпълнение на уговорено в договора задължение, да бъде прогласена за нищожна.

По предмета на делото и по съединяването на исковете

Известно е, че при отрицателните установителните искове изискването по чл. 127, ал.

1, т. 4 ГПК да се посочи основанието на претенцията не важи. Основанието не е индивидуализиращ белег на предявен отрицателен установителен иск. При такъв иск ищецът твърди единствено отсъствието на правоотношение между него и ответника, а ответникът е този, който трябва да въведе в процеса и да докаже наличието на валидно правоотношение. Като реплика ищецът при такъв иск може да навежда доводи, че иначе наличното правоотношение е недействително или да иска неговото унищожаване. В този смисъл при отрицателните установителните искове ищецът може, без да се съобразява с ограниченията по чл. 214, ал. 1 ГПК, по всяко време на процеса, да навежда каквито иска „основания“ (т.е. доводи), че твърдяното от ответника правоотношение е недействително.

Обаче в случая ищецът не е предявил отрицателен установителен иск за несъществуването на задължения по договор, а иск за прогласяването на неговата нищожност. В теорията е изказвано становището (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С., 2007, с. 294), че на практика исковете за нищожност на правна сделка са всъщност разновидност на отрицателни установителни искове за несъществуване на правоотношение.

Това становище обаче в съдебната практика не се споделя. И наистина, искова молба, с която се иска прогласяване нищожността на правна сделка, без да са посочени конкретни пороци на сделката, всеки съд в страната би оставил без движение като нередовна. Напротив, искова молба, с която се иска установяването несъществуването на задължение или правоотношение с ответника, без да се сочи каквото и да е основание, е напълно редовна.

Ответникът е този, който, след като твърди, че ищецът му дължи нещо, трябва да наведе твърдения и основания за твърденията си. Следователно касае се за различни по същността си искове.

Исковете за нищожност на правна сделка са принципно допустими, когато съществува правен интерес от предявяването им. Наистина, чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК сочи, че могат да се предявяват отрицателни установителни искове и никъде не сочи, че могат да се предявават искове за прогласяване на нищожността на правни сделки. В същото време, специалната разпоредба на чл. 114, б. „а“ ЗС вр. чл. 112, б. „а“ ЗС изрично признава допустимостта на искове за нищожност на актове, респ. сделки, с които се прехвърля правото на собственост или се учредяват, прехвърлят, изменят или прекратяват други вещни права. Оттам принципно следва да се признае допустимостта на искове за прогласяване нищожността на правна сделка, ако има правен интерес.

В същото време и доколкото е очевидно, че тези искове не са проста разновидност на отрицателни установителни искове за правоотношение, следва да се установи кой е техният предмет, какво е тяхното основание.

Нищожността на правната сделка е юридическа последица на порока, засегнал тази 3 сделка, и представлява правно качество на самия акт. Именно с характеристиката си на такова качество тя става предмет на делото и на силата на пресъдено нещо при уважен иск за прогласяване нищожността на сделката. Когато въпросното качество е налице, неговото съществуване ще бъде потвърдено със сила на пресъдено нещо чрез обявяването на сделката за нищожна. Когато обаче сделката е напълно действителна, правното качество „нищожност“ ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо посредством отхвърлянето на иска; тогава ще бъде ясно, че сделката е породила целените от страните по нея правни последици и в същото време силата на пресъдено нещо няма да се разпростре върху тези последици.

Формулираният по-горе извод от гледната точка на юридическия силогизъм ще изглежда така: а) първа предпоставка – неспазеното изискване за законност на правната сделка, т.е. нарушената правна норма; б) втора предпоставка – фактът, в който с изразява нарушението (порокът на сделката); в) извод – правопрепятстващите правни последици на порока, т.е. правното качество „нищожност“ на сделката. Разбира се, ако някоя от предпоставките не е налице, изводът ще се сведе до едно отричане на гореспоменатото правно качество. И в двата случая обаче обективните предели на силата на пресъдено нещо ще се концентрират върху извода, а не върху предпоставките на силогизма. Силата на пресъдено нещо ще отрече или потвърди съществуването на правното качество „нищожност“, а пороците и нарушените изисквания за законосъобразност на правната сделка ще послужат само като индивидуализиращи признаци на правното качество, съставляващо предмет на силата на пресъдено нещо. Изцяло в този смисъл, макар и относно исканията за прогласяване на нищожността на административните актове, Раданов, В. Нищожността на административния акт като предмет на силата на пресъдено нещо. – В: Съвременно право – проблеми и тенденции. С., 2011, с. 91-92.

Следователно предмет на иск за прогласяване на нищожността на правна сделка е правното качество „нищожност“ на сделката, а основание на иска по см. на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК е конкретният твърдян порок на сделката от ищеца. Оттук по необходимост следва, че въвеждането на нов порок на правната сделка с искане за прогласяването на нищожността й представлява не изменение на основанието на иска по см. на чл. 214, ал. 1 ГПК, а предявяването на изцяло нов иск. Следва също така и, че докато отрицателните установителни искове за несъществуване на право или правоотношение са възможни и съответни на вида спорни права или правоотношения между страните по делото, то положителните установителни искове за нищожност на правна сделка са numerus clausus, като е недопустимо както добавянето на нови основания за нищожност на правна сделка, непредвидени в материалния закон, така и разширителното прилагане на основанията за нищожност, предвидени в материалния закон.

Ищецът не е предявил установителен иск за признаване, че не дължи суми по договора, а за признаване нищожността на (клауза от) договора. Този иск при това не е отрицателен установителен иск, а положителен. Всеки порок на сделката по чл. 26 ЗЗД е основание на самостоятелен иск.

С оглед изложеното по-горе, предявени са положителни установителни искове – за 4 прогласяване нищожността на клауза от договора на основание противоречие на закона – на законови норми. И макар ищцата в исковата молба да твърди, че договорната клауза заобикаля закона и накърнява добрите нрави, по същество тя изтъква все императивни материалноправни норми, които твърди да са нарушени – т.е. твърди недействителност поради противоречие на закона. Произволното изброяване на на отделните предложения на чл. 26, ал. 1 ЗЗД в петитума на исковата молба е упражнение на адвоката на ищцата, без значение за съда, който е този, който дава правната квалификация на исковете, която следва от закона и от дестирилане на фактическите твърдения на ищеца в исковата молба.